Определение № 225 от 03.04.2012 г. на ВКС по т. д. № 1085/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ В. „ против постановеното от Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, втори състав, решение от 07.07.2011 год. по гр.д.№ 305 / 2011 год., с което е оставено в сила решение на Софийски градски съд, постановено на 03.11.2010 год. по гр.д.№ 9387/2009 год. в обжалваната му част. К. твърди недопустимост на постановеното въззивно решение, предвид наличието на осъдително решение за обезщетяване търпимите от ищците вреди срещу деликвента. Мотивира основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, предвид постановяване на въззивното решение в противоречие с решение № 82 / 07.07.2009 год. на ВКС, Търговска колегия, І т.о. по т.д.№ 28 / 2009 год., постановено по реда на чл.290 от ГПК, според което не е налице правен интерес за увредения от предявяване на пряк иск срещу застрахователя на деликвента, за причинените от последния вреди, на основание сключена помежду им задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „, след като правото да се иска обезщетение за същите е упражнено спрямо деликвента и с влязъл в сила съдебен акт последният е осъден да ги заплати. Ответните страни - С. Р., Е. Р., Е. Р., Р. Х. и Е. Х. - чрез процесуалния си представител адв. А. Д. - оспорват касационната жалба, като досежно допустимостта на касационното обжалване сочат наличието и на съдебна практика в противния на визираната от жалбоподателя смисъл. Върховен касационен съд, второ търговско отделение, като намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна, обуславяща правен интерес от обжалването, в срока по чл.283 ГПК и отговаряща на изискванията на чл.284 от ГПК, както и че е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, по допустимостта на касационното обжалване съобрази следното: Производството е образувано по активно субективно съединени искове на касаторите, за обезщетяване претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на общ наследодател – Р. Р., настъпила при ПТП, по вина на водача на МПС – Г. Г., на основание сключена от последния задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ с ответника [фирма]. В образуваното срещу извършителя наказателно производство са уважени гражданските искове на ищците С. Р. ,Е. Р. и Е. Р. - по 50 000 лева обезщетение за неимуществени вреди на всяко от лицата и гражданските искове на Р. Х. и Е. Х. - в размер на по 30 000 лева обезщетение за неимуществени вреди всекиму, ведно със законната лихва от датата на непозволеното увреждане. Предявените искове са за осъждане ответното дружество – застраховател на деликвента, на основание чл. 226 от КЗ, да заплати на ищците застрахователно обезщетение, в размер идентичен на присъдения от наказателния съд в тежест на деликвента. Въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното решение, с което са уважени изцяло предявените искове за обезщетяване на неимуществени вреди, съобразявайки че липсват доказателства за удовлетворяване на ищците от деликвента и излагайки мотиви за допустимост на исковете, като непротиворечащи на ППВС № 7 / 1977 год., с оглед предмета и смисъла на даденото със същото постановление разрешение на допустимото евентуално съединяване на искове срещу прекия деликвент и застрахователя. К. формулира следния процесуалноправен въпрос: Налице ли е правен интерес за увреденото лице от предявяване на пряк иск срещу застрахователя, за причинени вреди от ПТП по вина на застрахован при същия по застраховка „ Гражданска отговорност „ водач на МПС, при уважен иск за обезщетяване същите срещу деликвента и наличие на изпълнителен титул в полза на пострадалите ? С оглед решаващите изводи на съда, в които не е прието, че уважените осъдителни искове на ищците срещу прекия деликвент съставляват процесуална пречка за разглеждането на настоящите искове за обезщетяване същите вреди от застрахователя,, така поставеният въпрос се явява включен в предмета на спора и обуславящ изхода му, поради което и отговаря на характеристиката на правен въпрос, по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК. Налице е допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, поради постановяване на въззивното решение в противоречие със задължителна за въззивния съд, по смисъла на т.2 от ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК, съдебна практика по чл.290 от ГПК - приложеното решение № 82 / 07.07.2009 год. по т.д.№ 28 / 2009 год. на І т.о. на ВКС, при служебно известно на настоящия състав и друго такова - реш. № 197 от 30.11.2009 год. по т.д.№ 352 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС. На настоящия състав са известни и съдебни решения, постановени в смисъла в който се е произнесъл въззивния съд, но несъставляващи задължителна съдебна практика по чл.290 от ГПК: решение № 2725 / 23.09.1981 г. по гр.д.№ 2072 / 1981 год. на ВС, І г.о., решение по гр.д.№ 36 / 1973 год. на ОСГК на ВС, решение по гр.д.№ 2410 / 2000 год. на ВКС, V-то гр. отд., решение по гр.д.№ 1107/2003 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 893 от 16.11.2007 год. по гр.д.№ 1124 / 2006 год. на І г.о. на ВКС. Същите са обосновали, наред с наличието на преждепосочената задължителна съдебна практика по чл.290 ГПК, в противен на постановеното въззивно решение смисъл, образуването на тълкувателно дело №1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС, по идентичен на настоящия правен въпрос. Висящността на последното, тъй като съдебните решения постановени по чл.290 от ГПК не биха били обвързващи за касационната инстанция, в случай че не споделя даденото в същите разрешение на релевантния правен въпрос, обуславя след допускането на касационното обжалване, настоящото производство да бъде спряно, на основание чл.292 ГПК, до произнасяне по тълк.дело № 1 / 2010 год. на ОСТК на ВКС. С оглед гореизложеното, Върховен касационен съд, второ търговско отделение