Определение № 140 от 13.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3961/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Б. В., чрез пълномощника й адв. А. И. и по касационна жалба на А. В. Д. против решение № 11598/20.07.2020 г. по в.гр.д. № 2871/2019 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът – ответник И. В. обжалва решението в частта, с която след отмяна на решение № 1213/20.02.2019 г., постановено по гр.д. № 13857/2017 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на иска по чл.191 вр. чл.82 ЗЗД, предявен от А. В. Д. против И. Б. В. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди вследствие на претърпяна частична евикция в общ размер на 15 314 лв., ведно със законната лихва от 26.10.2016 г. до окончателното заплащане, искът е уважен за посочения размер. Касаторът – ищец А. Д. обжалва решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено решение № 1213/20.02.2019 г., постановено по гр.д. № 13857/2017 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявения от А. В. Д. против ответника Столична община иск с правно основание чл.191 вр. чл.82 ЗЗД за плащане при условията на солидарност с ответника И. В. на обезщетение за имуществени вреди вследствие на претърпяна частична евикция в общ размер на 15 314 лв., ведно със законната лихва от 26.10.2016 г. до окончателното заплащане. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът – ответник поддържа неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касатора, въззивният съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.298, ал.1 ГПК приемайки, че влязлото в сила решение, постановено по гр.д. № 36126/2013 г. по описа на Софийския районен съд, има сила на пресъдено нещо и спрямо И. В., въпреки, че тя не е участвала като страна в този процес, в който е прието за установено по отношение на А. Д., че ищцата В. В. е собственик на Ѕ ид.ч. от процесния апартамент. Иска се спиране на производството по делото на основание чл.292 ГПК до произнасяне на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 1/2019 г. по въпроса „Договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот разваля ли се по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота, или е необходимо предявяването на иск по чл.189, ал.1, вр. чл.87, ал.3 ЗЗД ?“, като се поддържа, че в конкретния случай въпреки, че ищецът е съдебно отстранен за Ѕ ид.ч. от имота, то сключения между него и И. В. договор за покупко-продажба не е развален, поради което не може да се ангажира отговорността на последната за заплащане на обезщетение за вреди от претърпяната евикция. Противоречиви били и изводите на въззивния съд относно отговорността на продавача за претърпените от купувача в резултат на евикцията вреди, като от една страна е посочено, че тези вреди били предвидими към момента на сключване на договора, а от друга страна, че отговорността на продавача е обективна, поради което изложените от последния възражения, че не е знаел, че имотът е съсобствен с трето лице, били ирелевантни за спора. В тази връзка се поддържа и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Първият въпрос в изложението е относно субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение по смисъла на чл.298, ал.1 ГПК, като се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк.дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 55/22.02.2012 г. по гр.д. № 812/2011 г. на II г.о., решение № 179/26.01.2016 по гр.д. № 2207/2015 г. на I г.о., решение № 878/15.07.2019 г. по гр.д. № 1960/2009 г. на I г.о. Във връзка с доводите за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на доводите на ответната страна, че договорът за покупко-продажба между страните не е развален, поради което не може да се ангажира отговорността на продавача за вреди, се поставя и процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е съдът да се произнесе по заявените твърдения и да обсъди всички възражения и доводите на страните, като се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 229/18.10.2013 г. по гр.д. № 3099/2013 г. на I г.о. и решение № 33/29.07.2013 г. по гр.д. № 401/2012 г. на I г.о. Последният материалноправен въпрос, формулиран в изложението е дали при евикция продавачът дължи на евинцирания купувач обезщетение за вреди, които не са в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка и не са допуснати от виновно поведение на продавача /в случая знание, че не е единствен собственик на имота/, като се поддържа противоречие с разрешението, дадено в решение № 62/01.06.1965 г. по гр.д. 36/65 на ОСГК на ВС. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК от А. Д. е постъпил отговор, в който се поддържа, че не е налице поддържаното от касатора И. В. основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд, тъй като не е налице произнасяне по поставените въпроси в противоречие със задължителната и каузалната практика на ВС и ВКС. Касаторът – ищец поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно и необосновано. При правилно изяснена фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до неправилен правен извод, че вторият ответник-Столична община не следва да отговаря солидарно за причинените от евикцията вреди. Издаденото от общината удостоверение за наследници е документ с невярно съдържание и именно в резултат на представянето на този документ при изповядване на сделката, за евинцирания купувач са настъпили имуществени вреди. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК в изложението са повдига следния въпрос: „Носи ли отговорност за причинени имуществени вреди при евикция издателят на официален документ с невярно съдържание, който документ е един от изискуемите за сключването на сделката, прави възможна същата и въвежда в заблуждение купувача за обема от права, които притежава продавачът на недвижимия имот.“ Ответницата И. В. е депозирала отговор, в който заявява становище за допустимост и основателност на депозираната от А. Д. касационна жалба. Ответникът Столична община, чрез юрк.М. е депозирал отговор, в който заявява становище за неоснователност на касационната жалба, депозирана от А. Д., като поддържа доводи, че между Столична община и И. В. не е налице солидарна отговорност, тъй като разпоредбата на чл.121 ЗЗД е неприложима в случая, доколкото пасивната отговорност възниква само когато е договорена. Искането на касатора И. В. за спиране на настоящото производство на основание чл.292 ГПК до постановяване на тълкувателно решение по тълк.дело № 1/2019 г., ОСГТК на ВКС, се явява основателно, тъй като въпросът, поставен за тълкуване има значение за настоящия спор, чиито предмет са предявени от съдебно отстранения купувач срещу продавача искове по чл.191, ал.1 вр. чл.189, ал.1, изр.3 ЗЗД и доколкото част от въпросите, повдигнати в изложението са свързани с този по тълкувателното дело. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.