Определение № 3440 от 23.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2944/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 1942/2061 от 17.04.2025 г. на „Мюсюлманско изповедание“, гр. София, подадена чрез адвокат А. И., срещу въззивно решение № 52/20.02.2025 г. по в. гр. д. № 466/2024 г. на Окръжен съд - Монтана. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо, евентуално - неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли при непълна и/или неясна обстоятелствена част на исковата молба въззивният съд да остави исковата молба без движение и да укаже на ищеца да отстрани нередовността й; 2. Следва ли съдът да прекрати производството, образувано по отрицателен установителен иск за собственост, ако ищецът не докаже обстоятелствата, на които основава правния си интерес; 3. Следва ли съдът да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, да се произнесе по доводите и възраженията на страните и да изложи фактически и правни изводи; 4. Има ли вещноправно действие заповедта по чл. 98, вр. чл. 95 ЗТСУ /отм./, вр. чл. 268 ППЗТСУ и в кой момент собствеността преминава върху държавата; 5. Относно приложението на §7, ал. 1 ПЗР на ЗМСМА относно критериите за настъпване на конститутивното действие на нормата, вкл. в хипотезите на §7, ал. 1, т. 4 и т. 6 ПЗР на ЗМСМА - кои са фактическите и правни основания за настъпване на трансформация на недвижим имот в общинска собственост към 19.07.1991г. Ответникът по касация община Монтана, чрез процесуалния си представител адвокат Б. Ц., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноски. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 26005/26.06.2024 г. по гр. д. № 1654/2016 г. на Районен съд - Монтана, с което е признато за установено по предявения от община Монтана срещу „Мюсюлманско изповедание“ отрицателен установителен иск за собственост, че ответникът не е собственик по давностно владение на сграда с идентификатор 48489.8.355.1 по КК и КР на гр. Монтана, находяща се в имот с идентификатор 48489.8.355, със застроена площ на сградата от 93 кв.м., трайно предназначение: култова, религиозна, стар идентификатор: 1229, и е отменен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност от 12.08.2008 г. Въззивният съд е приел за установено, че с решение по протокол от 06.12.1982 г. на ОбНС – гр. Михайловград е прието складово помещение (бивша джамия), построена върху 98 кв.м. в имот пл. № 1229 по плана на гр. Михайловград, да се отреди и отчужди за нуждите на І-во и VІ-то основно училище, като за целта на Главното мюфтийство на мюсюлманите в България – София се изплати обезщетение в размер на 1000 лева. Впоследствие с писмо от 17.12.1983 г. Главното мюфтийство на мюсюлманите в Народна Република България е дало съгласието си за отчуждаване на посочения имот, като с платежно нареждане от 02.11.1984 г. сумата 1000 лв. е преведена по сметка на Софийска турска мюсюлманска общност. От писмо от 2005 г. на НИПК към Министерство на културата съдът е установил, че джамията, намираща се в имот с пл. № 2413, е декларирана със списък от 23.04.1985 г. съгласно чл. 12, т. 2 от Закона за паметниците на културата и музеите и притежава статут на архитектурно-строителен паметник на културата. Констатирал е още, че сградата е призната за собственост на „Мюсюлманско изповедание“ с нотариален акт за собственост на недвижим имот по давност от 12.02.2008 г. С писмо от 18.08.2008 г. директорът на НИПК е уведомил Мюсюлманското изповедание, че сградата на джамията е паметник на културата, обявен в ДВ, бр. 100/1964 год., като при посещение няколко дни по-рано нарочна комисия е установила, че състоянието на сградата е тежко - покривът е в аварийно състояние и е разрушен чардак, покриващ входната част. С договор от 28.04.2009 г. кметът на община Монтана е възложил на строителна фирма възстановяването на покрива, с оглед разрушаването му в резултат от проливен дъжд на 14-15.04.2008 г. и недопускане на допълнителни увреждания. Съдът е установил, че имотът, описан в протокола от 06.12.1982 год. на ОбНС – гр. Михайловград, не е напълно идентичен с УПИ II, а е включен в част от УПИ II от кв. 159, с конкретно предназначение „За училище“ и в част от уличната мрежа по действащия РП от 1990 г. Поземленият имот с идентификатор 48489.8.355, заедно с построената в него процесна сграда с идентификатор 48489.8.355.1, са актувани като публична общинска собственост с АПОС от 12.05.2016 г., като с влязло в сила решение от 16.05.2024 г. по гр.д. № 70001/2013 г. на РС-Монтана е отхвърлен искът на „Мюсюлманско изповедание“ срещу община Монтана за установяване правото на собственост върху ПИ с идентификатор 48489.8.355, с площ от 771 кв.м., с трайно предназначение на територията- урбанизирана, начин на трайно ползване – обществен селищен парк, градина, в който е изградена джамия. От заключението на СТЕ съдът е установил, че в КРП на гр. Михайловград от 1977 г. процесната сграда е отразена като култова, за която е отреден УПИ-VІІ в кв. 67, като към нея няма прилежащ терен освен земята, върху която е построена. В следващия КРП от 1990 г. процесната сграда е нанесена с пл. № 1229 – отново без прилежащ терен или отреден УПИ. В действащите КК и КР на гр. Монтана от 2006 г. сградата е с идентификатор 48489.8.355.1 – култова, религиозна сграда с площ от 93 кв.м., находяща се в поземлен имот с идентификатор 48489.8.355 с площ от 771 кв.м. и начин на трайно ползване „обществен селищен парк, градина“. Сградата е идентична в двата кадастрални и регулационни плана от 1977 г. и от 1990 г., както и в сега действащата кадастрална карта на гр. Монтана, и няма изменение по местонахождение, площ и предназначение. Ремонт е правен само на покрива, като са подменени керемиди. Свидетелите В. Ш. и Б. М. са посочили, че джамията е ремонтирана преди 3-4 години, като е отворена и в момента. Б. М., в качеството на имам, е отварял джамията. Според Ш. общината е правила ремонта на покрива и е оградила сградата. Ключът за портата се намира в имама Б. М.. Той от своя страна е заявил, че работи в джамията от 2015 г., в нея се извършват молитви, като достъпът е свободен. Неговият баща е бил предишният имам и той му е разказал, че общината е направила ремонта на покрива. Другата група свидетели – В. Г. и Р. Р., живеещи в квартала, се посочили, че не са виждали никой в джамията. Вратата е затворена и не знаят дали се заключва. Отбелязали са още, че джамията е оградена, тъй като е много близо до училището, но не знаят кой е правил оградата, нито дали в нея се извършват ритуали. При тези фактически данни, съдът е приел, че исковете са допустими, като ответникът е пасивно легитимиран да отговаря по тях. В разписните листове към регулационните планове от 1905 г., 1956 г., 1977 г. и 1990 г. „Мюсюлманското изповедание“ не е отразено като собственик на процесния имот. За него е проведена и отчуждителна процедура през 1984 г. Имотът, върху който е изградена джамията, е приет за публична общинска собственост, неподлежащ на възстановяване съгласно чл. 5, ал. 3 ЗВСОНИ. Като неоснователни са прецени възраженията за недопустимост на производството поради липса на твърдян придобивен способ и липса на правен интерес. Посочено е, че в исковата молба са изложени фактически твърдения, от които общината счита, че произтичат претенциите й. В тях се поддържа, че ишецът притежава самостоятелно право на собственост, което ще се стабилизира като отрече правото на ответника. Това твърдение попада сред изброените хипотези в ТР № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС, в които е налице правен интерес от водене на отрицателен установителен иск за собственост. По възражението, че общината не е доказала основанието, на което е актувала имота, е посочено, че съгласно чл. 3, ал. 2, вр. чл. 1 и чл. 2, ал. 2 и ал. 2 ЗВСОНИ се възстановява собствеността върху джамии, отчуждени по реда на един от лимитативно изброените в тях нормативни актове. В случая приложение следва да намери разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ, която предвижда, че собствеността върху имотите по чл. 1 и чл. 2 се възстановява, ако собствениците не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. Прието е, че с изплащане на сумата от 1000 лева по посочената от Главното мюфтийство на мюсюлманите в НРБ банкова сметка, отчуждителната процедура по ЗТСУ /отм./ е приключила и собствеността върху сградата е преминала върху община Монтана. Съдът е отбелязал, че след като джамията е декларирана със списък от 23.04.1985 г., съгласно чл. 12, т. 2 ЗПКМ /отм./, тя притежава статут на архитектурно-строителен паметник на културата, не е премахната, а е извършена процедура по реставрация. Посочено е също, че мероприятието, заради което е отчужден дворът на джамията, е проведено и към момента сградата е в двора на училище. Изложени са съображения, че разпоредбата на §5, ал. 2 ЗВ, предвиждаща възстановяване на собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти, препраща към правилата на ЗВСОНИ, т. е. за да е налице възстановяване на правото на собственост, е необходимо отчуждаването да е извършено без основание или процедурата да не е била спазена, отправеното искане да е в преклузивния срок по § 2 ЗВСНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, както и да е възстановено полученото обезщетение. При това положение, възражението, че „Мюсюлманско изповедание“ по силата на закона е възстановило собствеността си върху процесния имот, е прието за неоснователно. След приключването на отчуждителната процедура по ЗТСУ /отм./ имотът, заедно с парцела, върху който е изграден, е придобит от община Монтана за нуждите на обществено мероприятие изграждане на училище, което е реализирано, а сградата не е разрушена, доколкото попада под закрилата на Закона за паметниците на културата. Прието е, че на основание чл. 64 ЗТСУ /отм./ собствеността е преминала върху държавата, а съгл. чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОбС и § 7, ал. 1, т. 3, 4 и 6 ЗОбС – върху общината, като тази собственост е публична по смисъла чл. 3, ал. 2, т. 3 ЗОбС. Съгласно чл. 86 ЗС до 1996 г. е налице забрана за придобиване по давност на държавни, впоследствие общински имоти, а след този момент забраната е включвала само имоти публична държавна и общинска собственост, от което е направен извод, че сградата не е придобита и по давност. Ирелевантен е моментът, към който е съставен актът за публична общинска собственост. В заключение е посочено, че са неотносими и всички писмени доказателства, издадени от общинската и областна администрация в хода на обстоятелствената проверка през 2008 г. пред нотариалния орган, доколкото административният орган е длъжен да издаде искания документ, с оглед липсата на правомощие за разрешаване на гражданскоправен спор относно материално право. Ангажираните от ответника свидетелски показания не могат да оборят презумпцията на чл. 86 ЗС. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Поставените от касатора въпроси не могат да предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първите два, касаещи допустимостта на производството, не обуславят допускане на касационно обжалване. Съдът е приел, че исковата молба е редовна, като е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост, доколкото в исковата молба са наведения твърдения за притежание на процесната сграда въз основа на отчуждителна процедура, като правото на собственост е оспорвано от ответника, с оглед издадения в негова полза констативен нотариален акт за собственост по давност. От твърденията в исковата молба и данните по делото, следва, че ищецът, чиято е доказателствената тежест да установи наличие на правен интерес от водене на отрицателния установителен иск, съгласно ТР № 8/2013, ОСГТК, ВКС, е доказал такъв интерес. Той твърди, че стопанисва имота и е негов собственик по силата на закона, след като е приключила отчуждителна процедура в полза на държавата към 1984 г., а по твърдение на ответника сградата е негова собственост по силата на изтекъл придобивен давностен срок. Въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС при проверка за наличие на правен интерес от заведения отрицателен установителен иск, предвид посоченото от ищеца в исковата молба и заявените от ответника насрещни права. Доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо.Тази постановка е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежание на самото спорно право, което той той отрича на ответника. Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот,по силата на диспозитивното начало в гражданския процес, той може сам да определи обема и интензизитета на търсената защита, вкл.като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, е въпрос на материална легитимация /решение № 15/2016г. по гр.д.№4705/2015г., ІІ г.о./. В разглеждания случай, с оглед твърденията в исковата молба и доказателствата по делото, въззивният съд е приел наличие на доказан правен интерес за ищеца от предявения отрицателен установителен иск и недоказаност твърденията на ответника, че правото на собственост му принадлежи. По третия въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е решен в противоречие с практиката на ВКС. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства /събраните свидетелски показания, съдебно-техническа експертиза и писмени доказателства/, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Приел е, че за сградата е проведена отчуждителна процедура през 1984 г. Доколкото към онзи момент общината е изключена като носител на правото на собственост, то тя е придобила процесната сграда след обособяването на общинската собственост с приемането на ЗМСМА /ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г./ и ЗОбС /ДВ, бр. 44/21.05.1996 г./. Следващият въпрос, свързан с фактическия състав на отчуждителното производство по ЗТСУ /отм./, също не предпоставя допускане на касационно обжалване на въззивното решение. От събраните по делото писмени доказателства съдът е приел, че отчуждителното производство е проведено и приключило. Действително, обезщетяването на правоимащия собственик не е елемент от фактическия състав на отчуждаването, а само предпоставка за заемане на отчуждения имот, но доказването му по делото е косвено доказателство за наличието на издадена заповед по чл. 95, вр. чл. 98 ЗТСУ /отм./, с което е настъпил вещнопрехвърлителният ефект в полза на държавата, тъй като съгласно чл. 105 ЗТСУ / отм./ заемането на вече отчуждени имоти за мероприятия на държавата, кооперации и обществени организации се извършва след заплащане на обезщетение. По последния въпрос също не следва да се допуска касационно обжалване. В цитираната от касатора практика е прието, че хипотезата на § 7, т. 6 ЗМСМА предвижда на това основание да станат общинска собственост обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване, т.е. обекти от обслужващата сфера, които обуславят нормалното функциониране на населените места и тяхното социално-икономическо развитие. В случая от събраните по делото доказателства съдът е установил, че процесната сграда е отчуждена през 1984 г., попада в двора на училище, отредена е за архитектурно-строителен паметник на културата, поради което изпълнява характеристиките на имот, предназначен за трайно задоволяване на културните потребности на жителите на гр. Монтана и околността, респ. същата попада в приложното поле на § 7, т. 6 ЗМСМА, а съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 3 ЗОбС тези имоти са публична общинска собственост. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и с оглед разпоредбите на чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 и чл. 13, ал. 1 ЗВЕРБ, „Мюсюлманско изповедание“ следва да заплати в полза на ответника по касация община Монтана сторените в настоящото съдебно производство разноски в размер на 613, 55 евро - заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.