Определение № 102 от 04.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 1062/2021 г.

от съдията Емил Марков т. д. № 1062 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 261727 от 23.II.2021 г. на застрахователното дружество „Бул Инс" АД-София /ЕИК[ЕИК]/, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 260119 на Пловдивския апелативен съд, ТК, III-и с-в, от 14.XII.2020 г., постановено по т. д. № 541/2020 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 187/31.III.2020 г. на Пловдивския ОС по т. д. № 357/2019 г. (поправено с решение № 269/29.VI.2020 г. по същото дело): за осъждането на застрахователя настоящ касатор - на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ - да заплати на И. М. Т. от [населено място], обл. П., сума в размер на 50 000 лв. (петдесет хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на неговия брат М., явяваща се резултат от процесното ПТП, настъпило на 18.IX.2015 г., както и ведно със законната лихва върху тази главница, считано от момента на проявление на вредоносното събитие и до окончателното й изплащане. Оплакванията на застрахователя настоящ касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който прекия осъдителен иск на И. Т. по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, както и обективно съединения с него иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да бъдели отхвърлени - „като неоснователни и недоказани", ведно с присъждането на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата застрахователят неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол единствено с наличието на допълнителната предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл не само в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2016 г., но също и с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 92/17.ХI.2020 г. на II-ро т.о. по т. д. № 1275/2019 г., по следния правен въпрос: „Относно предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в ППВС № 4/25.V.1961 г. и в ППВС № 5/24.ХI.1969 г." По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация И. М. Т. от [населено място], обл. П., писмено е възразил чрез своя процесуален представител по пълномощие от САК както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността оплакванията за неправилност на атакуваното осъдително въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждане на разноски за настоящата инстанция в размер на изплатения адвокатски хонорар от 2 600 лева. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на „Бул Инс" АД-София /ЕИК[ЕИК]/ ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: При потвърждаване на първоинстанционното решение на ОС-Пловдив, с което прекият осъдителен иск на И. Т. срещу застрахователя настоящ касатор е бил уважен, въззивният съд е могъл да идентифицира като спорни два правни въпроса: ~ 1./ Дали ищецът И. Т. бил „правоимащо" лице - в смисъл дали между него и починалия в резултат от процесното ПТП негов брат М. е била създадена трайна и дълбока емоционална връзка и при съобразяване на разяснението, дадено със задължителната за съдилищата в Републиката постановка по т. 1 на ТР № 1/21.VI.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, постановено по тълк. дело № 1/2016 г.; ~ 2./ За размера на евентуално дължимото от застрахователя обезщетение в горната хипотеза. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.II.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Достатъчно в процесния случай е, че релевираният от касатора ЗД „Бул Инс" АД-София въпрос в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба е бил включен в предмета спора по делото и реално е бил обуславящ за решаващите правни изводи на Пловдивския апелативен съд, залегнали в основата на атакуваното въззивно решение. В тази връзка по конкретното дело по описа на Пловдивския апелативен съд е било прието - след съвкупен анализ на събраните по делото гласни доказателства /показания на разпитаните свидетели/, че, макар и да са били различни по характер (преживелият - по-интровертен), двамата братя били много силно привързани един към друг, „били са непрекъснато заедно и много са се обичали", което се изразявало в това че дори и след като вече би създали свои семейства, те продължили да живеят задружно в една къща заедно с родителите си, вкл. и като полагали съвместни грижи за болния си баща, покосен от инсулт, което обстоятелство /живеенето на две поколения под една стряха - бел. на ВКС/ било „твърде характерно за традициите на католическата общност в [населено място]". Така последвалата смърт на по-малкия брат М. в резултат от процесното ПТП на 18.IХ.2015 г. се отразила тежко на ищеца И., който още повече се затворил в себе си. Въз основа на тези констатации решаващият извод на въззивния съд е, че ищецът имал много силна, „както физическа, така и духовна връзка" с по-малкия си брат М., поради което, ако и в този случай не се приемело, че е налице дълбока и трайна емоционална връзка между двамата братя, изобщо не е ясно в кой „изключителен" случай такава е налице. Съгласно чл. 124, ал. 5 от сега действащия Семеен кодекс (в сила от 1.Х.2009 г.) пълнолетните деца са длъжни да се грижат за своите възрастни или болни родители. От друга страна, още от времето на Декларацията за правата на човека и гражданина от 1795 г. („Давайте на другите добрината, която искате да получавате"), през държавния девиз на съвременната Френската република ("Свобода, равенство, братство"), та до поезията на Н. Й. Вапцаров (стихотворението „Пролет": „...Ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя"), в представата за този вид кръвно родство от втора степен по съребрена линия, при което „две лица имат общ родоначалник, без едното да произхожда от другото", дефинитивно се включва емоционална компонента, позволяваща - по думите на философа Пол Тибо -братството да се възприема най-общо като „задължение към другия, призив за морал" - за разлика от свободата и равенството, представляващи „основни права". Съобразяването на горните положения в процесния случай по необходимост налага извод, че релевираният от застрахователя настоящ касатор единствен правен въпрос е бил разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановката по т. 1 на ТР № 1/21.VI.2018 г. на ОСНГТК по тълк. дело № 1/2016 г. Същият релевантен за изхода по конкретното дело правен въпрос се явява разрешен и в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 92/17.ХI.2020 г. на II-ро т.о. по т. д. № 1275/2019 г., приемащо, че е нормално за българската традиция, следователно в равна степен и за общностите от католическата конфесия, отношенията между роднините от втора степен - независимо дали те са такива по права или по съребрена линия - да се характеризират с духовна и емоционална близост помежду им, „характеризираща се с взаимна обич и морална подкрепа". Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение