Определение № 50168 от 29.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2847/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба на Е. Б. Д. и Д. Р. К., подадена чрез процесуалния им представител адв. Р. Л., срещу решение № 1121 от 03.11.2021 г., постановено по в. гр. д. № 3481/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение от 18.08.2020г. по гр. д. 4003/2019 г. по описа на Софийски градски съд в осъдителните му части и вместо това са отхвърлени предявените от касаторите против Прокуратурата на Република България искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди поради незаконосъобразно наложена на двамата мярка „задържане под стража” в рамките на наказателно производство, приключило с оправдателна присъда е постановена по НОХД 12944/2011 г. по описа на Софийски районен съд, потвърдена с решение по ВНОХД 3353/2014 г. на Софийски градски съд, последното, влязло в сила на 02.12.2014 г. в размер на по 5000 лева за всеки един, ведно със законната лихва от 03.12.2014 г. и решението е потвърдено в останалата част, с която исковете са отхвърлени за разликата до пълните предявени размери от по 100 000 лева. Касаторите считат, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна Прокуратурата на Република България не е подала отговор и не изразява становище по жалбата. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирани страни, които имат интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: В обжалваното решение Софийският апелативен съд е приел, че в първоинстанционното производство въпреки отговора на ответника, с който се оспорва допустимостта на исковата молба поради изтекла погасителна давност и се навежда твърдение за липса на доказателства относно воденето на наказателен процес, съдът е постановил решение на база твърденията на ищците в исковата молба (за това, че оправдателна присъда е постановена по НОХД 12944/2011 г. по описа на Софийски районен съд, потвърдена с решение по ВНОХД 3353/2014 г. на Софийски градски съд, последното, влязло в сила на 02.12.2014 г.). По делото обаче липсват доказателства за правопораждащото основание на претенциите – постановени оправдателни присъди. Няма и доказателства за това през какъв период от време спрямо всеки от ищците е била взета мярка за неотклонение и на какво основание е станало това. В тази насока събраните в процеса гласни доказателства са неотносими, тъй като, видно от представени от ответника справки, спрямо ищците са водени многократно наказателни производства. Липсата на представена по делото влязла в сила оправдателна присъда спрямо всеки от ищците не позволява да се направи проверка за правоизключващото възражение на ответника – изтекла погасителна давност. Ако и доколкото е вярно, че оправдателната присъда е влязла в сила на 20.03.2014 г., то подаването на исковата молба на 21.03.2019 г. /в работен ден, четвъртък/ е след изтичане на давностния срок. Липсата за доказателства за наличието на наказателен процес, по повод на който спрямо обвиняемите/подсъдимите е била взета мярка за неотклонение, периода на задържане /ако и доколкото такова е имало/ не позволява на съда да направи извод за наличие на причинна връзка между поведението на Прокуратурата /водила наказателно производство/ и заявените с исковата молба вреди. Последното обезсмисля анализа на вида на вредите и съизмеряването им с пари. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Няма основания да се приеме, че същото е очевидно неправилно. Съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, незагубили сила и при настоящата редакция на закона, допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на формулиран материално-правен или процесуално-правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Правният въпрос следва да е от значение за изхода по делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл. 281, т. 3 ГПК/ и тяхното разграничение следва да е ясно. Касаторите се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулирали са следния въпрос: „Как следва да се прилага критерият за справедливост при определяне на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение и кои обстоятелства следва да се отчетат при определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, и в частност - следва ли да вземе предвид задържането на ищеца, когато той е оправдан с влязла в сила присъда по повдигнатото му обвинение“, за който твърдят, че е разрешен в противоречие с т. II от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС, с т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС и трайната практика на ВКС – постановени решения по реда на чл. 290 ГПК. Въпросът за определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, преценен и във връзка с наведените в жалбата оплаквания, е общо теоретично зададен и не се отнася до решаващите изводи на въззивния съд за неоснователност на претенциите на ищците, поради недоказаност на правопораждащото основание на претенциите – постановени оправдателни присъди. В случая въззивният съд е приел, че липсват доказателства за това през какъв период от време спрямо всеки от ищците е била взета мярка за неотклонение и на какво основание е станало това. Посочил е, че показанията на свидетелите в тази насока са неотносими, тъй като, видно от представени от ответника справки, спрямо ищците са водени многократно наказателни производства. Несъгласието на касаторите с изводите на въззивния съд не осигуряват достъп до касационно обжалване. Правилността на изводите на въззивния съд не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато /чл. 290, ал. 1 ГПК/. Доколкото по поставения в изложението въпрос не се разкрива общото основание за допускане на касационно обжалване, не се дължи и произнасяне по заявените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За пълнота на мотивите следва да се отбележи, че последните са само бланкетно цифрово посочени, като касаторите не са ги обосновали. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК предполага поставеният въпрос да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, но такива не са представени. Съгласно т. 4 на ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторите не са посочили съдебната практика, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно цитираното тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението. Предвид изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение