Определение № 50704 от 19.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 13/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Т. П., представлявана от назначения й по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – адв. К. Д., срещу решение № 381 от 28.06.2021 г. по в. т. д. № 2174/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 50 от 12.03.2020 г. по т. д. № 118/2018 г. на Софийски окръжен съд за уважаване на обективно съединени искове с правно основание чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, като И. Т. П. е осъдена да заплати на „Юробанк България“ АД следните суми, дължими по договор за банков кредит HL 29147 от 31.10.2007 г., а именно: сумата от 59 468.24 CHF, представляваща част от непогасената главница по договора, ведно със законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба; сумата от 2 169.84 CHF - банкови такси; сумата от 326.49 CHF- застраховки, както и сумата от 824.76 лв. - нотариални такси и разноски. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Твърди се, че въпреки приетата от въззивния съд частична основателност на въззивната жалба, неправилно е потвърдено осъдителното решение на първостепенния съд. В жалбата се изтъква, че решаващият състав не е обсъдил всички доказателства по спора, като е извел противоречиви изводи само въз основа на проведената във въззивното производство счетоводна експертиза. Изложени са съображения, че цедирането на задължението не е произвело действие спрямо длъжника, а от друга страна, че съгласно чл.18, ал.2 от договора кредитът е станал предсрочно изискуем на 10.05.2012 г., а не след уведомяване на кредитополучателката на 14.05.2018 г. Поради това, в жалбата се оспорва становището на съда за основателност на възражението за давност само за периода от 10.02.2012 г. до 14.06.2013 г. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Формулирани са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „Следва ли съдът, пред когото е направено възражението за давност, същото да бъде конкретизирано, или е достатъчно страната да се позове на давността“ и 2. Дали съдът, след като е сезиран с възражение за давност, постановявайки своя съдебен акт, и след като обсъди доказателствата по делото, се произнася по давността конкретизирано“. В изложението към жалбата е посочено и допълнителното основание за достъп до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По делото са приложени и копия от решение по гр.д. № 1321/2018 г. на ВКС, IV г.о., както и две въззивни решения, които са несъотносими към изрично формулираните въпроси. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – „Юробанк България“ АД не е депозирал писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, като е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат, въззивната съдебна инстанция е приела за безспорно между страните, а и установено от доказателствата по делото, че: по силата на договор за банков кредит HL 29147 от 31.10.2007 г. „Българска пощенска банка“ АД (със сегашно наименование „Юробанк България“ АД) е предоставило на кредитополучателя И. Т. П. потребителски кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 66 500 евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро на банката към датата на усвояване на кредита, с краен срок на погасяване 300 месеца от датата на усвояване на сумите (т. е. 25 години); банката е превела сумата по договора в размер на 113 676 швейцарски франка по банковата сметка на ответницата с банково бордеро № 25905/05.11.2007 г. и бордеро № 133019/08.11.2007 г.; към договора са сключени четири допълнителни споразумения от 12.05.2009 г., 20.07.2010 г., 21.07.2011 г. и 30.09.2011 г.; на 06.12.2007 г.; кредитодателят е прехвърлил вземанията си по сключения договор за кредит на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, ведно с всички обезпечения, като за извършеното цедиране на вземанията по процесния договор за кредит ответницата е била уведомена както със сключването на четирите допълнителни споразумения, така и с нотариална покана от 19.02.2018 г., peг. № 335, том I, акт 13 на нотариус М. М., peг. № 703 в НК; съгласно сключените допълнителни споразумения страните се съгласили съществуващите и непогасени просрочени и начислени за периодите на облекчение договорни лихви да бъдат реструктурирани към размера на редовната и непогасена главница, за което кредитополучателят е дал изрично съгласие; в резултат от извършената капитализация размерът на задължението е уговорен като 126 148.83 швейцарски франка; поради неизпълнение на договорните задължения – конкретно на погасителна вноска с падеж 10.02.2012 г., ответницата е изпаднала в забава, поради което банката е обявила цялото задължение за незабавно изискуемо и дължимо на основание чл. 18, ал. 1 от договора и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, за което ответницата била уведомена с нотариална покана от 19.02.2018 г., връчена на 14.05.2018 г. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Въззивният съд е посочил, че от заключението на допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза се установява, че последното плащане е извършено на 27.03.2012 г. и с него са погасени застраховка, такси и лихви, като в заключението си вещото лице е отразило, че неизплатеното задължение на ответницата за главница по договора е в размер на 122 705.38 CHF, като в сумата са включени задължения за редовна главница в размер на 104 189.58 CHF и задължения по просрочена главница в размер на 18 515.80 CHF. Вещото лице е отразило, че неизплатеното задължение за такси е в размер на 2 169.84 CHF, а неизплатеното задължение за застраховки е в размер на 326.49 CHF, като тези задължения са просрочени, както и, че не е заплатено задължение за нотариални разноски по кредита в размер на 824.76 лв. Съдът е обсъдил и проведената във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза, изготвена въз основа на договора и на първоначалния погасителен план, без зачитане на последващите споразумения. Въз основа на експертното становище е приел за установено, че размерът на неизплатените задължения на ответницата в швейцарски франкове са: 108 492.41 главница, 62 627.55 редовна лихва, 18 720.13 наказателна лихва и 3 074.31 годишна такса за управление. Същите задължения в евро са 91 841.54 главница, 53 015.79 редовна лихва, 15 847.06 наказателна лихва и 2 602.48 годишна такса за управление, като вземанията на банката, предмет на исковата претенция, са за период до обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Решаващият състав на САС е отхвърлил възражението на ответницата за непораждане на действие на цесията, като е изложил подробни правни съображения по приложението на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД, с позоваване и на трайната практика на ВКС. На следващо място, съставът на въззивния съд е намерил за частично основателно инвокираното правоизключващо възражение за нищожност на част от клаузите на договора поради тяхната неравноправност. Становището на съда е подробно мотивирано, вкл. и с оглед цитираната в съобразителната част към решението казуална практика на ВКС. Възприемайки за частично основателно посоченото възражение, апелативният съд е отговорил на поддържаните от кредитополучателката оплаквания и доводи, но е взел предвид, че в случая не се претендира цялата непогасена главница по кредита, нито възнаградителни лихви, а акцесорното вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД е само за периода от предявяване на исковата молба. По отношение на въведеното възражение за погасяване на задължението по давност, изведено от твърдението, че след настъпването на предсрочната изискуемост са изтекли повече от три години, въззивният съдебен състав се е позовал на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която предсрочната изискуемост настъпва след като банката е изразила воля да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника това, поради което е приел за установено, че И. П. е надлежно уведомена за волята на банката да направи кредита предсрочно изискуем на 14.05.2018 г. Решаващият състав е изтъкнал, че цитираната тълкувателна практика на ВКС е приложима, като е без значение дали производството е заповедно или общо исково. Въззивната инстанция се е произнесла по релевираното от ответницата по иска възражение за давност, като не е споделила становището на първостепенния съд, че това възражение е неконкретизирано и бланкетно. С оглед приложимата обща 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, съдът е извел извод, че по отношение на падежиралите вноски в периода от 10.02.2012 г. до 14.06.2013 г., исковете са действително погасени по давност, т. е. тези суми следва да бъдат приспаднати от общото задължение, в случай че се претендира цялото вземане, а не част от него, както е заявено по настоящото дело. В останалата част възражението за давност е счетено за неоснователно, тъй като исковата молба е депозирана на 14.06.2018 г. По тези съображения, въпреки частичната основателност на оплакванията в сезиращата го жалба, въззивният съд е намерил за правилни крайните изводи на първостепенния съд по отношение на размера на претендираните суми. Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Инкорпорираните в касационната жалба въпроси, възпроизведени и в отделно приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не могат да обосноват достъп до касационен контрол на въззивното решение. Освен, че не са достатъчно ясни, двата въпроса не съответстват на изведената правна воля на съда, обективирана в мотивите към решението, в частта, с която е отречено становището на първостепенния съд за липса на конкретизация на въведеното в процеса правопогасяващо възражение за давност. Това възражение е разгледано по същество от въззивния съд, но изведеният извод за частичната му основателност не е рефлектирал върху изхода на делото, тъй като предявеният осъдителен иск за непогасената главница е частичен. Становището на апелативния съдебен състав относно началото на приложимия давностен срок е подробно мотивирано и е в съответствие с цитираната в решението тълкувателна практика, а и непротиворечива казуална практика на ВКС. Поради това, дори въпросите да бъдат уточнени от настоящия състав, съобразно правомощията на ВКС, разяснени в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, наличието на посочената практика, при липса на предпоставки за осъвременяването или изоставянето й, по тях не би могла да се обоснове поддържаната от касационната жалбоподателка допълнителна селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В изложението към жалбата не са формулирани други материалноправни и/или процесуалноправни въпроси, попадащи в обхвата на общия критерий за достъп до касационно обжалване. Съгласно задължителните указания в предходно цитиранато ТР, извън правомощията на ВКС е сам да извежда, въз основа на оплакванията и доводите в жалбата, правен въпрос, включен в предмета на делото, произнасянето по който да има обуславящо значение за изхода на делото. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение