Определение № 171 от 11.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3648/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Г. Г. К. срещу решение № 5044/18.08.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 13258/2019 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е постановено следното: обезсилено е първоинстанционното решение от 04.07.2019 г. по гр. дело № 52122/2016 г. на Софийския районен съд (СРС) в частта, с която е отхвърлен иск при квалификация по чл. 27, във вр. с чл. 44 и с чл. 29 от ЗЗД; и е потвърдено първоинстанционното решение в останалата част, с която са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу Националната библиотека (НБ) „Св. Св. Кирил и Методий“, искове както следва: иск с правно основание чл. 27, във вр. с чл. 44 и с чл. 30 от ЗЗД за унищожаване поради заплашване на подаденото от ищцата предизвестие с вх. № РД-28-635/01.07.2016 г. по чл. 326, ал. 3 от КТ за прекратяване на трудовия договор между страните; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ за отмяна на уволнението на ищцата, констатирано със заповед № РД-20-529/29.08.2016 г. на директора на ответната НБ; и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на ищцата на длъжността „главен счетоводител“ при ответната НБ; в тежест на жалбоподателката-ищца са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на жалбоподателката по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) необходимо ли е съдът, за да извърши преценка, осъществен ли е съставът на чл. 30 от ЗЗД, да направи анализ, формирани ли са страхови представи у дееспособното лице, относими ли са личностовите му характеристики, данните за психическа уязвимост, социални умения, социален статус и материални възможности; 2) следва ли при установяване на фактическия състав на измамата по чл. 29 от ЗЗД да се отчитат специфичните психически характеристики на лицето, уличено като извършител, които биха способствали за изграждането на неверни представи относно предмета и последиците; следва ли в тази връзка достоверността на свидетелските показания да се преценява с оглед всички доказателства по делото; 3) законно ли е прекратено едно трудово правоотношение ако правното и фактическото основание, на което работодателят прекратява трудовия договор, въобще не съвпадат с общото фактическо и/или правното основание, посочено от работника; 4) налице ли е злоупотреба с право и/или недобросъвестност по смисъла на чл. 8, ал. 1 от КТ при прекратяване на трудовия договор от страна на работодател, който приема направената оценка на трудовото досие на работника/служителя, направена не от органа по назначаването му и прекия му ръководител, а от трето лице, в случая – ресорен министър; в случай, че това е недобросъвестно поведение, с цел работодателят да прекрати едностранно и надлежно трудов договор, как влияе едно такова поведение върху законността на уволнението (прекратяването на трудовия договор); 5) длъжен ли е съдът да се произнесе по всички доводи и твърдения на страните, както и да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви по спора, включително и по доводите на въззиваемата страна, надлежно въведени в процеса; 6) налице ли е произнасяне на въззивния съд по ненаведени твърдения и искания във въззивната жалба; 7) когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение; и 8) разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи на ищцата и нейните възражения по наведени от ответника твърдения. По отношение на първите четири въпроса жалбоподателката сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения, тези правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на останалите четири въпроса жалбоподателката сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, тези правни въпроси да са разрешени в противоречие с решение № 157/08.11.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 344/21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 127/05.04.2011 г. по гр. дело № 1321/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, но без да излага конкретни доводи в какво се изразява това противоречие, нито кой от тези въпроси в противоречие с кое от посочените решения на ВКС е разрешен. Ответната Национална библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Последните два процесуалноправни въпроса, формулирани в изложенито на жалбоподателката (седмият и осмият) изхождат от постановката, въззивният съд да е препратил по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение. В случая СГС не е извършвал такова препращане към мотивите на решението на СРС. При това положение, тези два процесуалноправни въпроса нито са обуславящи правните изводи на градския съд в обжалваното въззивно решение, нито са от значение за изхода на правни спор по делото, поради което и не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Шестият въпрос (налице ли е произнасяне на въззивния съд по ненаведени твърдения и искания във въззивната жалба) също не съставлява процесуалноправен (нито материалноправен) въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, а по своята същност е формулирано във въпросителна форма оплакване на жалбоподателката за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, по което касационната инстанция не може да се произнася в производството по чл. 288 от ГПК – по допускането на касационното обжалване, а едва с решение по чл. 290 от ГПК – ако касационното обжалване бъде допуснато при наличие на основания за това. Наред с горното, това свое оплакване жалбоподателката свръзва с мотивите на въззивния съд към тази част от решението му, с която той е обезсилил като процесуално недопустимо – постановено свръх петитум – първоинстанционното решение в частта му, постановена по иск с квалификация по чл. 27, във вр. с чл. 44 и с чл. 29 от ЗЗД – за унищожаване поради измама на процесното предизвестие по чл. 326, ал. 3 от КТ за прекратяване на трудовия договор между страните, какъвто иск жалбоподателката-ищца не е предявила надлежно по делото, предвид уточнението на исковата ѝ молба, направено с нейна молба от 24.04.2017 г. Съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 1, предл. 2 от ГПК, въззивият съд служебно следи и се произнася относно процесуалната допустимост на решението на първоинстанционния съд, без да е обвързан при извършването на тази служебна проверка от изложеното във въззивната жалба. При това положение, дори и да бъде уточнен и преформулиран от настоящата касационна инстанция, шестият въпрос не би бил от каквото и да било значение за изхода на делото. От горното следва и че въззивният съд не се е произнасял по делото, по същество по иск с правна квалификация по чл. 27, във вр. с чл. 44 и с чл. 29 от ЗЗД, поради което и вторият правен въпрос в изложението на жалбоподателката – относно установяването на фактическия състав на измамата по чл. 29 от ЗЗД и на преценката на доказателствата в тази връзка, също нито е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното въззивно решение, нито е от каквото и да било значение за изхода на делото. Съгласно трайно установената практика на ВКС, израз на която са и петте решения по чл. 290 от ГПК, посочени в изложението на жалбоподателката, отговорът на петия формулиран от нейна страна – процесуалноправен въпрос, несъмнено е положителен, а именно – въззивният съд е длъжен да се произнесе по всички надлежно въведени в процеса доводи и твърдения на всяка от страните, както и да обсъди всички допустими и относими доказателства, събрани по делото в тяхната съвкупност, а също и да изложи свои собствени мотиви по материалноправния спор, с който е надлежно (процесуално допустимо) сезиран. В случая въззивният съд по никакъв начин не се отклонил от тази константна практика на ВКС. Самата жалбоподателка в касационната си жалба не е навела никакви оплаквания, градският съд да не се произнесъл по някой от надлежно въведените от нея в процеса доводи или твърдения, или да не е обсъдил някое допустимо или относимо доказателство по делото, нито да не е изложил свои собствени мотиви към обжалваното решение; нито пък в изложението към жалбата този процесуалноправен въпрос се свързва с такива оплаквания (както вече беше изтъкнато, в изложението по никакъв начин не е посочено, в какво се изразява твърдяното противоречие на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС). При това положение, няма основание касационното обжалване да се допуска и по петия процесуалноправен въпрос – в сочената от страна на жалбоподателката хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. За да отхвърли обуславящия иск по чл. 27, във вр. с чл. 44 и с чл. 30 от ЗЗД за унищожаване поради заплашване на подаденото от жалбоподателката-ищца процесно предизвестие за прекратяване на трудовия договор между страните, въззивният съд на първо място – след съвкупна преценка на доказателствата по делото, е приел за недоказано твърдението на ищцата, че при проведена на 01.07.2016 г. среща заместник-директорът на ответната НБ ѝ била поставила „ултиматум“, че ако до края на работния ден не подаде заявление за напускане, спрямо нея ще бъдат предприети действия за дисциплинарно уволнение. Също въз основа съвкупната преценка на доказателствата по делото, съдът е приел за установено, че на тази среща ищцата само е била уведомена от заместник-директора за разпореждането на директора за търсене на дисциплинарна отговорност от ищцата. На следващо място, СГС е приел, че това изявление от страна на работодателя не съставлява заплаха, опорочаваща волята на ищцата по смисъла на чл. 30 от ЗЗД, тъй като не е от категорията такива изявления, че да възбуди основателен страх у ищцата за живота или имуществото ѝ. В тази връзка съдът, позовавайки се на трайно установената съдебна практика, е изложил съображения, че налагането на дисциплинарно наказание, включително най-тежкото – уволнение, е законоустановена правна възможност за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на работодателя, като при незаконност на дисциплинарното уволнение, работникът/служителят разполага с исковия път за защита по чл. 344 от ГПК. На следващо място въззивният съд е приел за неоснователни и доводите и твърденията на ищцата, у нея да е бил възбуден основателен страх, и от това, че ако тя бъде дисциплинарно уволнена, ще изгуби възможностите за ползване под наем и за закупуване на предоставеното ѝ ведомствено жилище. В тази връзка съдът е изложил съображения, че същите последици настъпват и при прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие, тъй като съгласно чл. 15.3 от наемния договор за ведомственото жилище, наемното правоотношение се прекратява при всяко прекратяване на трудовото правоотношение между страните, независимо от основанието за това. Настоящата касационна инстанция намира, че с така изложените мотиви СГС е разрешил първия формулиран от страна на жалбоподателката материалноправен въпрос по приложението на чл. 30 от ЗЗД, в съответствие с установената практика на ВКС (решение № 1116/01.10.1999 г. по гр. д. № 24/1999 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 216/17.07.2012 г. по гр. дело № 724/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС), съгласно която, заплаха по смисъла на чл. 30 от ЗЗД е налице, когато правната сделка (договор, едностранно правно волеизявление) е извършена от лицето под въздействието на основателен страх за живота, здравето, честта или имуществените му интереси, възбуден от противоречащи на закона или на морала действия на другата страна или на трето лице; заплашването води до недействителност (унищожаемост) на волеизявлението, само ако е резултат на непозволени или противоречащи на закона или морала действия; ако извършените действия не са от такъв характер, дори у лицето да са възникнали страхови представи, под влиянието на които то да е извършило съответната правна сделка, не е налице опорочаване на волята му по смисъла на чл. 30 от ЗЗД. При това положение, първият материалноправен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателката, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), като и самата жалбоподателка (както вече беше посочено) не излага никакви съображения в обратна насока. За да отхвърли и обусловените в случая искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, въззивният съд, освен неоснователността на обуславящия иск по чл. 30 от ЗЗД, е взел предвид и е обсъдил и следните обстоятелства, установени по делото: С писмено уведомление от 26.08.2016 г. жалбоподателката-ищца е заявила, че на основание чл. 326, ал. 4 от КТ оттегля процесното си писмено предизвестие с вх. № РД-28-635/01.07.2016 г. С писмо от 29.08.2016 г. ответникът-работодател е изразил несъгласие с оттеглянето и на същата дата е издал заповед № РД-20-529/29.08.2016 г. за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 326, ал. 2 и ал. 3, във вр. с чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ, считано от 01.09.2016 г. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел от правна страна следното: Процесното трудово правоотношение между страните е прекратено на основание чл. 326, ал. 1 и ал. 3 от КТ – поради отправеното от страна на ищцата предизвестие, което е двумесечно предвид заеманата от нея материално-отчетническа процесна длъжност „главен счетоводител“. Прекратяването на трудовото правоотношение с едностранно предизвестие от страна на работника/служителя се осъществява след изтичане на съответния период от време от получаването на писменото предизвестие от работодателя. Съгласно разпоредбата на чл. 326, ал. 4 от КТ, отправеното предизвестие може да се оттегли без съгласие на работодателя до момента на получаването му, след този момент оттегляне е допустимо само със съгласие на работодателя. Щом изявлението на ищцата за едностранното прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие не е опорочено (предвид неоснователността на обуславящия иск по чл. 30 от ЗЗД) и след като работодателят не е дал съгласие за оттеглянето на предизвестието, последното е произвело своето действие и след изтичане на двумесечния срок трудовото правоотношение между страните е прекратено съгласно чл. 335, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от КТ; издадената от работодателя заповед № РД-20-529/29.08.2016 г. има само констативно, не и конститутивно действие. Видно от гореизложеното, въззивният съд е установил по делото съответствие (съвпадане) между фактическото и правното основание за прекратяването на процесното трудово правоотношение, посочено от страна на ответника-работодател в заповед № РД-20-529/29.08.2016 г., и посоченото такова от страна на ищцата в процесното ѝ писмено предизвестие с вх. № РД-28-635/01.07.2016 г. по чл. 326, ал. 3 от КТ. При това положение, третият материалноправен въпрос, формулиран в изложението на жалбоподателката, който изхожда от изцяло противоположната постановка (че „въобще не съвпадат“ фактическото и/или правно основание, посочени от всяка от двете страни по трудовото правоотношение), също по никакъв начин не е обуславящ правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не е от значение за изхода на материалноправния спор по делото, поради което и този въпрос не съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая. По същите съображения няма основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия материалноправен въпрос в изложението, тъй като въззивният съд не е обсъждал доводи за злоупотреба с право и/или за недобросъвестност по смисъла на чл. 8, ал. 1 от КТ, нито пък е приемал, че процесното трудово правоотношение е прекратено от страна на работодателя, от каквито постановки изхожда този въпрос. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответника, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство, а именно – сумата 800 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение