Определение № 471 от 12.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2339/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „ЗАД ДаллБогг:Живот и Здраве“АД срещу решение № 143 от 24.07.2024г. на Апелативен съд Пловдив по в.гр.д.№ 231/2024г., с което е потвърдено решението по гр.д.№ 25/2023г. на ОС Хасково за уважаване на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ, предявен от Е. Х. Х. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от пътно произшествие от 13.05.2022г., за разликата над 34 000 лв. до присъдения размер от 68 000лв. С касационната жалба са въведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на иска за разликата над 34 000лв. или намаляване на размера на присъденото обезщетение от 68 000лв. с твърдения, че е прекомерно завишен, не съответства на критериите, възприети в съдебната практика, не съответства като краен резултат и на значителния принос на пострадалия за собственото му увреждане. Въведени са доводи за неправилно приложение на материалния закон - на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и на установения с нея критерий за справедливост. Касаторът се позовава на отсъствие на преценка на обществено икономическите условия в страната и на тези в населеното място, където живее ищецът, на собствения му жизнен стандарт и доходи. Изложени са и подробни съображения за неправилно определена степен на приноса за настъпване на вредоносните последици от процесното пътно произшествие от ищеца като пътник на задна седалка в лек автомобил, който е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.137а ЗДвП. Касаторът счита, че приносът е 50%, а не 40%, както е преценила въззивната инстанция. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/„ При определяне на справедливите обезщетения по чл.52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?“ Касаторът се позовава на несъобразяване на изводите на въззивната инстанция с ППВС №4/1968г. и цитирана практика на ВКС. 2/„ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как следва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?“ при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, обоснована с установена практика на ВКС относно значението на лимитите на застрахователното покритие като ориентир за социално-икономическите условия, спрямо които следва да бъде определен адекватен и справедлив размер на обезщетението. 3/ „Следва ли и с оглед обществения интерес и общата генерална превенция да се отчита (повече от 40% ) съпричиняване на вредите от пострадалия при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано грубото нарушаване на правилата при пътуване на пътник без поставен обезопасителен колан, които нарушения също пряко и непосредствено са довели до настъпване на по-тежки увреждания?“ Твърди се, че преценката на въззивната инстанция по въпроса не е съобразена с решенията по т.д.№ 745/2008г., № 648/2208г. на 2 т.о. на ВКС и с определението по т.д.№ 442/2010г. на ВКС. Изложен е и довод за очевидна неправилност със съображенията, че определеното обезщетение е необосновано завишено по размер, при неотчитане на всички релевантни и обективни критерии за справедливост, както и при неточно определяне на по-ниска степен от категорично установеното значително съпричиняване от страна на пострадалия. В писмен отговор ищецът Е. Х. оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Ищецът е предявил претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди (имуществената претенция не е предмет на касационното обжалване) от пътно произшествие от 13.05.2022г., в резултат на което на 16 годишна възраст е увреден като пътник на задната седалка в лек автомобил „Астра“ в размер на 80 000лв., частичен иск от 120 000лв. По делото са безспорни установените от медицинската експертиза увреждания на ищеца от пътното произшествие: супракондилно счупване на двете бедрени кости, счупване на лявата седалищна кост, супракондилно счупване на дясна раменна кост. Поради тежестта и сложността на получените фрактури, за период от 14.05.2022г. до 15.05.2022 г. пострадалият претърпял три оперативни интервенции, при които му било извършено открито наместване на фрактурите с вътрешна фиксация и поставяне на метални импланти. Престоят на ищеца в болничното заведение е продължил за период от 14.05.2022г. до 27.05.2022 г., двата крака и дясното рамо на ищеца били гипсирани и обездвижени за период от 45 дни, поради което същият бил много трудно подвижен. В продължение на около 100 дни бил на легло и в инвалидна количка, нуждаел се от чужда помощ при битовото си обслужване, в следващите месеци се е придвижвал с помощни средства, такива е ползвал и след операцията за сваляне на имплантите. Вещото лице е установило, че година и половина след инцидента ищецът не може да кляка, куца с левия крак, не може да сгъва напълно дясната си ръка в лакетната става, налице е дефицит при сгъването й, който ще пречи при физическа и трудова дейност, изпитва болки при ходене, налице е дефицит и при разгъване на лява коленна става, което препятства и занимания с активен спорт. Искането за допускане на касационното обжалване по поставените първи два материалноправни въпроса за приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД не следва да бъде уважено по следните съображения: Първоинстанционният съд е приел, че справедливият размер за обезщетяването на вредите на пострадалия е 80 000лв., а степента на допринасяне за уврежданията му поради пътуване без поставен предпазен колан (възражение, своевременно релевирано от застрахователното дружество) е 15%, в резултат на което е присъдена сумата 68 000лв. Пловдивският апелативен съд е бил сезиран единствено с жалба на ответника, който е обжалвал решението в частта за уважаване на иска за разликата над 34 000лв. до 68 000лв. с възражения (аналогични на изложените в касационната жалба) за завишен, с оглед на разпоредбата на чл.52 ЗЗД размер на справедливото обезщетение, определен на 80 000лв. и за необосновано занижена степен, в която първоинстанционният съд е отчел съпричиняването на вредите от пострадалия. При анализа на установените по делото факти, съставът на апелативния съд е приел, че паричният еквивалент е в размер на 120 000лв., независимо от констатацията си, че решението на първоинстанционният съд за отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди за разликата над 68 000лв., е влязло в сила. Разрешаването на материалноправните въпроси (първи и втори от изложението) за справедливия размер на обезщетението е обусловено от предхождащата преценка дали въззивната инстанция е разполагала с процесуалното правомощие с оглед ограниченията, предвидени в разпоредбата на чл.269, изр. второ ГПК да определи като база, по отношение на която да приложи разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, по- висок размер на обезщетението от прецененото от първоинстанционния съд, въпреки липса на подадена от ищеца въззивна или насрещна жалба. Първоинстанционният съд в приложение на указанията в тълкувателно решение № 1 от 01.08.2022г. по тълк.дело № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС не би бил обвързан от размера на заявената от ищеца претенция, когато следва да приложи разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД. В конкретната хипотеза въззивната инстанция не разполага с такава възможност, тъй като е ограничена при проверката за правилност на обжалваното решение от заявеното в жалбата - в пределите, в който спорът е пренесен за разглеждане пред нея. Съставът на въззивната инстанция е приложил цитираното тълкувателно решение без да прецени допустимия обем - параметрите, в които може да се произнесе по отношение на размера на справедливото обезщетение, определено от първоинстанционния съд, срещу който ищецът не е възразил чрез обжалването му. Касаторът обаче не въвежда в касационната си жалба оплакване за допуснато от състава на апелативния съд процесуално нарушение на разпоредбата на чл.269, изр.второ ГПК, а касационната инстанция проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания – чл.290,ал.2 ГПК. Приложението на разпоредбата на чл.269, изр.второ ГПК касае единствено правилността на въззивното решение, а касационният съд няма правомощието да допуска касационно обжалване при отсъствие на ясно заявен процесуалноправен въпрос за правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК и пределите на допустимата проверка на първоинстанционното решение предвид ограничението на чл.269, изр. второ ГПК. Няма как касационната инстанция да обсъжда първите два въпроса - дали определеното от въззивната инстанция обезщетение от 120 000лв. е несправедливо завишено, без да бъде надлежно сезирана от касатора с въпроса дали този съд е разполагал с правомощието да определи по-висок размер от приетия от първата инстанция при подадена единствено от осъдената страна жалба. Не следва касационното обжалване да бъде допуснато по третия въпрос. Въззивната инстанция е отчела висока степен на допринасяне от пострадалия за множеството получени увреждания и е дала положително разрешение на поставения трети въпрос. Питането дали степента на уврежданията следва да е 40% (каквато е отчетена в обжалваното решение) или 50% (както счита касаторът) няма как да получи еднозначен отговор - то е по правилността на решението, обусловено от приетите за установени конкретни факти по всеки правен спор. Ненадлежно е въведена и директната предпоставка за осъществяване на касационния контрол. Идентичните оплаквания които касаторът релевира като неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281,т.3 ГПК са възпроизведени като такива за очевидна неправилност, а двата процесуални института не са тъждествени. Не е основание да бъде квалифицирано като очевидна неправилност и несъобразяването от въззивната инстанция на обстоятелството, което настоящият състав констатира – че тя не е била сезирана с искане за увеличаване на размера на обезщетението за неимуществени вреди, спрямо което да приложи процента на съпричиняване, но на практика е изградила изводите си по този начин. Това не води недопустимост на въззивното решение, а същевременно довод за очевидна неправилност поради несъобразяване от въззивната инстанция на пределите на въззивното произнасяне от заявеното в жалбата, не е въведен от касатора. Този пропуск не подлежи на служебно установяване от касационната инстанция. Както се посочи, констатираното нарушение на процесуалните правила, допуснато от въззивната инстанция е за неправилност, която може да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол само при наличието на надлежно въведен въпрос, какъвто не е формулиран. При недопускане на касационното обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на основание чл.38,ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение, поискано с отговора на касационната жалба за изготвянето му. Съставът на ВКС не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004г минимални размери на адвокатските възнаграждения (съгласно практиката на СЕС - решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22), които могат да бъдат единствено ориентир за определяне на процесното. При определянето на справедлив размер на възнаграждението, настоящият състав преценява вида на спора, защитавания материален интерес при предприетото от насрещната страна касационно обжалване, характера и обема на осъществената защита и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Релевантно е и обстоятелството, че настоящото касационно производство приключва в закрито заседание. При прилагане на тези критерии възнаграждението за оказана безплатно правна защита за изготвянето на отговора на касационната жалба следва да бъде определено в размер на 200лв. с включен ДДС. По изложените съображения ВКС, състав на Първо търговско отделение