Определение № 60344 от 07.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1713/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Булгаргеомин „ ЕАД / в несъстоятелност / против решение № 1027/21.05.2020 г. по т.д.№ 1939/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 234/ 05.02.2019 г. по т.д.№ 1841/2014 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против Държавата, представлявана от Министъра на финансите на Република България, иск с правно основание чл.59 ЗЗД, за заплащане на сумата от 927 167,15 щ.д., ведно със законната лихва върху същата от 20.12.2013 г., получена от ответника, на основание сключено на 20.07.2012 г. Споразумение между Правителството на Република България и Алжирската демократична народна република. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено при съществени процесуални нарушения – непроизнасяне по доводите на страната във въззивната й жалба, конкретно: 1/ по оспорване съществуването, респ. основанието за приемането му във вида, в който е представен като доказателство по делото, на Авенан № 1/23.02.1987 г.; 2/ по неотносимостта към спора на Споразумение от 07.12.1986 г., съответно възникващи между съдържанието му и други доказателства по делото противоречия - с чл.1 от Кредитна спогодба от 03.12.1986 г. и Авенан № 1/23.02.1987 г.; 3/ срещу годността, като доказателствено средство, на самата Кредитната спогодба от 03.12.1986 г., предвид липсата на доказателства за истинността на документа и влизането му в сила; 4/ по годността на представените от ответника платежни нареждания към БВТБ, банкови бордера и парагони, предвид множеството корекции в същите, с неустановим автор. Касаторът счита, че съдът не е съобразил всички събрани по делото доказателства, предвид което е останал неотчетен факта, че договорът за разширяване експлоатацията на мина Херзет Юсеф / Сетиф / е сключен не в рамките на горепосочената Кредитна спогодба, а преди това и стойността на извършените по него доставки и престации не е ограничена до размера в Авенан № 1/23.02.1987 г., противно на приетото от въззивна инстанция, без да се отчита и обстоятелството, че след 1989 г. „Булгаргеомин„ ЕАД е самостоятелен правен субект и процесното вземане не се подчинява на механизмите на предходно съществуващия държавен монопол, съгласно Закона за външната търговия /отм./. Страната излага съображения за значението на конкретни, некредитирани от съда доказателства и акцентира на липсата на такива за реално постъпване на суми по сметката на дружеството. Ответната страна – Държавата, чрез Министъра на финансите - оспорва касационната жалба със съображения по същество. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, съобразно обхвата на касационните доводи за неправилност и съдържанието на изложението по чл. 280 ГПК, настоящият състав съобрази следното: Ищецът „Булгаргеомин„ ЕАД /н./ твърди, че по силата на Споразумение от 20.07.2012 г. между Правителството на Република България и Алжирската демократична народна република, по сметка на Държавата е постъпила сума от 14 300 000 щ.д.. В чл.1 от това Споразумение е посочено, че договарящите се страни – Република България и Алжирска ДНР – потвърждават размера на алжирския дълг към Република България, произтичащ от междуправителствени кредитни спогодби, съответно изброени, между които и Кредитна спогодба от 03.12.1986 г.. Заплатената сума от 14 300 000 щ.д. е в погашение на признатия дълг и с изплащането й се слага „ необратимо и окончателно край на всички действия, рекламации и / или спорове, произхождащи от операциите, включени в спогодбите, посочени в чл.1 на Споразумението „. Позовавайки се на съдържанието на водените разговори при подписване на Споразумението от 20.07.2012 г. / стр.2 т.2 / между български и алжирски експерт, в периода 17-18 май 2012 г., неразделна част от същото, ищецът твърди, че в рамките на получената сума се включва и сума от 927 167,15 щ.д. - стойността на изпълнени от него, по сключен с алжирско предприятие - ENOF - договор от 15.12.1985г., за разширяване експлоатацията на мина Херзет Юсеф / Сетиф /. В протокола от тези разговори, договорът от 15.12.1985 г. / а според ответника от дата 25.12.1982 г. – без съществено за спора значение / е посочен като попадащ в обхвата на Кредитната спогодба от 03.12.1986 г., независимо от предходното му сключване. Самият ищец твърди, че с Кредитната спогодба от 03.12.1986 г. е уговорено кредитиране между двете държави, но не чрез директно предоставяне на парични средства, а при следния механизъм: при потвърждение от алжирска страна, за извършени престации по сключени с български контрагенти – изпълнители договори, българската държава превежда цената за същите в полза на дружествата – изпълнители по конкретните сделки, възложени им в съответствие с действащия до 1989 г. Закон за външната търговия. Ищецът твърди, че въпреки така уговорения механизъм на разплащане и безспорното си изпълнение на възложеното с договора от 15.12.1985 г., признание за което от алжирска страна се съдържа в Споразумението от 20.07.2012 г., Държавата не е превела сумата от 923 167,15 щ.д. по негова сметка. Предвид това ищецът счита, че Държавата неоснователно се е обогатила със същата сума и претендира връщането й, на основание чл.59 ЗЗД. Държавата, представлявана от Министъра на финансите е оспорила иска. Сочи, че към момента на подписване на Кредитната спогодба от 03.12.1986 г. в България съществува държавен монопол върху външната търговия, осъществяван в съответствие със Закона за външната търговия / обн. ДВ бр.94 от 05.12.1969 г., отм./. По силата на този закон – чл.3 – Държавата е имала изключителното право да определя външнотърговската политика на страната, да организира и контролира външнотърговската дейност, вкл. да учредява държавни стопански организации за такава дейност и пр., като по смисъла на чл.2 „ външнотърговска дейност „ са всякакви сделки за износ и внос на стоки, реекспорт, свързан с тях транспорт, представителство ... сделки в областта на техническия опит и други дейности, свързани с международните стопански отношения, когато една от страните е чуждестранно юридическо или физическо лице„. Съгласно чл.11 от ЗВТ, Министерският съвет е предоставял на определени организации – държавни обединения и предприятия, дружества, кооперативни и други организации, право за извършване на външнотърговска дейност, с разрешение от Министерство на външната търговия за всяка отделна сделка. Паричните престации, вкл. закупуване на необходима валута или изкупуване на реализирана такава от сделката, са осъществявани от БВТБ, с правоприемник „УниКредит Булбанк „ АД. Ответникът сочи, че в рамките на Кредитната спогодба от 03.12.1986 г. попадат два договора, единият от които посоченият от ищеца – за разширяване експлоатацията на мина „Херзет - Юсеф „. Ответникът се позовава на анекс към същия, наименован Авенан № 1/23.02.1987 г., с чл.2 от който е внесено изменение в чл.20.1.1 от основния договор, според което изменение „финансирането на доставката на оборудване от България ще се осъществява съгласно условията на държавния кредит, предоставен на правителството на Алжирската ДНР от Народна Република България„. Страната твърди, че, в съответствие с договореното, за осъществяването на доставките и услугите към алжирските контрагенти по процесния договор Държавата е кредитирала предприятие „Булгаргеомин„, за което са издадени платежни нареждания от Министерство на финансите към БВТБ, срещу представяне на комплект от документи, вкл. фактури, транспортни документи и пр.. Твърди се, че в рамките на приемане на безкасовото плащане, алжирската страна е следвало да потвърди приемането на документите и включването на стойността в рамките на спогодбата, което съставлява признание от нейна страна на вземането. Механизмът на Кредитната спогодба не предвижда директно плащане към Алжирската държава, а следния ред: Република България възлага на търговски предприятия доставка на машини, съоръжения, оборудване и услуги по изграждане на комплексни обекти на територията на Алжир, с предварително предоставяне необходимия за това финансов ресурс, възстановим от Алжирската република на България с л е д изпълнение на възложеното, противно на твърдението на ищеца за заплащане от Държавата с л е д изпълнението в нейна полза от страна на Алжирската ДНР. Няма спор между страните, че прилаганият механизъм е изключвал директно разплащане между страните по сключения договор за разширяване експлоатацията на мина „Херзет – Юсеф„. Ответникът твърди, че дължимото по договора е било разплатено на ищеца съобразно така приетата българо - алжирска кредитна линия и банковото техническо споразумение от 07.12.1986 г. – сума от 2 127 989,75 щ.д., за което представя платежни нареждания, банкови бордера за извършено плащане и дневни извлечения. Страната се позовава на три бордера – от 31.12.1987 г. за 253 258,10 щ.д., от същата дата – за 613 771,25 щ.д. и от 26.06.1987 г. за 1 126 960,40 щ.д. или общо за 1 993 989,75 щ.д., кореспондиращи с изготвените от алжирската банка салда по сметки и погасителния план на БВТБ по договора от 15/25.12.1985 г.. Доколкото се сочи, че в периода юни – декември 1987 г. са усвоени от ищеца 2 127 989,75 щ.д., при потвърден от „УниКредит Булбанк„ АД / правоприемник на БВТБ / лимит от 2 128 000 щ.д. по договора, ответникът се позовава на настъпили през 1990 г. обстоятелства, препятствали потвърждаване окончателния пуск на обекта, поради което и изразява съмнение за възможно издадени от ищеца – изпълнител, но непотвърдени от възложителя фактури, в който случай предварително платеното от Държавата би се оказало платено без основание. Противопоставено е евентуално възражение за погасителна давност. С последващо становище ищецът е оспорил Кредитната спогодба от 03.12.1986 г., поради неустановимост на момента на влизането й в сила и истинността й като документ, без допълнителна конкретизация на оспорването.