Определение № 60315 от 13.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 810/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Г. Й. и Н. Г. К. чрез техния процесуален представител адв. В. М., срещу въззивно решение № 260087 от 16.09.2020 г. по в.гр.д. № 1664/2019 г. на Пловдивския окръжен съд. С него е отменено решение № 1846 от 14.05.2019 г. по гр.д. № 2484/2018 г. на Пловдивския районен съд и е постановено друго по същество на спора, с което е отхвърлен предявеният от М. Г. Й. и Н. Г. К. против Р. А. К. и Т. Х. К. иск с правно основание чл. 108 ЗС за установяване по отношение на ответниците, че М. Г. Н. и Н. Г. К. са собственици общо на 2/3 ид. части от следния недвижим имот: дворно място с площ 608 кв.м, съставляващо УПИ .... в кв. .... по плана на [населено място], ведно с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ 69.50 кв.м, ведно с всички подобрения и приращения в имота, и за осъждане на ответниците да им предадат владението на посочените идеални части от този имот. В касационната жалба са изложени оплаквания за неправилност на въззивното решение като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че наследодателят на ответниците като един от наследниците на общия наследодател е бил държател на идеалните части на останалите наследници. Извършените от него действия в имота са обикновени фактически действвия по стопанисването и поддържането на сънаследствения имот, и не са от естество да формират у другите съсобственици убеждението, че той е завладял техните идеални части. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. При собственически спорове между сънаследници необходимо ли е за установяване на анумус за своене на имота да бъдат доказвани факти единствено относно упражняването на фактическа власт. 2. Достатъчно ли е доказването на изключителни собственически права при съсобственост, възникнала по наследяване, чрез доказателства за намерението за своене по отношение на всички, но не и конкретно към останалите сънаследници. 3. Възможно ли е да се присъединява срока на придобивната давност към владението на лица, които приживе не са демонстрирали самостоятелни права по отношение на сънаследствения имот. Жалбоподателите се позовават и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. трето ГПК-очевидна неправилност. След подаване на касационната жалба жалбоподателят Н. Г. К. е починал и вместо него на основание чл. 227 ГПК като страна по делото са конституирани наследниците му по закон Й. И. К., Г. Н. К. и И. Н. К. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Р. А. К. и Т. Х. К. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че процесният недвижим имот е бил собственост на Г. А. К., починал през 1978 г., и на съпругата му Р. Н. К., починала през 1985 г. Те са имали три деца-ищците М. Г. Й. и Н. Г. К., и наследодателят на ответниците А. Г. К., починал през 2014 г. През 1980 г. А. К. сключил брак с ответницата Т. К. и двамата се установили да живеят на втория етаж от къщата, като преди това изпълнили довършителните работи в етажа. Р. К. живеела в стая на първия етаж. След смъртта й през 1985 г. цялата къща се ползвала от А. К. и семейството му. Те се грижили за поддръжката на имота, ремонтирали покрива на къщата след земетресение в К., а след смъртта на А. К. неговите наследници сменили изцяло покрива, направили изолация на къщата, сменили дограмата. Другите наследници на Г. и Р. К.-ищците М. Й. и Н. К., след като се оженили, не са живели в имота. Ищцата М. Й. е идвала рядко на гости. Двамата не са участвали нито с труд, нито със средства в извършването на ремонтите, не са имали ключ от къщата и от двора. Въз основа на тези факти въззивният съд е направил извод, че ответницата Т. К. и съпругът й А. К. са владяли целия имот за себе си в продължение на повече от 10 години, поради което са придобили по давност и идеалните части на останалите сънаследници на общите наследодатели Г. и Р. К.. През този период ищците не са ползвали имоти и не са предявявали претенции към него. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Същото не е в противоречие със задължителната практика на ВКС-ТР № 1/2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпроса относно доказване на предпоставките за придобиване по давност на сънаследствен недвижим имот от един от наследниците. В него е прието, че презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита за оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. В този случай установилият фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици, като при спор той носи доказателствената тежест да установи преобръщане на държането на чуждите идеални части във владение за себе си. на владението. В случая е прието за установено въз основа на събраните по делото доказателства, че ответницата Т. К. и нейният съпруг А. К. са се установили да живеят в процесния имот през 1980 г. /след смъртта на бащата Г. К./, като довършили втория етаж от сградата и са започнали да го ползват като свой дом. В продължение на повече от 30 години преди предявяване на иска за ревандикация са демонстрирали собственическото си намерение, като са поддържали имота, извършвали са основни ремонти изцяло за своя сметка и без противопоставяне на останалите сънаследници. Това собственическо отношение е демонстрирано явно, по отношение на всички, включително и на ищците, които през всичките тези години са посещавали рядко имота като гости, не са имали ключ от него и не са изявили претенции да го ползват. При така установените факти по делото изводът на въззивния съд, че в продължение на повече от 10 години ответниците са владяли имота като свой и са придобили правото на собственост по давност, не е в противоречие с цитираната по-горе задължителна съдебна практика. Въззивното решение не противоречи и на разясненията, дадени в ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д. № 4/2012 г. на ОСГКС на ВКС. В т.3 от същото изрично е призната възможността да бъде придобито право на собственост на недвижим имот, на основание чл. 79 ЗС от лице, което не се е позовало на давността преди смъртта си и неговите права да се признаят на неговите наследници в съдебен процес по спор за собственост. Наличието на задължителна практика на ВКС по поставените въпроси изключва основанието за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал.2, изр. трето ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. По смисъла на тази разпоредба очевидната неправилност предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства.. Приема се, че решението би било очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В разглеждания случай настоящият състав не установи въззивното решение да страда от такива пороци. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът