Определение № 58 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3310/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Ф. А. от [населено място] срещу въззивно решение № 94 от 17.07.2020г., постановено по в.гр.д.№ 309/2019г. на Разградския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 250 от 27.08.2019г. по гр.д. № 751/2017г. на Районен съд – Исперих в частта, с която е уважен предявеният от А. Н. Р. и Д. М. Р. против А. Ф. А. /наследник на починалия в хода на процеса ответник Ф. А. З./ и Ф. Ш. З. иск с правна квалификация чл.108 ЗС за ревандикация на подробно описана в решението площ от 9 кв.м, намираща се в югозападната част на УПИ *, кв.149 по плана на [населено място], върху която площ са изградени от ответниците две стаи, както и предявеният иск с правна квалификация чл.109 ЗС като ответниците са осъдени да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на ищците да упражняват правото си на собственост върху тези 9 кв.м от УПИ * като премахнат пристройката от две стаи. А. Н. Р. е починал в хода на процеса и е заместен от своите наследници по закон Д. М. Р., Н. А. Н. и Т. А. Н.. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт 163/1970г. ищците в първоинстанционното производство са придобили правото на собственост върху парцел *, кв.23 по дворищнорегулационния план на гр. Исперих от 1962г., след което са построили в неговата източна част къща и гараж. По следващия план от 1979 г. този имот е съставлявал парцел * в кв.29, с приложена първа регулация, а по сега действащия ПУП от 2001г. – УПИ * в кв.149. С нот.акт № 157/1985г. първоначалният ответник Ф. А. З. е закупил чрез общинския народен съвет от наследниците на С. А. съседния имот пл.№ * в кв.29, с площ от 800 кв.м., отреден за жилищно строителство и магазин, заедно с построена в него паянтова жилищна сграда от четири стаи, от които две над мазе. Съгласно съдебна спогодба от 07.01.1966г. по гр.д.№ 226/1965г. на Исперихски народен съд в дял на С. А. е поставен парцел * в кв.23, заедно с намиращите се в него и в маломерните места, заснети с пл.№ *, постройки – паянтова къща от четири стаи, половин хамбар и одая от две стаи, а в дял на Х. А. Х. парцел * в кв.23; две стаи, хамбар и навес, който е следвало да събори в срок до 01.04.1966г. описаните и в двата имота постройки откъм съседа Р. В.. По плана от 1962г. имотът е представлявал парцел * в кв.23, а по плана от 1979г. е заснет с пл.№ * в кв.29 и е с приложена само за северната и източна част от имот първа регулация по предходния ЗРП. По сега действащия ПУП от 2001г. представлява УПИ * в кв.149. Регулационната линия по спорната между двата имота граница не е променяна и пресича процесната постройка така, че двете стаи над мазетата попадат в имота на ищците, като засегнатата площ е 9 кв.м. Същите не са предвидени като основно застрояване в имота на ответниците и регулационните планове от 1979г. и 2001г. не предвиждат и не се съобразяват с тази сграда при определяне очертанията на имотите. За сградата липсват строителни книжа и тези планове предвиждат цялостното ѝ премахване. След закупуването на имота през 1970г. ищците са установили лично владение върху мазетата от къщата и върху двете стаи над тях чрез трето лице, което владение е продължило до 90-те години на миналия век, когато първоначалният ответник Ф. З. зазидал съществуващия вход откъм техния имот. На 25.10.2016г. главният архитект на община Исперих е издал удостоверение, че процесната сграда е търпим строеж. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че ищците са собственици на спорната площ от 9 кв.м по силата на отчуждителното действие на приложения дворищнорегулационен план от 1979г., което е станало със завземането на придадената към техния имот част и продължило владение върху тази част повече от 10 години, с което регулационната линия, пресичаща процесната сграда, се е трансформирала в имотна граница. Посочено е, че ответниците не се легитимират като собственици на спорната площ с нот.акт № 163/1985г., тъй като от заключенията на вещите лице е установено, че тя не попада в закупения от тях имот, както и че не са могли да придобият същата по давност съгласно разпоредбите на чл.200, ал.1 ЗУТ и чл.59 ЗТСУ /отм./ и понастоящем я владеят без основание. По отношение на иска по чл.109 ЗС са изложени съображения, че процесните две стаи, навлизащи в имота на ищците, е следвало да бъдат премахнати към 01.04.1966г., а по плана от 1979г. и по сега действащия ПУП е предвидено премахването на цялата сграда, от което е направен извод за неоснователност на действията на ответниците, с които засягат спорната площ от имота на ищците чрез поддържане на разположените в него две стаи от къщата. С оглед заключенията на вещите лица, че разположената в двата имота сграда не отговаря на критериите за търпим строеж, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за незаконосъобразност на издаденото по искане на ответниците удостоверение за търпимост. Посочено е, че искането за премахване на двете стаи съответства на нарушението, тъй като премахването на сградата е предвидено още към 1966г. и този факт е бил известен на ответниците при закупуването на имота, като преди 2008г. тези стаи са били почти напълно разрушени, ищците са имали претенции за тази част от земята и въпреки това първоначалният ответник е предприел действия по укрепването на стените им и е ограничил достъпа на ищците до тази част от имота им. Взето е предвид и обстоятелството, че технически е възможно премахването само на тези стаи след конструктивно укрепване на останалата част от сградата. В заключение предявените искове са приети за основателни. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1.„За съответното приложение във въззивното производство на разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК, вменяващи задължение на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства и върху закона и на чл.236, ал.2 ГПК, задължаващи съда да изложи собствени мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, фактическите констатации и правните изводи, както и при постановяване на решението си да обсъди и извърши преценка на всички доказателства и доказателствени средства; 2.Основание ли е за издаване на удостоверение за търпимост от главния архитект за сградата, изградена през 1938г., ако същата е била допустима по действащия към момента на изграждане закон, правилниците и наредбите за приложението му и по действащия тогава ПУП и ако същата е отговаряла на строителните правила и норми при изграждането ѝ съгласно Закон за благоустройство на населените места в Княжество България /обн. ДВ, бр.67 от 1905 г., с изменено заглавие ДВ, бр.60 от 1911г. - Закон за благоустройство на населените места в Царство България, отм. ДВ, бр.117 от 31.05.1941г./, като със заповед не е забранено използването и обитаването ѝ; 3. Следва ли при определяне на релевантния за придобиването по давност срок от 10 години съдът да се съобрази с действащите във времето нормативни ограничения в тази насока и при решаване на въпроса дали владелецът е придобил вещта по давност съдът следва ли служебно да изследва и да вземе предвид през периода на осъществяваното владение дали е налице законова пречка за придобиване на собствеността по давност на процесния имот, като съдът служебно следва да допусне и приеме експертиза за установяване на тези обстоятелства; 4. Следва ли да бъдат приети за неоснователни действията на ответника върху имота на ищеца преди последният да е придобил правото на собственост, т.к. сградата е построена през 1938г. и 5. Основателен ли е иск по чл.109 ЗС за премахване на незаконен строеж, за който не е установено по какъв начин пречи за упражняване правото на собственост на ищеца”. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответниците по жалбата Д. М. Р., Н. А. Н. и Т. А. Н. са подали писмен отговор, в който са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Според дадените в т.1 на ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането ѝ до касационно разглеждане, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Първият поставен въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС, според която въззивната инстанция трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като въззивният съд се е произнесъл по този начин, като е изложил самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, а не е основал решението си на избрани от него доказателства. Свидетелските показания са преценени именно с оглед тяхната обективност, непосредственост и съвкупно с останалите събрани по делото доказателства като съдът е изложил и съображенията си защо не кредитира изцяло показанията на единия от свидетелите. Този въпрос се поставя от касаторката във връзка с направено оплакване, че съдът не е обсъдил твърдението ѝ, че построената през 1938г. сграда е отговаряла на действалите тогава строителни правила и норми, без да сочи с кое необсъдено от съда доказателство е установила това си твърдение и без да излага доводи за значението на това обстоятелство за основателността на предявените искове. Следващите два въпроса нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. В случая по делото е установено, че частично попадащата в имота на ищците сграда не отговаря на критериите за търпим строеж, а и според установената практика искът по чл.109 ЗС може да бъде уважен и спрямо търпими незаконни строежи. Освен това решаващият съд е приел, че тази част от имота на ищците е придобита по силата на приложен доврищнорегулационен план, а не по давност. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че съгласно дадените с ТР № 3/1993г. на ОСГК на ВС разяснения в хипотезата на изменение на дворищнорегулационния план в обществен интерес във връзка с цели и нужди на благоустройството или защото не осигурява възможност за целесъобразно застрояване по действащите строителни и технически правила, норми и нормативи, той се счита приложен само със завземането на придадените имоти по законоустановения ред /доброволно предаване, въвод във владение или заплащане на паричното обезщетение за придаваемите се части/, без да е необходимо десетгодишно владение на тези части. Последните два въпроса са решени в съответствие с дадените в т.3 на ТР № 4/2015г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, според които за уважаването на иска не е задължително във всички случаи неоснователните действия да са извършени от ответника, а е достатъчно той да поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота на ищеца, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, както е в случая, представлява пречка за собственика да упражнява правото си. В тази хипотеза от естеството на извършеното нарушение е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем и събирането на изрични доказателства в тази насока не е необходимо. Разрешаването на поставените правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, във връзка с което никакви доводи не са изложени. Решението е валидно и допустимо. То не е и очевидно неправилно, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторката следва да заплати на ответниците по касация сумата 600 лв., представляваща направени разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.