Определение № 1739 от 21.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 48/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Гаранционен фонд, [населено място], срещу решение № 1114/08.09.2023 г., постановено по в.гр.д.№ 3120/2022 г. от Софийски апелативен съд, с което частично е отменено решение № 262619/04.08.2022 г. по гр.д.№ 2508/2017 г. на Софийски градски съд и касаторът е осъден да заплати на Б. М. М., със съдебен адрес в [населено място], по иска с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ (отм.), сумата от 20 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди от настъпило на 02.05.2015 г. ПТП, ведно със законната лихва от 02.05.2015 г. до окончателното й заплащане, както и сумата от 8513,20 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди от същото застрахователно събитие, ведно със законната лихва от 02.05.2015г. до окончателното й заплащане. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо и неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че на 02.05.2015г. е настъпило ПТП между лек автомобил „Л.“, управляван от Е. К. и мотоциклет „Сузуки“, управляван от Б. М., в резултат на което на М. са причинени телесни увреждания. Страните не са спорили, че отговорността на К. не е била застрахована по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и относно механизма на настъпване на произшествието. Решаващият състав е възприел, че лекият автомобил „Л.“ се движел по двупосочно платно за движение от две пътни ленти, приближавал Т-образно кръстовище, а пред кръстовището в дясната пътна лента бил спрял лек автомобил, който изчаквал то да се освободи. Водачката на автомобила предприела заобикаляне на спрелия автомобил на непрекъсната осова разделителна линия и навлязла в насрещната пътна лента, в която срещуположно се движел мотоциклетът, при което настъпил удар между предния ляв край на автомобила и мотоциклета. Изложени са съображения, че техническата причина за възникването на ПТП е поведението на водачката на лекия автомобил „Л.“, която предприела маневра „заобикаляне“ на спряло в нейната лента МПС, навлизайки в лявата пътна лента, при приближаващ се в насрещната пътна лента мотоциклет, а мотоциклетистът не е имал техническата възможност да предотврати ПТП, тъй като автомобилът е навлязъл в опасната му зона за спиране. Спорът по делото е бил дали към момента на настъпване на процесното ПТП Е. К. е могла да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи – т.е. дали е опровергана презумпцията за вина. Въззивният съд подробно е анализирал заключенията на психиатричните екпертизи (две единични и една тройна) и свидетелските показания на лекуващия лекар (д-р К.) и е приел, че към момента на настъпване на произшествието водачът на лекия автомобил Е. К., страдаща от параноидна шизофрения, не е била в ремисия, психичното й заболяване е било обострено, с маниоподобна и изразена личностова промяна, засягаща предимно емоционално-волевата сфера, мисленето, критичността и когнитивните функции. Формиран е извод, че К. не е могла да ръководи постъпките си, защото нейната емоционално-волева сфера е напълно болестно деформирана и това обуславя нейната неспособност да ръководи постъпките си. Според решаващия състав това поведение на автомобилистката безспорно е противоправно, но същото не е виновно, защото К. е била неспособна да ръководи постъпките си – по смисъла на чл. 47, ал.1 ЗЗД. Изложени са съображения, че К. не е причинила виновно сама неспособността си да ръководи своите постъпки, тъй като нейното поведение е било изцяло повлияно от болестното й състояние. Въззивният съд е приел, че по силата на чл.47, ал.2 ЗЗД за вредите, причинени от неспособен, отговаря лицето, което е задължено да упражнява надзор над него, освен ако то не е било в състояние да предотврати настъпването им и това в конкретния случай са родителите на К., с които тя живее и които са упражнявали надзор над нея. Според съда от събраните доказателства е установено, че няколко дни преди ПТП на К. е била поставена инжекция с медикамента „Зипадхера“, както и че баща й бил скрил ключовете от лекия автомобил, за да не шофира дъщеря му, тъй като лекуващият психиатър бил забранил тя да шофира около седмица след като й се направи тази инжекция, защото ставала много сънлива. От тези факти е изведен извод, че бащата на К. е знаел за заболяването на своята дъщеря, бил е наясно с конкретните прояви на заболяването й, но не е взел мерки, за да обезпечи невъзможността дъщеря му да открие ключовете на лекия автомобил и да предприеме шофирането му. Този родител, ако бе проявил грижа и контрол върху поведението на своята дъщеря, той е бил в състояние да предотврати настъпването на вредите, които дъщеря му е причинила. Решаващият извод на състава на апелативния съд е, че лицето, упражняващо надзор по смисъла на чл. 47, ал.2 ЗЗД, носи отговорност за противоправно поведение на делинквента и съответно следва да бъде ангажирана отговорността на застрахователя на „Гражданската отговорност“, респективно на Гаранционния фонд при липса на сключен договор за застраховка. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е поставил правни въпроси за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а в касационната жалба се е позовал и на недопустимост на въззивното решение. Според касатора въззивният съд е разгледал непредявен иск и по този начин е постановил недопустимо решение, което подлежи на обезсилване. Недопустимостта произтичала от следните обстоятелства: в отговора на исковата молба Гаранционният фонд е направил възражение, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността му, защото водачът на лекия автомобил не е виновен за настъпилото събитие, тъй като към този момент е бил неспособен да разбира свойството и значението на извършеното и не е могъл да ръководи своите постъпки; в допълнителната искова молба ищецът е въвел алтернативно основание на претенцията си, като в случай на установена неспособност на водача, претендира ангажиране на отговорността на ответника, защото извършителят на вредоносното деяние сам се е поставил в неспособност да разбира свойството и значението на постъпките си и да ръководи действията си, както и че е употребил алкохол; в допълнителен отговор фондът е оспорил наведените в допълнителната искова молба твърдения; първоинстанционният съд се е произнесъл по така въведените твърдения и възражения и, след като е приел, че водачката на лекия автомобил не е могла да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи своите постъпки, поради което е била неспособна по смисъла на чл. 47, ал.1 от ЗЗД, е отхвърлил иска, но въззивният съд при съвпадащи фактически и правни аргументи, е излязъл извън предмета на спора и служебно е приел без доводи в тази насока, че в случая отговорност за противоправното поведение на неспособния следва да носи лицето, което противоправно и виновно не е упражнило надзор, какъвто е следвало правно/фактически да осъществи. Поставените правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК са свързани с отговорността на Гаранционния фонд при деликт, причинен от лице, което е неспособно и по тълкуването на нормата на чл.47, ал.2 ЗЗД. Първият въпрос: „Отговаря ли Гаранционен фонд в случай, когато неспособно да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си лице, незастраховало своята „Гражданска отговорност“, причини ПТП, от което са претърпени вреди от трети лица?“ е заявен на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивния акт с решение № 136/15.10.2016 год. по т.дело № 2130/2014 г. на ВКС, І т.о., а вторият и третият въпроси: „ Задължено да упражнява надзор лице ли е по смисъла на чл. 47, ал.2 от ЗЗД родителят на неспособно пълнолетно лице, което не е поставено под запрещение, и това лице не е негов настойник или попечител?“, „Отговаря ли Гаранционен фонд за вреди в резултат от действия на неспособно лице, в случай, че лицето, задължено по закон да упражнява надзор върху него, не е положило необходимата грижа, за да предотврати настъпването им?“ – на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не следва да се допуска за проверка за вероятна недопустимост на въззивното решение. Посочените от касатора обстоятелства, във връзка със заявените твърдения и възражения от страните, не представляват произнасяне по непредявен иск, а евентуално довод за допуснати от съда процесуални нарушения. По първия въпрос не съществува произнасяне в цитираното решение на ВКС в смисъла, който му придава касаторът. Това решение е постановено по прекия иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ срещу застрахователя, но в мотивите на състава не е обсъждана отговорността на Гаранционния фонд, като са дадени разяснения за обезщетяване на вредите, причинени от неспособен по смисъла на чл.47, ал.1 ЗЗД. По втория въпрос съществува съдебна практика, като например в Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, в което е посочено каква следва да е причинната връзка между поведението на упражняващия надзора и настъпването на вредоносния резултат. Третият въпрос е свързан с първите два, включително с отговорността при причинен деликт от неспособно лице. По тези съображения касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по обобщения от състава на ВКС въпрос за отговорността за вредите от деликт, настъпили от действия на неспособно лице. На основание чл.18, ал.2, т.2 от ТДТСС по ГПК касаторът следва да заплати държавна такса в размер на 570,26 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд