Определение № 718 от 02.08.2016 г. на ВКС по т. д. № 1934/2015 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано по касационна жалба на Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ. от [населено място] срещу решение № 845 от 30.12.2014г., постановено по в.т.дело № 1177/2014г. на Пловдивския апелативен съд, т.о., първи състав, с което е потвърдено решение на Хасковския окръжен съд за съществуване на вземания на [фирма] срещу Щ. Я. Щ. и М. Г. Щ. за главница в размер на 129 755.26 лв., за договорна лихва в размер на 11 943.17 лв. дължима за периода 21.05.2012г. до 11.02.2013г., вземания за такси в размер на 618.83 лв. за периода 21.05.2012г. - 8.02.2013г.,, вземане за законна лихва върху главницата, считано от 13.02.2013г. до окончателното й заплащане и вземане за разноски за заповедното производство за сумата от 594.14 лв. В касационната жалба касаторите поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на решението, като незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, а като основания за допускане на касационното обжалване – чл.280, ал.1, т.1и т.3 ГПК. Ответникът по жалбата [фирма] излага в писмен отговор аргументи за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради неотносимост на поставените правни въпроси към мотивите на решението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството пред Хасковския окръжен съд е образувано по предявени обективно и субективно съединени установителни искове по чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.430 ТЗ от [фирма] против „Сън О.” ” Е., Щ. Я. Щ., [фирма]. и М. Г. Щ., за установяване съществуването на вземания на [фирма], за които са издадени Заповед № 110 от 14.02.2013 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист от 14.02.2013 г., по ч.гр.д. № 107 / 2013 г. по описа на Районен съд – Харманли, произтичащи от Договор за банков кредит „Продукт Бизнес револвираща линия-плюс” №1532 от 16.12.2005 г., сключен между [фирма] и [фирма], от анекс № 1 от 05.02.2007 г., сключен между [фирма], [фирма] и [фирма], от анекс № 2 от 08.02.2008 г., сключен между [фирма], [фирма] и [фирма], от анекс № 3 от 10.12.2009 г., сключен между [фирма], [фирма] и [фирма], от анекс № 4 от 17.12.2010 г., сключен между [фирма], [фирма], [фирма] и подписан от Щ. Я. Щ., и от договор за поръчителство от 17.12.2010 г., сключен между [фирма] и М. Г. Щ.. Установителният иск по чл.422 ГПК е предявен от [фирма] поради оспорване на вземането на банката от длъжниците с подаденото възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта за изпълнение. Въззивният съд е приел, че ответниците по установителният иск не оспорват договора за банков кредит „Продукт Бизнес револвираща линия-плюс” №1532 от 16.12.2005 г., сключен между [фирма] и [фирма], сключените последователно анекс №1, анекс №2, анекс №3, и анекс №4, както и договора за поръчителство, сключен от М. Щ. и [фирма]. За съда безспорни факти са: усвояване на кредита от [фирма] в размер на 50 000лв. и 60 000лв./ общо 110 000лв./; част от кредита е бил погасен; след спиране на плащанията от кредитополучателя банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и е пристъпила към принудителното събиране на остатъка от кредита. При разглеждане на въззивната жалба Пловдивският апелативен съд е отграничил заявените за първи път във въззивното производство доводи и обстоятелства и като преклудирани и недопустими не ги е разгледал / чл.266 ГПК/. Според въззивния съд позоваването на нормативни актове и доводите, които се правят въз основа на техните разпоредби, са неотносими към предмета на спора, доколкото същите уреждат изискванията за дейността на доставчиците на платежни услуги и видовете платежни услуги и в този смисъл не засягат основанията, отнасящи се до възникването и погасяването на вземанията, предмет на спора. Нови заявени обстоятелства са: 1.липса на номера, с която банката е обозначила процесната кредитна сделка в представената по заповедното производство справка, в останалите документи свързани с кредита: договора, анексите, погасителния план, в заключението на вещото лице; 2.липса на подписан рамков договор и договора за сметка, указващ IBAN на сметката, липса на първоначален договор за фирмена сметка; 3. липса на международен номер на банковата сметка – IBAN в същите документи, отнасящи се до кредита. Въззивният съд подробно е обсъдил отделните възражения на Щ. Щ. и М. Щ. за солидарната им отговорност по кредита, на възражението за недействителност на анекс №4 и предхождащият го договор за банков кредит и трите анекса към него, за прекратяване на поръчителството по отношение на Щ., при хипотезата на чл.147, ал.1 ЗЗД, всички приети за неоснователни. Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка. В касационната жалба касаторите се позовават на основанието по чл.281, ал.2 ГПК, без да излагат обаче аргументи за недопустимост на въззивното решение, каквито данни настоящият състав на ВКС, ТК не констатира при служебната преценка на валидността и допустимостта на обжалваното решение на Пловдивския апелативен съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателите поставят 36 въпроса. От първи до 1 до 4, въпросите се отнасят до установяване на факти и тяхното значение за решаване на спора по същество, поради което не осъществяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. Изпълнението на договора, размерът на дълга по договора и анексите към него, са все обстоятелства, които подлежат на установяване от страните в процеса с допустими доказателствени средства. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2010г. разяснения от ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпроси 4, 30 и 32 съдържат питане за основанията за издаване на заповед за изпълнение, какво трябва да бъде съдържанието на счетоводната справка като извлечение от счетоводните книги и какъв трябва да бъде обсега на съдебната проверка относно предпоставките на чл.417, т.2 ГПК за издаване на заповед за изпълнение, които обаче са относими към заповедното производство, поради което също не се явяват обуславящи изводите на съда по предмета на спора – установяване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение. Касаторите задават въпроси на ВКС, свързани с обезпечаване на договора за кредит с ипотека – въпроси 5, 8, 9, 10, 11 и 15. Във въпрос 5 касаторите питат дали води до нищожност / недействителност на договора за кредит фактът, че собствениците на ипотекирания имот, трети лица на договора за кредит не са били запознати с общите условия на кредита, не са подписа ли договора като собственици на ипотекирания имот, не са запознати с параметрите и условията на договора за кредит, при какви условия ще се проведе принудително изпълнение на имота, че тази информация не е ясна в нотариалния акт. Последиците от една нищожна ипотека правят договора за кредита необезпечен, но тя не се отразява на неговата действителност. В този смисъл въпросът/ въпросите, отнасящи се до сключването на договор за ипотека не се явяват обуславящи изхода на спора за съществуването и размера на вземането на банката по издадената заповед за изпълнение, предмет на установяване с иска по чл.422 ГПК. По изложените съображения за въпрос 5, нямат обуславящо за изводите на съда значение останалите въпроси, които се отнасят до: Недействителен ли е договор за кредит, в който в наименованието и съдържанието му не е описано, че е с договор за ипотека и с невъзможен предмет е ипотеката; Длъжен ли е съдът служебно да следи и да констатира нарушения в договора за кредит в раздел Обезпечения ипотекираният имот дали е описан с друг номер на нот.акт, който не е идентичен с номера на нот.акт; Допълнителното дописване в договора за кредит на номер на нот.акт за договорна ипотека, на номер на разплащателната сметка, водят ли до нищожност/ недействителност на договора за кредит; Липсата на тъждество между договора за кредит и нот.акт за договорна ипотека относно описанията на ипотекирания имот, дата на падеж, собственици на имота, адрес на имота води ли до недействителност на договора за кредит и нот.акт за ипотека; С анекс към договор за кредит може ли да се извърши ипотека и това води ли до нищожност/ недействителност на анекса и на договора за ипотека. Въпроси №29 от изложението: Може ли да се твърди, че съдружникът и поръчителя са длъжници по изискуема сума на банката е въпрос по фактите, тъй като отговорът им е в зависимост от събраните в процеса доказателства и фактите, които ги установяват. Затова въпросът няма съдържанието на материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. По въпрос №34: Счита ли се за нищожна клаузата за поръчителство, относно правото на банката едностранно да прехвърли вземането си на други финансови институции, тъй като тази клауза не е индивидуално договорена с поръчителката и е наложена едностранно ? Въззивният съд е изложил подробни съображения за неоснователност на възраженията за нищожност на договора за поръчителство, доколкото по делото не е установено несъгласие за сключването му, изразено с подписването на договора. По конкретно поставения въпрос касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий, чрез посочване съдебен акт, който има задължително за съдилищата прилагане / селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, както и не са изложени аргументи по допълнителния поддържан критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Касаторите са въвели правоунищожаващо възражение за унищожаемост на Анекс №4, като сключен след упражнена срещу тях заплаха. Въззивният съд е приел възражението за недоказано, поради което настоящият състав на ВКС, ТК приема, че въпрос № 19 е съотносим към установената по делото фактическа обстановка, поради което няма съдържанието на материалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ВКС. Въпрос 22 - редно ли е съдът да не приема доказателства в полза на кредитополучателя, каквито са показания на свидетелка е поставен във връзка с правоунищожаващото възражение, на практика представлява довод за процесуално нарушение относимо към задължението на съда по чл.235, ал.2 ГПК да извърши оценка на доказателствата по делото. След като въпросите касаят правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд, за обсъждане на събраните по делото доказателства, а основанията за касиране на решението по чл.281, т.3 ГПК са различни от основанията за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1 ГПК, по тези въпроса не е налице общото основание за допускане на решението на П. в обжалваната част до касационно обжалване. Въпрос №27 няма характеристиката на правен въпрос като общо основание, доколкото установяването на изложените в него обстоятелства подлежат на конкретна преценка и тълкуване на клаузи на Анекс №4. Пред въззивния съд не са наведени доводи за новиране на дълга с подписване на Анекс №4, поради което въпрос № 28 също не обосновава общия селективен критерий. Въпроси №12, 13, 14 и 25 в които се прави питане дали са нищожни договора за кредит / анекси, в които липса номера, с която банката е обозначила процесната кредитна сделка в представената по заповедното производство справка, в останалите документи свързани с кредита: договора, анексите, погасителния план, в заключението на вещото лице; липса на подписан рамков договор и договора за сметка, указващ IBAN на сметката, липса на първоначален договор за фирмена сметка; липса на международен номер на банковата сметка (IBAN) в същите документи, отнасящи се до кредита, не са основание за допускане на касационното обжалване, след като съдът е приел, че тези доводи се правят за първи път пред въззивния съд и поставянето им е преклудирано. Процесуалноправен въпрос по приложението на преклузията по чл.266 ГПК, касаторът не формулира. Въпрос № 7 „краткосрочните оборотни нужди” могат ли да бъдат цел за отпускане на револвираща линия, обезпечена с ипотека; въпрос № 16 „ законно ли е банката да извършва довписвания и подправяния на договор/анекси и какви са последиците от подобно нарушение/, въпрос 17 /липсата на главница в анекс, преди подписването на който част от главницата е погасен води ли до нищожност/, въпрос 18 /редно ли е банката да не конкретизира как се получава главницата при подписване на анекс/, въпрос 20 /законно ли е банката да включва като поръчител по фирмен, ипотечен кредит съпругата на собственика на фирмата/, въпрос 21/ редно ли е съдът да не приема доказателства уличаващи банката, че включва поръчителката в договора без нейно знание, както и въпрос 23 с седем подвъпроса съдържат питане към ВКС, а не поставяне на материалноправен или процесуалноправен въпрос, като общо основание за допустимост на касационното обжалване. Страната, която обжалва въззивното решени е длъжна да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Във въпрос №6: Това, че една банка е нарушила чл.39, ал.1 и ал.4 от Закона за банките / в сила 2005г./ и това, че не е представила Общи условия за отпускане и обслужване на кредита на кредитополучателя, които не са съществували към датата на подписване на договора през 2005г., а съгласно последния анекс са приети през м.март 2009г., създава ли основание за нищожност/недействителност на договора за кредит и следващите анекси? Въпросът е релевантен за спора, но същият е по правилността на решението, доколкото апелативният съд е приел, че задълженията на касаторите възникват в един по късен момент, а именно с подписването на Анекс №4 от Щ. като съдлъжник и от Щ. със сключването на договора за поръчителство. Касаторите формулират въпрос /№31/: „Изискуемо ли е в хипотезата на иск по чл.422, ал.1 ГПК, вземането произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника за същата главница, лихви, такси и номер на кредитна сделка, преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката –кредитор по реда на чл.418 във вр. с чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗБКИ”. По този въпрос въззивният съд е извел изводи, че предсрочната изискуемост на кредита, заедно с начислените лихви и разноски е настъпила, съобразно предвидените от страните по договора за банков кредит и анексите към него предпоставки – неизпълнение от страна на длъжника на което и да е задължение по този договор и упражнено от банката право да направи кредита предсрочно изискуем, обявена с получаване на поканите от длъжника, съдлъжниците и поръчителя в края на месец октомври 2012 г. Заявлението на банката за издаване заповед за изпълнение е било подадено на 14.02.2013 г., т.е. след получаване на поканата за доброволно изпълнение. Разликата в размера задължението се дължи на разлика в датата към която е изчислен дълга в поканите и датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение. Това обстоятелство не е от значение за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, защото изискуем става целият кредит, а не отделни компоненти от него / главница, лихви, такси и др./ Въззивното решение е съобразено с постановките на т.18 от ТР №4/2014г. на ОСГТК на ВКС, поради което няма основание за допускането му до касационно обжалване по този въпрос По въпрос №33: Счита ли се, че към датата на подаване на заявлението в съда, срокът по чл.417, ал.1 ЗЗД е изтекъл и поръчителството е прекратено? Съдът е приел, че преклузивният срок по чл.147, ал.1 ЗЗД не е изтекъл, като се вземе предвид датата, на която банката е обявила целия кредит за предсрочно изискуем – м.октомври 2012г. и датата на подаване на иска по чл.422 ГПК, която дата е датата на подаване на заявлението по чл.417,т.2 ГПК – 14.02.2013г. Касаторът не обосновава допълнителния селективен критерий по този релевантен за изхода на делото за длъжника Щ. правен въпрос с представеното решение № 81 от 8.07.2014г. постановено по т.дело № 1705/2013г. на ВКС, ТК, Іт.о., доколкото разликата като краен резултат по двете дела се дължи на различните установени по делото факти относно датата на обявената от кредитодателя предсрочна изискуемост на кредита и датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В случая решението на П. е съобразено с постановките на т.4б и т.18 на ТР № 4/2014г. на ОСГТК на ВКС. Въпрос №35: Съдлъжникът и поръчителят, които са и ипотекарни длъжници по кредита и физически лица, могат ли да се ползват от защитата на З., от Директива 93/13/Е. на Съвета от 1993г, от чл.6 и чл.13 към Конвенцията защитаваща правото на собственост, от чл.47 от Х. на основните права на Европейския съюз и на принципа на ефективност при прилагане на правото на съюза и от други европейски директиви и конвенции? В отговора на исковата молба, хода на процеса пред първоинстанционния съд, както и във въззивната жалба жалбоподателите са правили доводи и са искали от съда да признае за нищожни като неравноправни клаузи, конкретно посочени, в договора за кредит от 16.12.2005г., анексите към него, тъй като същите не са индивидуално съгласувани. Също така са направили искане да се приложи Х. на основните права от Договора в Л., така и Преюдициално питане по дело С-40 от 2011 във връзка с обозначението на понятието „ приложение на европейското право”. Възражение за неравноправни клаузи в договора за кредит / чл.3, т.3 / първоинстанционният съд е разгледал и е отхвърлил като неоснователно искането те да бъдат обявени за нищожни. Въззивният съд е приел за неоснователно твърдението за нищожност на клаузи в договора /анекса мотивирано с параграф13, т.1 от ПР З. - кредитополучателят / търговско дружество/ няма качеството на потребител, а освен това като страна по договора/анексите, е действал в рамките на своята търговска дейност. Поставеният от касаторите въпрос във връзка с приложението на З. по отношение на съдлъжника и поръчителя – физически лица, когато кредитополучател по кредитен договор е търговец, са обуславящи за изхода на спора. Налице е и допълнителното основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което е налице когато приносът в тълкуването на закона осигурява решаването на делата, съобразно точния смисъл на закона, какъвто е настоящия случай. С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС, ТК намира, че касационното обжалване на въззивното решение ще следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос, конкретизиран на основание т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС: Съдлъжникът и поръчителят по договора за банков кредит и анексите към него, които са физически лица, могат ли да се ползват от защитата на Закона за защита на потребителите, когато кредитополучател е търговец? Касаторите ще следва на осн.чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за ДТ да заплатят по сметка на ВКС ДТ в размер на 2646.32лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение