Определение № 245 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1073/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 165 от 22.10.2019 г. по в. гр. д. № 269/2019 г. на Пловдивския апелативен съд е отменено решение № 245 от 22.06.2018 г. по гр. д. 68/2016 г. на Смолянския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от С. Л. Д.-О. и С. Я. Ч. срещу „Гранд хотел Смолян“ АД отрицателен установителен иск, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор .......... по КККР на [населено място], целият с площ 11692 кв. м., с адрес [населено място], [улица].

Въззивният съд е приел, че ищците обосновават правния си интерес от отрицателния установителен иск с твърденията, че са собственици на самостоятелни обекти в сграда, построена върху процесния поземлен имот, а ответникът е закупил други самостоятелни обекти в същата сграда, ведно със земята. До придобивната сделка на ответника през 2016 г. ищците ползвали безпрепятствено обслужващия застроен терен, а след това ответникът предприел действия, с които преустановил ползването. Освен това те са завили, че са собственици на съответните идеални части от дворното място, доколкото е налице етажна собственост и съответно земята, като обща част, принадлежи на всички етажни собственици. Евентуално са се позовали и на придобивна давност върху припадащите се към техните обекти идеални части от земята, върху които осъществявали владение от 2004 г.

Доколкото ищците действително са суперфициарни собственици на обекти в сграда, построена върху процесния поземлен имот и доколкото те извличат правният си интерес именно от това си качество и от обстоятелството, че ответникът, считайки се за собственик на имота, им пречи да упражняват суперфициарните си права на ползване на същия, то предявеният отрицателен установителен иск е допустим, тъй като с него ищците защитават собствените си вещни права.

По съществото на правния спор въззивният съд е приел следното:

Като придобивен способ ответникът се позовава на апорт на процесния имот в капитала на неговия непряк праводател „Смолян-Смолян“ ЕАД, извършен със заповед № 81/21.04.1995 г. на председателя на Комитета по туризъм при МС, издадена след като със заповед № 168 от 29.12.1993 г. на кмета на [населено място] е отреден за нуждите на хотелски комплекс Смолян парцел ..., кв...., с обща площ от 12150 кв. м. Това придобивно основание в случая е налице. Съобразно разпоредбата на чл.2, ал.2 ЗОЕТДДИ правата на едноличния собственик на капитала в търговските дружества с държавно имущество се упражняват от МС. Съгласно чл.10, ал.1 ПРУПСДП /отм./, приет с ПМС № 7/25.01.1994 г., обн. ДВ, бр. 10/01.02.1994 г., министрите, председателите на комитети и ръководителите на ведомства упражняват правата на едноличния собственик на капитала в държавните предприятия - еднолични търговски дружества, съобразно отрасловата им компетентност, освен ако в акт на Министерския съвет изрично е предвидено друго. В случая с посочената заповед на председателя на Комитета по туризъм при МС № 81/21.04.1995 г. едноличният собственик на капитала на „Смолян-Смолян“ ЕАД и на основание чл.15, т.2 от посочения правилник е взел решение за увеличение на капитала на дружеството на 69 655 000 лв., разпределен в 69 655 броя акции от по 1 000 лв. всяка, което увеличение е в резултат на изпълнение на ПМС № 176/13.09.1991 г. за оценка на имуществото на държавни и общински предприятия и включването в капитала на правото на собственост върху земята. Във връзка с изискването на това постановление едноличният собственик на капитала е увеличил същия с предшестваща заповед № 131/13.05.1994г. на председателя на Комитета по туризъм при МС, което увеличение е вписано с решение № 974/08.07.1994 г. на ОС Смолян. Последващото увеличение на капитала, независимо от посоченото в заповедта, не може да бъде прието като такова в изпълнение на посоченото ПМС, а е поради включване на правото на собственост върху земята в капитала на дружеството, което по съществото си съставлява увеличение на капитала с апортна вноска. Увеличението на капитала на дружеството, чийто едноличен собственик е държавата, се извършва с решение на собственика, което е валидно взето със заповедта на председателя на Комитета по туризъм при МС. В заповедта е посочен предметът на непаричнита вноска - правото на собственост върху земята, както и броя на акциите, предоставени срещу нея и тяхната номинална стойност. Видно от приложеното гр. д. 260/1995 г. по описа на ОС Смолян, изготвено е и прието заключение на три вещи лица за оценка на предмета на апортната вноска - терен, представляващ по действащия регулационен план на [населено място] парцел ... от кв.... с площ 12 150 кв. м. С решение № 870/27.07.1995 г., постановено по ф. д. 1787/1991 г. по описа на ОС Смолян, е вписано по партидата на „Смолян-Смолян“ ЕАД увеличение на капитала, извършено със заповед № 81 от 21.04.1995 г. от 66 158 000 лв. на 69 655 000. лв., разпределен в 69655 броя акции от по 1 000 лв. всяка. Доколкото вписването на увеличението на капитала на АД от регистърния съд има конститутивно действие, а апортът има транслативен ефект, то следва да се приеме, че считано от вписването, правото на собственост върху апортирания имот е преминало от държавата в патримониума на „Смолян-Смолян“ ЕАД, а оттам предвид последващите преобразувания и правоприемство - в патримониума на ответника „Гранд хотел Смолян“ АД.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата С. Д..

Жалбоподателката счита, че заповед № 81/21.04.1995 г. на председателя на Комитета по туризъм, на която се е позовал въззивният съд, не е произвела правно действие, тъй като земята, върху която е бил изграден хотелският комплекс, не е била предоставена за стопанисване и управление и не е била включена в активите на държавното предприятие, на основата на което е създадено приватизиращото се дружество „Смолян-Смолян“ ЕАД. Освен това жалбоподателката счита, че земята е придобита по давност от всички лица, които са закупили обособени обекти в сградата, построена върху нея.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав съобразно т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. Кои са елементите, които трябва да са налице при апортирането на имот – частна държавна собственост, предоставен за управление на министерства и други ведомства, в капитала на еднолично търговско дружество с държавно имущество и подлежи ли на отразяване апорта в устава или дружествения договор на това дружество.

2. Притежава ли компетентност ръководителят на Комитета по туризъм да извършва апорт в капитала на ЕТД с държавно имущество на недвижим имот, по отношение на който правото на стопанисване и управление не е било предоставено на държавното предприятие, на основата на което е образувано държавното дружество и част от имота е възстановена по ЗСПЗЗ на трети лица.

3. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни.

По първия въпрос жалбоподателката се позовава на решение № 5 от 08.02.2011 г. по т. д. № 271/2010 г. на ВКС, I-во т.о.; по втория въпрос – на решение № 44 от 03.08.2010 г. по т. д. № 678/2009 г. на ВКС, I-во т.о., решение № 12 от 08.07.1993 г. по конст. д. № 12/1993 г. на КС на РБ и на решение на ЕСПЧ по дело „Кехая и др. срещу България“, а по трети въпрос – на решение № 44 от 03.08.2010 г. по т. д. № 678/2009 г. и решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. 674/2014 г. на ВКС, II-ро т.о.

Ответникът в производството „Гранд хотел Смолян“ АД оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като по първия въпрос са развити възражения, които изобщо не са били поставяни в производството пред двете инстанции, не са подкрепени с доказателства и не са свързани със самия въпрос и с правилността на обжалваното решение; вторият въпрос е по правилността на решението, а третият е недопустим с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос е за елементите от фактическия състав на апортната вноска, извършена в капитала на еднолично търговско дружество с държавно имущество; за това дали апортът трябва да намери отражение в устава на търговското дружество и дали трябва да бъде вписан в нотариата /имотния регистър/. Жалбоподателката поддържа, че последните две условия в случая не са изпълнени.

В решение № 5 от 08.02.2011 г. по т. д. № 271/2010 г. на ВКС, I-во т.о., на което се позовава жалбоподателката, е прието, че увеличението на капитала на търговско дружество чрез апортна вноска на недвижим имот представлява смесен фактически състав, който включва следните елементи, съобразно редакцията на чл.72-73 ТЗ към 1994 г.: 1./ Писмено, с нотариална заверка на подписа, съгласие на собственика на имота за внасянето му в капитала на дружеството и подробното описание на този имот; 2./ Решение на ОС за увеличение на капитала чрез този способ; 3./ Изпълнена процедура по чл.72, ал.3 ТЗ; 4./ Изменение на дружествения договор в частта относно размера на капитала и пълно описание на вноската; 5./ Вписване на това обстоятелство /увеличението на капитала чрез апорт) в търговския регистър/; 6./ Вписване в нотариата на промяната на собствеността върху имота.

Това решение е неотносимо към спора по настоящото дело, тъй като за апортните вноски в капитала на търговски дружества с държавно имущество, каквото е било „Смолян-Смолян“ ЕАД, непряк праводател на ответника „Гранд хотел Смолян“ АД, има друга правна уредба и съответно – друга практика на ВКС. За процесния апорт се отнася разпоредбата на чл.17, ал.3 ЗППДОбП /отм./, според който чл.72 и 73 от Търговския закон не се прилагат за непарични вноски на държавата и общините в дружествата с над 50 на сто държавно или общинско участие. Практика на ВКС по аналогични дела като настоящото, която се основа на този текст, е например решение № 152 от 16.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1931/2016 г., II г. о.; решение № 218 от 5.06.2012 г. на ВКС по т. д. № 704/2010 г., II т. о., решение № 111 от 25.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 6821/2014 г., II г. о., решение № 262 от 2.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2647/2013 г., I г. о.. Обжалваното въззивно решение съответства изцяло на тази практика на ВКС.

Вторият въпрос поставя два проблема – дали държавата може да включи в капитала на ЕТД с държавно имущество правото на собственост върху недвижим имот, който не е бил изрично предоставен за стопанисване и управление на държавното предприятие, на основата на което е създадено дружеството и дали държавата може да извърши апорт в ЕТД с държавно имущество на земя, възстановена по реда на ЗСПЗЗ.

В първата си част въпросът е свързан с прилагането на чл.17а ЗППДОбП /отм./, но при отчитане на обстоятелството, че питането трябва да се свърже с обстоятелствата по конкретното дело и всъщност касае апорт на земя, върху която се намират останалите активи на дружеството - сгради и съоръжения.

По правилото на чл.17а ЗППДОбП /отм./ при преобразуване на държавни предприятия в ЕТД с държавно имущество, собственост на дружеството става онова имущество, което е било предоставено на държавното предприятие за стопанисване и управление. Има обаче и изключение – ако в акта за преобразуването не е посочено друго. Това изключение е израз на правото на държавата да се разпорежда с държавните имоти както прецени за добре. С това изключение се дава възможност при преобразуване на държавно предприятие в ЕТД с държавно имущество в капитала му да се включат и други държавни имоти, които не са били предоставени изрично за стопанисване и управление на държавното предприятие. Същият принцип важи и при последващ апорт.

Често земята, върху която се намират сградите и съоръженията на държавните предприятия, не им е била предоставяна изрично за стопанисване и управление, затова тя не е фигурирала в техните баланси, не е била оценявана при преобразуването им в ЕТД и съответно не е била включвана първоначално в техния капитал. Това е налагало допълнителен апорт след съответната оценка на земята. Включването на земята в капитала на ЕТД с държавно имущество е предвидено изрично в ПМС № 201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти при образуването, преобразуването и приватизирането на държавни предприятия. До издаването на заповед № 81/21.04.1995 г. на председателя на Комитета по туризъм при МС процесната земя не е била включена в капитала на „Смолян-Смолян“ ЕАД. В неговия капитал е била включена само хотелската сграда, която е била предоставена за стопанисване и управление на държавното предприятие, на основата на което е създадено това търговско дружество. При изричната уредба на ПМС № 201/1993 г., земята е апортирана с нарочен акт на компетентния държавен орган в капитала на дружеството. Държавата, като едноличен собственик на дружеството, е властна да апортира в неговия капитал правото на собственост върху държавната земя, върху която се намират останалите активи на дружеството /сгради и съоръжения/, предоставени преди това на държавното предприятие, преобразувано в ЕТД.

Посоченото от жалбоподателката решение № 44 от 03.08.2010 г. по т. д. № 678/2009 г. на ВКС, I-во т.о., разглежда други правни проблеми, затова не може да бъде пример за практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, която да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Проблемът по това дело се е състоял в това, че не е бил ясен предметният обхват на имуществото, включено в капитала на дружеството-ищец /имало е данни само за балансовата стойност на това имущество/, както и не е било ясно дали спорната земя въобще е била държавна собственост, за да се приеме, че тя е могла да бъде включена в капитала на дружеството. Затова, изхождайки от принципа на чл.17а ЗППДОП, съдът е тръгнал по обратен път да преценява дали земята е част от капитала на дружеството – т.е. дали е била предоставена преди това за стопанисване и управление на държавното предприятие, на основата на което е създадено дружеството-ищец. По настоящото дело този проблем не стои, тъй като има яснота кое е конкретното имущество, включено в капитала на „Смолян-Смолян“ ЕАД - налице е изричен акт, с който компетентният държавен орган изрично е апортирал земята в капитала на дружеството-ответник и този акт не противоречи на чл.17а ЗППДОбП /отм./ по изложените съображения. Във втората си част поставеният въпрос се сблъсква с правния принцип, че страната по делото не може да се брани с чужди права, освен при упълномощаване или процесуална субституция - решение № 936 от 15.12.2005 г. по гр. д. № 510/2004 г., IV-то г. о., решение № 1316 от 26.11.2008 г. по гр. д. № 6079/2007 г., ВКС, V-то г. о.; решение № 49 от 29.03.2013 г. по гр. д. № 363/2012 г., ВКС, IV-то г.о. Именно чужди права заявява жалбоподателката, като се позовава на влезли в сила решения, с които част от процесната земя е била възстановена по реда на ЗСПЗЗ на трети лица. Само в спор за собственост между „Гранд хотел Смолян“ АД и тези трети лица ще се реши кой е истинският собственик на земята и какво е значението на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ по отношение на правата им. В настоящото дело този спор не може да бъде решен, затова поставеният въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Неотносима е и посочената практика на Конституционния съд и на ЕСПЧ, тъй като тя не е свързана с правата на жалбоподателката по настоящото дело и не осъществява основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. По настоящото дело е от значение обстоятелството, че за земята има издаден АДС, констатациите на който не са опровергани, а до опровергаването му този акт валидно удостоверява правата на държавата върху процесната земя към момента на извършения апорт в капитала на „Смолян-Смолян“ ЕАД. Не съществува основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос. Действително, въззивният съд не е изложил подробни мотиви по възраженията на жалбоподателката срещу правата на ответното дружество, но този пропуск не е съществен, тъй като не води до действително засягане на правата ѝ, защото се касае за неоснователни възражения, необсъждането на които не представлява същинско противоречие между въззивното решение и посочената практика на ВКС и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. При този изход на делото жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответника разноските за касационното производство – 7000 лв. по договор за правна защита и съдействие, приложен на страница 27 по настоящото дело.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,