Определение № 60391 от 28.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2116/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Б. Г. от [населено място] срещу решение № 1055 от 28.05.2020 г., постановено по в. гр. д. № 5937/2019 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 4799 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 14972/2017 г. на Софийски градски съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по реда на чл.422, ал.1 ГПК е признато за установено съществуването на парично вземане на „Банка ДСК“ ЕАД към И. Б. Г. за сумите 77 670.23 лв. - главница по договор за кредит от 14.05.2009 г., ведно със законната лихва от 10.03.2017 г. до окончателното плащане, 23 276.45 лв. - договорна лихва за периода от 10.03.2014 г. до 09.03.2017 г., 96.86 лв. - лихва за забава за същия период, 153.45 лв. - застрахователни премии, и 1 052.04 лв. - банкови такси, за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК в производството по ч. гр. д. № 14763/2017 г. на Софийски районен съд, и на основание чл.78, ал.1 ГПК са присъдени разноски в полза на „Банка ДСК“ ЕАД. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторката поддържа, че въззивният съд е нарушил съществено съдопроизводствените правила като немотивирано е оставил без уважение искането й за разпит на свидетел относно съществен за защитата й по делото факт, който не попада сред забраните на чл.164, ал.1 ГПК - недобросъвестен отказ на банката да приеме предложени плащания за погасяване на задължения по договора за кредит преди превръщане на кредита в предсрочно изискуем, както и като не е обсъдил заявени възражения за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит. Навежда оплаквания за постановяване на решението в нарушение на материалния закон - чл.110 вр. чл.113 ЗЗД, при произнасяне по своевременно направеното пред първата инстанция възражение за погасяване по давност на правото на банката да направи кредита предсрочно изискуем. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като значими за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК са посочени следните въпроси: „1. Допустимо ли е със свидетелски показания да се доказва забава на кредитор; 2. Погасява ли се по давност потестативното право на банката да направи кредита предсрочно изискуем“. Допускането на касационно обжалване по първия въпрос се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в Тълкувателно решение № 147/04.ХІ.1954 г. на ОСГК на ВС, решение № 784/20.01.2011 г. по гр. д. № 246/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 41/30.07.2013 г. по гр. д. № 312/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 551/15.07.2010 г. по гр. д. № 64/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 374/04.11.2014 г. по гр. д. № 2752/2014 г. на ВКС, ІV г. о. По отношение на втория въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като се излагат аргументи, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката в решение № 44/05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 101/15.08.2017 г. по гр. д. № 53864/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 135/16.10.2015 г. по т. д. № 1672/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 38/24.07.2012 г. по гр. д. № 1348/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 106/08.012015 г. по гр. д. № 2654/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 286/28.09.2011 г. по гр. д. № 1055/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., и решение № 427/0311.2011 г. по гр. д. № 503/2010 г. на ВКС, ІV г. о. В условията на евентуалност - в случай на преценка за неотносимост на цитираната практика на ВКС, по отношение на втория въпрос е обосновано и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Банка ДСК“ ЕАД със седалище в [населено място], който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел, че в качеството на кредитор по сключен на 14.05.2009 г. договор за банков кредит ищецът „Банка ДСК“ ЕАД има непогасено вземане към ответницата И. Б. Г., предмет на издадена въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК заповед за изпълнение, включващо непогасена главница, лихви, такси и застрахователна премия в размер, посочен в частта на обжалваното от ищцата първоинстанционно решение, с която е уважен предявеният от „Банка ДСК“ ЕАД установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК. Въззивният съд е препратил по реда на чл.422, ал.1 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, в които е прието за безспорно, че с влязло в сила на 08.08.2017 г. решение по предходно дело между същите страни е отхвърлен предявен от „Банка ДСК“ ЕАД срещу И. Г. иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на вземане за главница, лихви, такси и др. по договора за кредит от 14.05.2009 г., основан на твърдения за настъпила към 16.07.2012 г. предсрочна изискуемост на целия кредит поради неплащане на дължими за периода м.03 - м.05.2012 г. погасителни вноски. Отхвърлянето на иска е мотивирано с решаващия извод, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК - 18.01.2013 г., банката - кредитор не е обявила или уведомила ответницата за предсрочната изискуемост на кредита съобразно т.18 от Тълкувателно решение № 4/2014 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС. След приключване на първото дело ищецът „Банка ДСК“ ЕАД е подал на 10.03.2017 г. ново заявление за издаване на заповед по чл.417 ГПК, позовавайки се на настъпила към 01.03.2017 г. предсрочна изискуемост на кредита. Ответницата - длъжник е подала възражение по чл.414 ГПК срещу заповедта и по повод на него ищецът е предявил пред Софийски градски съд иска по чл.422, ал.1 ГПК, предмет на разглеждане във въззивното производство. От фактическа страна пред въззивната инстанция не е имало спор, че с договора за кредит от 14.05.2009 г. ищецът е предоставил, а ответницата е усвоила изцяло ипотечен кредит в размер на 81 000 лв. със срок на погасяване 360 месеца, считано от датата на усвояването. В договора е уговорена възнаградителна лихва 10.29 % и е предвидено погасяването на кредита, ведно с дължимите лихви, да се извършва на равни месечни вноски съгласно приложен погасителен план. В хода на първоинстанционното производство е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, въз основа на което съдът е приел за установено, че последното извършено от ответницата плащане по кредита е от 11.08.2012 г.; че поради неплащане на погасителните вноски в счетоводните книги на банката цялото задължение по кредита е отнесено като предсрочно изискуемо на 07.03.2017 г.; че непогасените задължения по кредита са в размер на 77 670.23 лв. - главница, 37 266.24 лв. - договорна лихва; 303.06 лв. наказателна лихва, 1 546.43 лв. - начислени такси „управление“, и 153.45 лв. - такса за застраховка „обезпечение“. Възражението на ответницата за нередовно водене на счетоводството от банката е счетено от въззивния съд за неоснователно по съображения, че според заключението на експертизата всички твърдени от ответницата плащания, предназначени за погасяване на задълженията й по договора за кредит, са надлежно отразени в счетоводните книги на банката и че същата не е оспорила констатациите в заключението относно размера на извършените погашения и останалите непогасени след 11.08.2012 г. задължения. Съобразявайки установеното по несъмнен начин неизпълнение на кредитните задължения и представената с исковата молба нотариална покана, съдържаща изявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем съобразно предвидените в договора условия /забава в плащането на главница и/или лихва над 90 дни/ и връчена редовно на ответницата на 01.03.2017 г. /преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК на 10.03.2017 г./, въззивният съд е формирал извод, че на 01.03.2017 г. целият кредит е станал предсрочно изискуем, поради което ответницата дължи вземането, предмет на установяване с иска по чл.422, ал.1 ГПК, в поддържания във въззивното производство размер. Пред инстанциите по същество ответницата е поддържала възражение, че правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем е погасено по давност, което въззивният съд е преценил като неоснователно. За да мотивира преценката си, въззивният съд се е позовал на разясненията в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на практиката в постановените по реда на чл.290 ГПК решения по т. д. № 60073/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., и т. д. № 57/2012 г., според която уговорената в договора за банков кредит възможност за банката при настъпване на определени предпоставки да обяви за предсрочно изискуеми погасителните вноски с ненастъпил падеж представлява установено в полза на банката потестативно право, което се упражнява с едностранно изявление, отправено до длъжника, чието реализиране има последица едностранна промяна в сключения договор за кредит, изразяваща се в отнемане преимуществото на уговорения в полза на длъжника срок за изпълнение и пораждане на възможност за кредитора да иска плащане от кредитополучателя и на вноските с ненастъпил падеж; Касае се за възможност, която кредиторът би могъл да реализира, ако желае, по негова преценка. Във въззивната жалба ответницата е формулирала искане за допускане в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК на един свидетел за установяване на обстоятелството, че след 30.07.2012 г. тя е правила „и други постъпки“ за погасяване на кредита, но от банката са отказвали приемане на плащанията под предлог, че кредитът й е станал предсрочно изискуем. С определение, постановено в открито съдебно заседание на 18.05.2020 г., въззивният съд е оставил искането без уважение с мотив, че недопускането на свидетеля от първоинстанционния съд не съставлява процесуално нарушение с последиците по чл.266, ал.3 ГПК, тъй като отказът на банката да приеме предложени плащания за погасяване на кредита е обстоятелство, което не подлежи на установяване със свидетелски показания. При постановяване на определението е съобразен отговора на въззивната жалба, в който ответникът се е противопоставил изрично на искането на насрещната страна за допускане на свидетел. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първият формулиран в изложението въпрос - дали е допустимо със свидетелски показания да се доказва забава на кредитора, не е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. За да остави без уважение искането за допускане на свидетел в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, въззивният съд е преценил, че обстоятелството, за чието установяване е ангажиран свидетелят - отказ на банката да приеме предложни от ищцата /сега касатор/ плащания за погасяване на задълженията по кредита, не подлежи на доказване със свидетелски показания. От мотивите към определението, с което е оставено без уважение искането за разпит на свидетел, е видно, че въззивният съд не е отрекъл допустимостта на свидетелските показания за установяване факта на забавата на кредитора, както неоснователно поддържа касаторката, а е приел, че се иска разпит на свидетел с цел доказване на предложено плащане, насочено към погасяване на установено с писмен акт /договор за кредит/ парично задължение, попадащо под забраната на чл.164, ал.1, т.4 ГПК. Предвид направената от въззивния съд преценка относно характера на обстоятелството, по повод на което е поискано допускане на свидетел, произнасянето на съда по искането за събиране на свидетелски показания във въззивното производство не противоречи на цитираната в изложението съдебна практика по приложението на чл.164 ГПК и на даденото от нея принципно разрешение, че свидетелски показания са недопустими само при наличие на изчерпателно визираните в чл.164, ал.1 ГПК ограничения. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия поставен в изложението въпрос. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице и по отношение на втория въпрос - дали се погасява по давност потестативното право на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Дори да се приеме, че въпросът покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, не е доказано твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по него в противоречие с практиката на ВКС. От посочените в изложението решения, с които е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, относимо към поставения въпрос е единствено решение № 44/05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., в което е прието, че „уговорената в договора за банков кредит възможност за банката при настъпване на определени предпоставки да обяви за предсрочно изискуеми погасителните вноски с ненастъпил падеж представлява установено в полза на банката потестативно право, което се упражнява с едностранно изявление, отправено до длъжника, чието реализиране има последица едностранна промяна в сключения договор за кредит, изразяваща се в отнемане преимуществото на уговорения в полза на длъжника срок за изпълнение и пораждане на възможност за кредитора да иска плащане от кредитополучателя и на вноските с ненастъпил падеж; Касае се за възможност, която кредиторът би могъл да реализира, ако желае, по негова преценка “. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е позовал изрично на практиката в цитираното решение и именно с нея е мотивирал извода си за неоснователност на релевираното от касаторката възражение за погасяване по давност на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем. Произнасянето в останалите решения касае други потестативни права /правото по чл.19, ал.3 ЗЗД, правото по чл.30, ал.1 ЗН, правото на работника да извърши компенсация с вземанията си по трудовото правоотношение/, които не са идентични с потестативното право на банката да превърне кредита в предсрочно изискуем при осъществяване на предвидените за това предпоставки, поради което независимо от възприетите в тях разрешения, не биха могли да обосноват релевантно за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС. По отношение на втория въпрос не е налице и евентуално заявеното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост; Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. При осъществяване на обективните предпоставки, обуславящи обявяването на предсрочната изискуемост, банката - кредитор разполага с правото на свободна преценка дали да отправи изявление до длъжника за превръщане на кредита в предсрочно изискуем, като отнеме на последния преимуществото на срока /съгласно постигнатите уговорки за разсрочено погасяване на кредита на вноски/, или да предприеме други действия за реализиране на вземанията си по кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са се осъществили обективните факти за настъпването й, и доколкото след осъществяване на тези факти кредиторът във всеки един момент може да отправи волеизявление за обявяване на предсрочната изискуемост, пропускането на възможността да се отправи волеизявлението в рамките на 5-годишния срок по чл.110 ЗЗД, считано от проявлението на обективните предпоставки за предсрочна изискуемост, не би могло да се обвърже с последиците на погасителната давност. В тази насока следва да се имат предвид и мотивите към т.2 на Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в които по повод на предсрочната изискуемост е прието, че след получаване на волеизявлението на кредитора за изменение на договора с обявяване на предсрочна изискуемост на вземането страните могат да предоговарят условията на договора, в т. ч. и да променят сроковете и условията по кредита. При наличие на формираната с тълкувателните решения задължителна съдебна практика и на практиката в цитираното по-горе решение по т. д. № 60073/2016 г., с която е изяснен института на предсрочната изискуемост по договор за банков кредит, касационното разглеждане на обсъждания въпрос няма да осигури принос в тълкуването на закона и в частност - на разпоредбата на чл.110 ЗЗД, поради което няма да се постигне целта на уреденото в чл.280, ал.1, т.3 ГПК основание за достъп до касационно обжалване. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и по втория въпрос, повдигнат в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,