Определение № 3890 от 05.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2004/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби, подадени от двете насрещни страни в производството - от ищеца Р. В. М., чрез пълномощника адв.Д.Х. и от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура-София, против решение № 139 от 03.02.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 2607/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 261647/17.05.2022г. по гр.д.№3476/2021г. на Софийския градски съд, ГО, 10 състав, Прокуратурата на РБългария е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, да плати на Р. В. М. обезщетение за неимуществени вреди в общ размер 40 000 лева, причинени от: незаконно повдигане и поддържане на обвинение за извършено престъпление по чл.212 НК по нохд № 451/2010г. на СГС, производството по което е прекратено с постановление от 10.03.2016г. по ДП №6/2015г. по описа на НСлС, пр.пр. № 4863/2015г. на СГП; от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за извършено престъпление по чл.311 от НК по нохд №14/2017г. на ОС-Силистра, за което ищцата е оправдана; от неразумния срок на разглеждане и решаване на досъдебното производство и съдебните производства по нохд №451/2010г. на СГС и нохд №14/2017г. на ОС-Силистра, ведно със законната лихва, считано от 01.10.2019г. до окончателното плащане. С въззивното решение, Прокуратурата на РБ е осъдена, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, да плати на ищцата и обезщетение за имуществени вреди, в общ размер 24 317,55 лева, причинени от незаконното наказателно производство. Софийският апелативен съд е отхвърлил исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдените 40 000 лева до претендираните 160 000 лева и за разликата над присъдените 24 317,55 лева до претендираните 25 652,35 лева, като обезщетение за имуществените вреди. Касаторът-ищец Р. В. М. обжалва въззивното решение в частта, в която са отхвърлени исковете й за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди. В касационната си жалба твърди неправилност на въззивното решение в отхвърлителната част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т. 3 ГПК. Във връзка с оплакването за нарушение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът М. формулира следния правен въпрос, за който сочи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968г., ТР № 3/2204.2005г. по тълк.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС, решение по гр. д. № 2682/2018г. и който въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото-основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: При иск за обезщетяване на неимуществени вреди от нарушено право по чл.6, §1 от КЗПЧОС за разглеждане и решаване на делата в разумен срок и на други вреди, които се обезщетяват по реда на ЗОДОВ, длъжен ли е съдът да определи дължимото обезщетение глобално. Касаторът-ответник Прокуратурата на РБ обжалва въззивното решение в осъдителните му части. В касационната си жалба поддържа, че решението на САС в обжалваните части е неправилно-основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Сочи, че съдът не е анализирал в пълен обем събраните по делото доказателства, имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД. По отношение на претенцията за имуществени вреди сочи, че съдът не е обсъдил довода на Прокуратурата, че ако ищцата бе положила дължимата грижа и извършила медицинските процедури своевременно и в нужния обем, то не би направила медицински разходи в претендирания размер. Като основание за допускане на решението до касационното обжалване поддържа чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1. За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, при отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Този въпрос според касатора е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС- ППВС № 4/1968 г., в т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и т. 19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. По въпроса 2. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, твърди противоречие с решение № 281/30.11. 2018г. по гр. д. № 582/2018г. на IV ГО; решение № 50155/25.11.2022г. по гр. д. № 4473/2021г. на III ГО и решение № 19/23.07.2019г. по гр. д. № 2026/2018г. на ІІІ ГО. Формулира и въпрос: 3. Как съдът определя размера на обезщетението за имуществени вреди и следва ли да намали същото, когато пострадалият е съпричинил увреждането, като не е положил дължимата грижа за себе си-чл.5 ЗОДОВ. Касационните жалби са подадени от надлежни страни, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, поради което са процесуално допустими. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Предявени са обективно съединени осъдителни искове против Прокуратурата на РБългария, с правно основание чл.2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ и чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ: 1. За заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 90 000 лева от незаконно обвинение за извършване на престъпления по чл.212, ал.5 от НК; 2. За заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 40 000 лева от незаконно обвинение за извършване на престъпление по чл.311 от НК; 3. За заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 30 000 лева, причинени от продължилото повече от разумния срок разглеждане и решаване на наказателното производство и 4. За заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 25 652,35 лева, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение, заедно със законната лихва. Първоинстанционният съд е уважил частично исковете. Сезиран с въззивни жалби и от двете насрещни страни въззивният съд от фактическа страна е приел следното: На 08.12.2009г. М. е привлечена като обвиняема за извършени престъпления: по чл.212, ал.5, вр. ал.2, вр. ал.1, вр.чл.20, ал.2, вр.ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК. На 03.02. 2010г. срещу нея е внесен обвинителен акт, по който е образувано нохд №451/2010г. на СГС, НО, 20 състав. На 08.07.2013г. е постановена осъдителна присъда, с която ищцата е призната за виновна за престъпленията, предмет на обвинителния акт, и й е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок 7 години. Присъдата е обжалвана от ищцата и в САС е образувано внохд №411/2014г. С решение №46/16.02.2015г. по внохд №411/2014г. осъдителната присъда на М. е отменена и делото е върнато на прокуратурата. С постановление от 10.03.2016г. производството по обвиненията по чл.212, ал.5, вр. ал.1, вр. чл.20, ал.4, вр.ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК спрямо ищцата е частично прекратено и е възложено за разследване на НСлС; там е образувано ДП №6/2015г. по описа на НСлС, пр.пр. №4863/2015г. по описа на СГП. На 22.03.2016г. ищцата отново е привлечена като обвиняема за същите деяния, преквалифицирани по чл.311, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК - за това, че в съучастие с три други лица, в качеството си на длъжностно лице – ръководител обособено звено (резидент инженер) в „Пътинвест-инженеринг“АД, в кръга на службата си, съставила официални документи, в които удостоверила неверни обстоятелства, с цел тези документи да бъдат използвани като доказателство за тези обстоятелства, като деянията били извършени при условията на продължавано престъпление. На 16.01.2017г. е внесен срещу ищцата обвинителен акт и в ОС-Силистра е образувано нохд №14/2017г. На 28.09.2017г. е постановена оправдателна присъда, която е протестирана от Прокуратурата и в АС-Варна е образувано внохд №16/2018г., което с протоколно определение от 16.03.2018г. е прекратено. С решение №120/10.06.2018г. на ВКС определението за прекратяване е отменено и делото е върнато на АС-Варна за разглеждане от друг състав на същия съд. След връщането на делото е образувано внохд № 213/2018 г. на АС-Варна, като с присъда №12/05.10.2018г., е потвърдена оправдателната присъда от 28.09.2017г. на ОС-Силистра по нохд №14/2017г. С окончателно решение №19/01.10.2019г. по нак.дело №1223/2018г. на ВКС въззивната присъда е оставена в сила. При тези данни съставът на САС е приел, че наказателното производство срещу ищцата е продължило от 08.12.2009г. до 01.10.2019г. или общо 9 години, 9 месеца и 23 дни, като в периода от 08.12.2009г. до 10.03.2016г. наказателното производство срещу нея е по обвинение за извършени престъпления по чл.212, ал.5, вр. ал.1, вр.чл.20, ал.4, вр.ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, а в периода от 10.03.2016г. до 01.10.2019г. по обвинение за по-леко наказуемо престъпление по чл.311, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК. Въззивният съд е установил, че ищцата е търпяла мярка за неотклонение „подписка“ от 08.12.2009г. до 10.03.2016г. или общо 5 години, 9 месеца и 28 дни. С постановление на прокурор при ВКП от 10.12.2009г. й е наложена мярка по чл.75, т.3 от ЗБЛД „забрана да напуска пределите на Република България без разрешение на прокурор“; ищцата е подавала многократно молби за отмяна на тази мярка, които са оставяни без уважение; мярката е отменена на 21.05.2015г. Обобщено е, че ищцата е търпяла мярката по чл.75, т.3 от ЗБЛД общо за 5 години, 5 месеца и 11 дни. Установено е, че въпреки отмяната на мярката и приключването на наказателното производство срещу М. с окончателното решение на ВКС, на 28.10.2019г. е бил постановен отказ от властите на Канада да бъде издадено разрешение за пътуването й до Канада (еТА), където тя е искала да отиде по повод раждането на двете й внучета. Въззивният съд е установил, че ищцата е участвала лично в извършване на процесуално-следствени действия в досъдебното производство и в съдебната фаза, като с поведението си не е давала повод за отлагане на делата. Установено е, че към датата на привличането й като обвиняема е била с чисто съдебно минало, както и че към същия момент е била на длъжност „резидент-инженер“ в „Пътинженеринг“АД-София, където е работила в продължение на 23 години, през който период е участвала в изпълнението на множество проекти за пътно строителство. На 01.04.2020г., в преклузивния срок по чл.60а, ал.4 от ЗСВ, Р. М. е подала в Инспектората на ВСС заявление с вх.№РС-20- 91/03.04.2020г., с което е поискала извършване на проверка по Глава трета „а“ от ЗСВ и заплащане на обезщетение за нарушаване на правото й на разглеждане и решаване в разумен срок на наказателното производство, водено срещу нея. С констативен протокол от 29.06.2020г. на ИВСС е прието, че наказателното производство е било с фактическа и правна сложност, тъй като е водено срещу четири лица, за престъпления, четири от които са „тежки“ по смисъла на чл.93, т.7 от НК; с процесуалното си поведение ищцата не е допринесла за продължителността на наказателното производство общо 9 години, 9 месеца и 23 дни, която е надхвърлила разумния срок с 6 години и 11 месеца. С оглед така направените констатации Министерството на правосъдието е предложило на М. сключването на споразумение по реда на чл.60е, ал.2 от ЗСВ, да й бъде изплатено обезщетение за претърпените неимуществени вреди от неразумния срок на наказателното производство в размер на 3600 лева, което предложено М. не е приела. След подробен анализ на ангажираните в първоинстанционното производство гласни доказателства, заключенията на съдебно-медицинската дентална експертиза и комплексната съдебно медицинска експертиза, въззивният съд е приел за установено, че в пряка причинна връзка с воденото срещу нея наказателно производство ищцата е преживяла силен стрес, продължително стресово състояние, постоянна тревожност, страх и несигурност за своето бъдеще. Повдигнатите обвинения по чл.212, ал.5, вр.ал.1 от НК, са за извършени тежки умишлени престъпления, по смисъла на чл.93, т.7 от НК, като за всяко от тях е предвидено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 10 до 20 години, конфискация на част или на цялото имущество на виновния и лишаване му от права да заема определена държавна или обществена длъжност, или от право да упражнява определена професия или дейност. Съдът е съобразил, че обвинението за престъплението по чл.311, ал.1 от НК е по-леко наказуемо- предвидените наказания са „лишаване от свобода“ за срок до 5 години и „лишаване от право да заема определена държавна или обществена длъжност“. Посочил е, че както първоначално повдигнатите, така и последващото обвинение, са пряко свързани със заеманата от М. длъжност и изпълняваните от нея функции по осъществяване на „строителен надзор“, поради което възможността й да упражнява професията си, както и професионалната й репутация са били на практика напълно унищожени още от момента на привличането й като обвиняема. Предвид предишните отлични оценки на професионалните й качества от работодателя, от клиентите и от колегите й, загубата на обществен и професионален престиж е била огромна и невъзвратима; към момента на започването на наказателното производство ищцата е била на 54 години, с натрупан професионален опит, безспорен авторитет на водещ специалист в своята професионална област, с огромен капацитет за професионална изява и в добро здравословно състояние, а към момента на влизане в сила на оправдателната присъда е била на 64 години, с разбито здраве и унищожена професионална кариера, които въпреки оправдателната присъда, вече не би могла да възстанови. Според въззивния съд публичното оповестяване на повдигнатите обвинения срещу ищцата и значителното медийно внимание към развитието на производството (предизвикано от качеството на двама от обвиняемите на народни представители и заеманите от тях длъжности на кмет на Община Дулово и общински съветник), са породили негативно обществено отношение към нея у цялата местна общност и са разрушили изградения от нея авторитет, достойнство и добро име в обществото. В резултат от съпътстващия наказателното производство силен и продължителен стрес и тревожност, е настъпило съществено влошаване на здравето на ищцата, изразяващо се в проява на бруксизъм, на есенциална хипертония и хипертонична ангиопатия, които заболявания са й причинили постоянно разстройство на здравето (предвид хроничния им характер), продължителни физически болки и страдания и допълнително са влошили съществено качеството й на живот. Съобразявайки изводите, направени в СМЕ съдът е приел, че в пряка причинна връзка с предизвикания от воденото срещу ищцата наказателно производство стрес е появата на водещото заболяване есенциална хипертония. Такава пряка връзка съдът е приел, че е налице и относно заболяването „бруксизъм“, което е диагностицирано за пръв път една година след привличането на ищцата като обвиняема. Наред с физическите и емоционални страдания, ищцата е търпяла и съществени неудобства във връзка с извършваните процесуално-следствени действия, в които е била длъжна да участва лично-многократно е пътувала от своето постоянно местоживеене в [населено място] до мястото на извършването им – повечето в [населено място], и обратно (26 явявания в [населено място] и 2 явявания в [населено място]). Съдът е съобразил също, продължителността на мярката за неотклонение „подписка“-5 години, 9 месеца и 28 дни, продължителността на мярка за процесуална принуда по чл.75, т.3 от ЗБЛД „забрана да напуска пределите на Република България без разрешение на прокурор“ -5 години, 5 месеца и 11 дни. Посочил е, че мярката за неотклонение е най-леката, и сама по себе си не е ограничавала ищцата свободно да се придвижва, да работи и да води обичайния си начин на живот, но наложената едновременно с това забрана да напуска пределите на страната съществено е ограничила възможностите й да общува със своя син и неговото семейство, които са били трайно установени в Торонто, Канада, направила е невъзможно присъствието й на сватбата на син й, предвид постановеният отказ на съда да я отмени, а воденото наказателно производство, дори след приключването му, е било основание да бъде постановен отказ от посолството на Канада да бъде издадено разрешение да отиде в Канада. По този начин М. е била възпрепятствана да присъства при раждането на нейните внуци, като невъзможността да участва в тези най-значими за всеки човек лични моменти на радост, и да бъде сред най-близките си, е невъзвратима. При така установеното от фактическа страна, съставът на САС е намерил, че са налице предпоставките на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника за претърпените от ищцата вреди–както по обвинението за извършени престъпления по чл.212, ал.5, вр. ал.1, вр.чл.20, ал.4, вр.ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, в която част производството е било прекратено и по обвинението за извършено престъпление по чл.311, ал.1, вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1, вр. чл.26, ал.1 от НК, по което е била оправдана с влязла в сила присъда. Приел е също, че са налице и предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника, на основание чл.2б от ЗОДОВ, за претърпените от ищцата вреди от неразумната продължителност на воденото срещу нея наказателно производство. Според въззивиня съд, макар ищцата да претендира присъждане на отделни обезщетения за неимуществени вреди, на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ от незаконното обвинение за извършени престъпления по чл.212, ал.5, във вр.с чл.26, ал.1 от НК и престъплението по чл.311, ал.1 от НК, както и на основание чл.2б от ЗОДОВ от неразумния срок на наказателното производство, в случая претенцията следва да се приеме за една и да се квалифицира по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Съдът е изложил подробни съображения във връзка с този правен извод, позовавайки се на съдебна практика на ВКС. Посочил е, че претенциите следва да бъдат разгледани общо, и за тях следва да се присъди на М. глобално обезщетение за претърпените неимуществени вреди. За да определи размера на дължимото обезщетение въззивният съд отчитайки всички релевантни обстоятелства, установени по делото е обосновал извод, че наличието им е обективно основание за по-висок размер от първоначално определения такъв от първостепенния съд. С оглед степента на засягане на моралните ценности и неимуществени права, изхождайки от обществения критерий за справедливост, предвид съществуващите в страната обществено-икономически условия за живот, въззивният съд е намерил, че справедливо и достатъчно е глобално общо обезщетение в размер 40 000 лева (включващо и вредите по чл.2б от ЗОДОВ от нарушаване разумния срок за приключване на делото). По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди въззивният съд е приел, че в пряка причинна връзка с воденото против нея наказателно производство ищцата е направила разходи за адвокатска защита в размер 8 200 лева; транспортни разходи в общ размер 1 117 лева и 15 000 лева разходи за стоматологично лечение или общо 24 317,55 лева. Върховният касационен съд, състав на III ГО, намира, че в случая не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. В изложението си за допускане на касационно обжалване Прокуратурата поставя с различни формулировки въпросите за критериите, които трябва да бъдат взети предвид при точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и начина на определяне размера на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди. Въпросите са обуславящи волята на съда, но не са разрешени в противоречие с цитираните съдебни актове, нито са в противоречие с формираната задължителна съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД. Даденото разрешение в ППВС № 4/1968г. е, че справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди включва винаги преценката на конкретни факти, относими към стойността която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства. Съобразяват се също видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическият растеж и стандартът на живот към датата на деликта. В случая, за да определи размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е съобразил тежестта на обвиненията и предвидените за тях наказания; обстоятелството, че обвиненията са били за действия в областта на професионалната реализация на ищцата; продължителността на наказателното производство- 9 години, 9 месеца и 23 дни, от които 6 години и 11 месеца от тях са извън разумния срок, в който производството е можело да приключи, ако не се бе наложило многократното му връщане в предходна фаза, поради допуснати процесуални нарушения от прокуратурата и съда; високата фактическа и правна сложност на делото; протичането на наказателното производство в досъдебна и съдебна фаза и преминаването му по няколко пъти през всички съдебни инстанции; произнесената по отношение на ищцата осъдителна присъда; наложената най-лека мярка за неотклонение, но и наложената й мярка „забрана да напуска пределите на Република България“ без разрешение на прокурор“, която е ограничила правото й за свободно придвижване; множеството процесуални действия, проведени с нейното участие, при това значително отдалеченото им местоизвършване от постоянното местоживеене на ищцата; влошаването на здравословното състояние на ищцата, съществен фактор за което е преживения от наказателния процес стрес и психическо напрежение; медийният интерес към делото, който е бил следствие от публичния интерес към деянията на други подсъдими; негативният ефект на незаконното обвинение, рефлектирал в изключително тежка степен върху професионалния авторитет, реализация и социален статус на ищцата; преживеният срам, неудобство от злепоставяне на името й, дистанцирането от бивши колеги и познати, значимата промяна в характера и поведението й, както и в обичайния й начин на живот и общуване. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС при разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, който безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Поради това няма противоречие на правните разрешения на съда с тези, дадени във формираната по въпроса трайна практика. Несъгласието на Прокуратурата с анализа на доказателствата и формираните от съда крайни фактически и правни изводи е по естеството си касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което не може да бъде преценявано във фазата по селекция на жалбата. Въззивното решение не е постановено в противоречие, както твърди Прокуратурата на РБ с разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 ТР № 3 от 22.04.2005г. по тълк. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, според които отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Във връзка с третия формулиран от Прокуратурата въпрос, следва да се посочи, че довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата, не е въвеждан в производството от Прокуратурата, поради което и за съда не е съществувало задължение да се произнесе по него. Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно което „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. Според Прокуратурата на РБ, противоречието се изразява в това, че във въззивния акт липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между причинените вреди и незаконосъобразното обвинение. В случая въззивният съд детайлно и конкретно е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и не е постановил решението си без обосновка. В мотивите на въззивното решение е изложен обоснован отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване в делото, необходимите фактически и правни съображения, също са изложени коректно и пълно. Съдът е съобразил задължителната съдебна практика, че на обезщетяване подлежат неимуществените и имуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Поставеният от Прокуратурата материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост” при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ се припокрива с обсъдените вече въпроси. Този въпрос също е обуславящ решаващата воля на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната от жалбоподателите съдебна практика. В обжалваното решение са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, които ги установяват. Отделно от посоченото, обосноваността на изводите на съда относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като правилността на изводите на състава на САС по отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди, не може да се проверява в прозиводство по чл. 288 ГПК. Въззивното решение в отхвърлителните му части не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по поставения от касатора-ищца въпрос. Изложените като обосновка съображения по този въпрос са изцяло свързани с оплакванията за занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди, тоест отнасят се до правилността на решението, до анализа на доказателствата, до въприемането на фактите и връзката между тях, каквато преценка ВКС не може да прави в производство по чл. 288 ГПК. В случая в решаващите съображения на въззивния съд за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е преценявана тежестта на повдигнатите обвинения, продължителността на наказателното преследване и въздействието му върху здравето, личността и доброто име и репутация на ищцата; прието е, че неспазването на разумния срок от правозащитните органи обосновава завишаване на глобално определеното обезщетение при незаконно обвинение, но не в геометрична прогресия. В тази връзка не е налице противоречие на обжалваното решение с цитираното от касаторката решение № 16/17.05.2017г. по гр. д. № 2686/2016г. на III ГО на ВКС. Всичко изложено води до извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване и по двете касационни жалби. Разноските в това производство остават за жалбоподателите, така както са направени. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІII гражданско отделение