Определение № 91 от 19.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 423/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Итал Текс” ЕООД, чрез пълномощника му адв. В. С. против определение № 2379/26.10.2020 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.ч.гр.д. № 3245/2020 г., с което е потвърдено определение № 1185/23.07.2020 г. по гр.д. № 14828/2020 г. по описа на Софийски градски съд за прекратяване на производството пред него и изпращане на делото по компетентност на Софийски районен съд. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност и необоснованост на обжалваното определение. Иска се допускането му до касационен контрол, отмяната му и връщане на делото на СГС за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението, обективирано в частната касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и който, преформулиран от настоящия състав съгласно разясненията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до въпроса дали спорът относно парични притезания, произтичащи от сключена след прекратяване на трудовото правоотношение между страните спогодба по чл.365 ЗЗД, с която последните уреждат правата и задълженията си във връзка със съществувалото между тях трудово правоотношение, представлява трудов спор по смисъла на чл.357 КТ. Обосновката е, че отговорът на този въпрос би допринесъл за развитието на правото, както и да промяна на създадена поради неточно или неправилно тълкуване съдебна практика по аналогични случаи. Позовава се и на очевидна неправилност на определението – основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Касационната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, не са налице сочените основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди обжалваното определение за прекратяване на производството пред Софийски градски съд и за изпращане на делото по подсъдност на Софийски районен съд, въззивният съд е приел, че целта на сключената на 19.10.2018 г. спогодба е окончателно уреждане на отношенията между страните във връзка с изпълнението и прекратяването на съществувалото между тях трудово правоотношение – страните са се съгласили, че с изплащане от страна на работодателя на описаните в спогодбата суми, представляващи допълнителни трудови възнаграждения с непостоянен характер на ответницата, всички отношения между тях са уредени, като ответницата се е задължила да не предявява претенции, вкл. по съдебен ред срещу работодателя относно законосъобразността на прекратяването на трудовия договор, заплащането на обезщетения или всякакви други претенции, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение. При това съдържание на спогодбата съдът е приел, че неин предмет е уреждане на отношения между страните във връзка с изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение, съществувало между тях преди сключване на спогодбата, което изцяло попада в дефиницията за „трудов спор“ по смисъла на чл.357, ал.1 КТ, поради което независимо, че цената на иска е над 25 000 лв., същият е подсъден на районен съд съгласно чл.104, т.4 ГПК вр. чл.105 ГПК. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че поставеният от касатора въпрос покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е включен в предмета на спора, но по него е изключено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Константна е практиката на Върховния касационен съд по въпроса кои спорове могат да бъдат определени като „трудови“ по смисъла на чл.357 КТ – това са споровете във връзка със създаването, съществуването, изменението или прекратяването на трудовите правоотношения. Изхождайки от изричната законова разпоредба, която е ясна и не се нуждае от тълкуване, „трудов спор“ между страни по трудово правоотношение би могъл да възникне и тогава, когато законосъобразността на прекратяването не е оспорена, доколкото такъв спор може да възникне по повод отношения, които са били предмет на съществувалото, но вече прекратено трудово правоотношение – за заплащане на трудови възнаграждения или обезщетения по КТ. Константна е и практиката на Върховния касационен съд по приложението на чл.365 ЗЗД, която приема, че спогодбата не е новация, т.е. не е договор, по силата на който едно правоотношение се прекратява, а на негово място възниква ново облигационно правоотношение, отличаващо се от старото или с оглед страните, или с оглед на други елементи. За разлика от новацията, при спогодбата правоотношението, по което страните са направили взаимни отстъпки, продължава да съществува, макар и изменено. При съобразяване на тази практика в конкретния случай следва извод, че след като спорът за трудови възнаграждения и обезщетения по трудово правоотношение е трудов, то такъв е и спорът за спогодбата по тях. Без значение е фактът, дали спогодбата предхожда или следва прекратяването на трудовото правоотношение. Обжалваното определение съответства на тази практика по приложените от въззивния съд разпоредби. Доколкото отговорът на въпроса се извежда от нормите на чл.357 КТ и на чл.365 ЗЗД, по които има създадена последователна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или изменение, то не е налице сочения от касатора допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно се поддържа и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Според касатора, очевидната неправилност на определението следва от неправилното възприемане на фактическата обстановка и на предмета на отношенията, уредени със сключената между страните спогодба. Така изложените от касатора съображения са за пороци на въззивното определение, обхванати от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГП. При това положение не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,