Оспорил е приемането на Авенан № 1/23.02.1987 г., тъй като представеният препис от превод не установявал съществуването и авторството на конкретния документ. Оспорил е Споразумението от 07.12.1989 г., като неотносимо към предмета на делото, в евентуалност предвид противоречието му с чл.1 от Кредитната спогодба от 03.12.1986 г. и чл.2 от Авенан № 1/23.02.1987 г.. Представените от ответника банкови бордера, платежни нареждания и парагони са оспорени, поради наличие на корекции в същите, без установимост кое е релевантното съдържание, кой и в какво качество е извършил корекциите. В последващо становище ответникът се е позовал на обстоятелството, че не е страна по спорния Авенан № 1/23.02.1987 г.,а с представеното по делото копие – превод разполага от „ Булгаргеомин„, изпратено с писмо от 16.06.1987 г. до Министерство на финансите, ведно с фактура № 04/КИ и 9 бр. коносаменти, като изрично предприятието го е цитирало и в две последващи свои писма – от 22.12.1987 г. и 28.12.1987 г.. Акцентира на противоречивата защита на ищеца, който сам се позовава на Кредитната спогодба от 03.12.1986 г., както и на обстоятелството, че същата е относима към действието на два договора, един от които този между „Булгаргеомин” и ENOF, а от друга страна я оспорва. Относно премахването на държавния монопол върху външната търговия след 1989 г. страната сочи, че последното не е променило механизма на разплащане по възникналото правоотношение, нито носителят на вземанията, тъй като съгласно чл.7 ал.2 от Кредитната спогодба, същата остава в сила до цялостно изпълнение на всички произтичащи от нея задължения, още повече че касае държави, като правни субекти, подчинени на правилата на международното публично право, предвид което промените в националната правна уредба са ирелевантни. Изложил е и съображения за неоснователност на твърдението за неотносимост на Споразумението от 1986 г., както и на твърдението за противоречие между същото и Кредитната спогодба, респ. с Авенан № 1/23.02.1987 г.. Относно корекциите в платежните документи, страната сочи нанасянето им в съответствие със съдържанието на издадените от самия ищец фактури, както и че наличието на корекция не изключва само по себе си материалната доказателствена сила на документа, а се преценява с оглед всички обстоятелства. Акцентира на липсата на такива корекции в банковите бордера, които са достатъчно доказателство за извършеното плащане. По същество, според ищеца – дължимо му се плащане по сключен с алжирско предприятие и изпълнен договор, признато с цитираното Споразумение от 2012 г., се задържа без основание от ответника, тъй като съгласно механизма, предвиден в Кредитната спогодба от 03.12.1986 г., е следвало да му се преведе, след получаването му от Алжирската ДНР от Република България, а според ответника – изпълненият от ищеца договор попада в обхвата на сключената Кредитна спогодба от 03.12.1986 г. и съобразно изменението му, с анекса от 23.02.1987 г. / т. нар. Авенан № 1 / Държавата предварително е предоставила „ финансовия ресурс за изпълнението„ на ищеца, с което е реализирала задължението си за кредитиране на Алжирската ДНР, поради което и с окончателното уреждане на дълга на Алжирската държава със Споразумението от 2012 г. по същество й е възстановен предоставения по този начин кредит. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска. Въззивната жалба навежда процесуалните нарушения на първоинстанционния съд, поддържани и в настоящата касационна жалба. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че с Кредитната спогодба е уговорена своеобразна форма на стоково кредитиране между държавите, чрез предоставяне от български на алжирски предприятия стоки и услуги, т.е. същите съставляват междудържавен кредит, предоставен от Република България на Алжирската НДР, чрез финансиране на самите доставки от Държавата. Независимо от предходното му, спрямо това на Кредитната спогодба, сключване, въззивният съд е приел за безспорно, че договорът между СО „Булгаргеомин” и ENOF попада в приложното поле на тази спогодба, предвид изричната воля за това на съконтрахентите, материализирана в чл.2.1.1 от Авенан № 1/23.02.1987 г., според който финансирането на доставката на оборудването от България по този договор ще се осъществява съгласно условията на държавния кредит,предоставен на Алжирската НДР от Република България. Потвърждение за това съдът извежда и от съдържанието на протокола на финансовите експерти от водените през 2012 г. преговори. Съдът е приел, че със Споразумението от 2012 г. е признато вземане на Република България от Алжирската НДР, а не вземане на ищцовото дружество, но такова не следва и от уредбата на вътрешните отношения между страните по спора, тъй като се установява, че изпълнението на договора с ENOF e изцяло финансирано от Държавата. За последното съдът се е позовал на съдебно-икономическата експертиза и конкретно на доказателствената стойност на представените три банкови бордера. В изложението по чл.280 ГПК касаторът формулира единствено въпроса: При постановяване на решението си въззивният съд дължи ли изследване на доводите и съображенията на страните, имащи отношение към спора, съответно към предмета на въззивното обжалване ? – въпросът е обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с решенията по гр.д.№ 6203/2013 г. на ІV г.о., гр.д.№ 546/2012 г. на ІV г.о., гр.д.№ 66/2012 г. на ІІ г.о. на ВКС. По приложението на материалния закон – чл.59 ЗЗД - макар да се е позовал на противоречие на въззивното решение с ППВС № 1/ 1979 г. - касаторът не формулира правен въпрос. Действително въззивният съд не е изложил отделни мотиви във връзка с оспорванията на ищеца на Кредитната спогодба от 03.12.1986 г., Споразумението от 07.12.1986 г., Авенан № 1/23.02.1987 г. и представените доказателства за извършвани от Държавата плащания. Касаторът, обаче, не е обосновал същественост на това му процесуално нарушение, тъй като съгласно чл.281 т.3 ГПК не всяко допуснато, а само съществено процесуално нарушение би съставлявало касационно основание за неправилност на въззивното решение. Съществено би било това непроизнасяне по конкретен въззивен довод, което само по себе си е от естество да промени правния резултат. В тази връзка, настоящият състав съобрази обстоятелството, че сам ищецът се позовава на Кредитната спогодба от 03.12.1986 г. и Споразумението от 2012 г., препращащо към същата, съответно на предвидения в нея механизъм на разплащане и същият очевидно е „общия факт„ от хипотезиса на чл.59 ЗЗД, на който ищецът основава иска си, доколкото друг такъв, с който да е обвързано от една страна изпълнението му и от друга – получаването на сумата от 14 300 000 щ.д. от Държавата, част от която е претендираната с иска сума, няма. При това, в качеството на диспозитивен документ Кредитната спогодба може да бъде оспорена само досежно авторството, каквото оспорване не е заявено, а конкретната дата на влизането й в сила, при позоваване на самия ищец на действието й, е ирелевантно обстоятелство. Анекс /авенан / № 1/23.02.1987 г., както основателно сочи ответника, е упоменат в изходящи от самото предприятие „Булгаргеомин„ писма до Министерство на финансите, представени по делото, поради което и съществуването му се явява потвърдено от самата, оспорваща този факт, страна. Бидейки страна по този авенан, ищецът следва да разполага със същия, поради което и евентуална неидентичност на визирания в писмата с представения от ответника, досежно съдържанието на договореното – от значение за спора, е подлежала на доказване от него, по общото правило на чл.193 ал.3 пр. първо ГПК. Междубанковото споразумение от 07.12.1986 г. е сключено на основание чл.6 от Кредитната спогодба и доколкото на механизма на последната се позовава самият ищец, формално е относимо. Конкретен аспект на съобразяването му, в обосноваване на неправилен краен извод, касаторът по начало не изтъква. Досежно платежните документи, представени по делото, въззивният съд изцяло се е съобразил с категоричните изводи на съдебно-икономическата експертиза, а и същите са оспорени само предвид съществуващи в тях корекции. Съгласно чл.178 ал.2 ГПК доказателствената сила на документа, в който има зачерквания, изтривания, добавки между редовете и други външни недостатъци, се преценява с оглед всички обстоятелства по делото. Как визираните от страната корекции биха се отразили на правните изводи, с оглед съобразими други обстоятелства по делото, касаторът не е обосновал, за да би се приело, че неотчитането им от въззивния съд съставлява съществено процесуално нарушение. В тази връзка, очевидно съдът е съобразил, че кредитирането е станало по изрично посочените в представените и неоспорени писма до Министерство на финансите от „Булгаргеомин„ сметки и съобразно изрично посочените от предприятието, като дължими за съответния транш от изпълнението, суми. Следователно, формулираният въпрос не кореспондира с процесуално поведение на въззивния съд, възможно да се квалифицира като съществено процесуално нарушение, за да би удовлетворил изискването за правен въпрос, по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – отговор на който, в поддържания от касатора смисъл, да би бил от естество да предпостави различен от настоящия правен резултат. В хипотезата на иск по чл.59 ЗЗД, доказване на обедняването си ищецът основава единствено на признание на Алжирската ДНР, за задължение по договора от 15/25.12.1986 г. в размера на иска, но материализирано като признание за дълг към Република България, а не към „ Булгаргеомин „ ЕАД /н./, както правилно е съобразил въззивният съд. Единствено с това му съдържание същото може да се цени като доказателство. Дори да не биха се кредитирали доказателствата за плащания от Държавата в полза на предприятието, недоказан от ищеца е останал именно факта на обедняването му, при това в относимост към общ правопораждащ и за същото и за евентуалното обогатяване на ответника общ факт. Неудовлетворяването на общия изключва необходимост от коментар на допълнителния селективен критерий. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение