Определение № 50222 от 03.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 484/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Вакуум ел систем“ООД, чрез процесуалния му представител адв. Р. А., срещу решение №182/15.11.2021 г. по т.д.№442/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260155/13.04.2021г. по т.д.№342/20г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от дружеството срещу „Индустриал ремонт строй“ ЕООД на основание чл.92 ал.1 ЗЗД иск за заплащане на сумата 198 383,90 лв. неустойка, дължима на основание чл.4.1 от договор №03022017-2, сключен на 03.02.2017г. за забавено в периода 09.06.2017г. – 16.10.2017г. изпълнение, формирана на база 0,5% на ден върху стойността на договора от 305 205,40 лв. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт в обжалваната му част, поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост. Касаторът твърди,че, доколкото ответникът не е представил доказателства и не е установил твърдените от него факти и обстоятелства, с които е мотивирал възражението си за нищожност на договорната клауза за неустойка, в решението си въззивният съд е следвало да приеме,че недоказаните факти не са се осъществили. Навежда оплакване,че съставът на апелативния съд не е обсъдил възражението му срещу извода на първоинстанционния съд,че липсата на „огледалност“ на двете клаузи, регламентиращи отговорността за неустойка на двете страни обуславя нищожност,поради противоречие с добрите нрави, на съответната клауза,уговорена в тежест на ответника по делото, обосновано с доводи,че за еквивалентност на престациите би могло да се говори само при насрещни престации, каквито клаузите за неустойка не са. Сочи,че липсва произнасяне и по възражението, наведено във въззивната жалба,че по договор за изработка, по който се дължи предаването на определен резултат, фактът на предаването на възложителя на материалите, необходими за изпълнение на поръчаното, е абсолютно ирелевантен. Касаторът поддържа,че липсата на преценка на доводите и възраженията му, направени във въззивната жалба във връзка с изводите на първата инстанция по приложението на закона, сочи на липса на мотиви, което е основание за отмяна ,поради неправилност на въззивния акт. Доколкото е налице неразбираемост и противоречие при формирането на правните изводи на съда, според касатора неправилността на решението се обуславя и от неговата необоснованост. По тези съображения касаторът претендира отмяна на решението на ПАС и отхвърляне на предявения от него иск с присъждане на разноските за всички инстанции. Искането си за допускане на касационния контрол по същество касаторът обосновава в приложено към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, в което сочи,че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на Върховен касационен съд, обективирана в решения по т.д.№1245/13г. на първо т.о. на ВКС, по т.д.№674/14г. на второ т.о. на ВКС, по т.д.№3734/13г. на първо т.о. на ВКС, по т.д.№1544/14г. на второ т.о. на ВКС, по т.д.№3638/14г. на първо т.о. на ВКС, по т.д.№937/18г. на второ т.о. на ВКС по въпроса: 1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? Със същата допълнителна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК - противоречие с тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС касаторът формулира като значими за изхода на делото въпросите: 2. Допустимо ли съдът да приеме зависимост на договорената между страните в договора неустоечна клауза с обема на неизпълнение на възложеното без страните в предмета на договора или в договора изобщо да са уговорили етапи на самото изпълнение?; 3. Доколкото възложителят по договор за изработка безспорно има интерес от престиране на изработеното в цялост и напълно готово/годно за употреба и това е била очевидната воля на страните при сключването на процесния договор, то какво обследване следва да извърши съда и какви доказателства следва да събере, за да мотивира и обяви за нищожна клауза за неустойка, която от своя страна се изчислява именно върху стойността на изработеното, годно за употреба?; 4. Доколко подобен извод, без извършено съдебно дирене в тази насока, представлява всъщност тълкуване и изменение на волята на страните относно основни условия на договора – а именно предмет, начин на плащане и срок на изпълнение?; 5. Следва ли въззивният съд, при направени възражения в тази насока във въззивната жалба, да укаже на страните и да разпредели доказателствена тежест за установяване на реалните вреди, претърпени от възложителя вследствие на забавата? Следва ли съдът да вземе предвид при мотивиране на решението си вредите от неизпълнението / забавата, с оглед на същността на зачетната неустойка и с оглед на исковата претенция за неустойка за забава, както е договорена между страните?; 6. Доколкото критериите за определяне на нищожност на неустойка са изведени от принципа на справедливостта, то нарушен ли е принципа на справедливост /в този смисъл обжалваното решение/, при уговорени по различен начин неустоечни клаузи /за възложителя и изпълнителя/,които защитават различно определен в договора интерес на всяка от страните: възложителят има интерес да получи готовия продукт по договора за изработка – покрив, а изпълнителят има интерес да получи етапно плащане?; 7. С оглед на взетото решение по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС,че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай, то длъжен ли е съдът да прецени и защитавания с неустоечните клаузи интерес на страната? Длъжен ли е съдът при мотивиране на решението си да коментира и тълкува останалите уговорки и основните условия на подписания между страните договор?; 8. Допустимо ли е съдът да се произнася,без да прецени и без да коментира заложената в договора интенция при сключването му относно целения с него резултат, вземайки предвид само текстовете на клаузите за неустойка? Позовавайки се на хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, касаторът формулира въпросите: 9. Допустимо ли е с оглед спазване принципа на добрите нрави в договор за изработка – търговска сделка, страните да уговарят по различен начин и с различни параметри неустойка за неточно изпълнение за всяка от тях, с оглед различното естество на задължението, чието изпълнение обезпечава тази неустойка, както и различния размер на очакваните вреди от неизпълнението за възложителя и изпълнителя по такъв договор?; 10. Нищожна ли е неустойка за забавено изпълнение, предвидена в договор за изработка – търговска сделка, в случай,че за всяка от страните е уговорен различен начин за формирането и с оглед различното естество на задължението, чието изпълнение обезпечава тази неустойка, както и различния размер на очакваните вреди от неизпълнението за възложителя и изпълнителя по такъв договор?; 11. При договор за изработка, по силата на който, за да изпълни точно изпълнителя дължи престиране на определен правен резултат, който резултат поръчващият е длъжен да приеме,неустойката за забавеното изпълнение на изпълнителя върху цялата стойност на договорения резултат ли следва да се начислява или следва да се отчита евентуално частично изпълнение от негова страна, което не е довело до договорения резултат?; 12. Налице ли е частично изпълнение по договор за изработка, когато изпълнената част от работата не може да бъде полезна за поръчващия, с оглед естеството на договорената престация – в случая полагане на топло и хидроизолация? Следва ли в този случай с оглед спазване принципа на добрите нрави неустойката за неточно забавено изпълнение, дължима от изпълнителя да се съобрази със стойността на частичното изпълнение, което не е полезно за поръчващия или се дължи върху цялата стойност на договорения резултат?; 13. Допустимо ли е страна по търговска сделка да се позовава на нищожност на клауза по договор, която тя самата е предложила? Касаторът поддържа, че поставените правни въпроси са от значение за изхода по конкретното дело, като същевременно разрешаването им от касационната инстанция би било от значение за развитието на правото, с оглед ясното и безпротиворечиво регламентиране отговорността на изпълнителя по договорите за СМР, доколкото изпълнението на СМР представлява голяма част от стопанската дейност в страната. Наред с това касаторът се позовава и на основанието за допускане на касационен контрол по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, твърдейки очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, която се подкрепя със съображения,че съдът не е тълкувал волята на страните, не е съобразил предмета на договора, уговорения начин на плащане и срокове, а само е коментирал изолирано неустоечните клаузи, което може да бъде установено от текста на решението му. В писмен отговор на касационната жалба ответникът „Индустриал ремонт строй“ ЕООД, чрез процесуалния си представител адв. Г. К., поддържа,че не са налице основания за допускането на касационния контрол на въззивното решение.По същество излага съображения за неоснователност на наведените в жалбата оплаквания срещу законосъобразността на съдебния акт.Прави искане за потвърждаване на решението на апелативния съд, като претендира разноски за настоящата инстанция. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови обжалвания резултат, съставът на Пловдивски апелативен съд е приел за безспорно ,респ. за установено по делото от фактическа страна сключването между страните, предмета и съдържанието на договора за доставка и полагане на покривна топло- и хидроизолация от 03.02.2017г.; че възложената с него работа е била приета на 17.10.2017г.; като срокът за изпълнението ѝ е бил 120 календарни дни с начало - деня, следващ превода на уговорения аванс /09.02.2017г./ и край - на 09.06.2017г., в случай,че не са били налице предпоставки за удължаването му, съгласно уговорките между страните. Преди да се произнесе по въведените в предмета на спора възражения на ответника, относно твърдяната забава от негова страна, както и за наличието на основания за освобождаването му от последиците ѝ, съдът е намерил,че следва да извърши преценка за валидност на уговорената в договора в тежест на изпълнителя неустойка за тази забава, с оглед наведеното от последния възражение за нейната нищожност,поради противоречието ѝ с добрите нрави, според чийто текст „при забава в сроковете за изпълнение изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер на 0,5% от стойността на договора за всеки просрочен ден“. При извършването на тази преценка съставът на апелативния съд се е позовал на възприетите разрешения в ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, които е намерил,че следва да бъдат отнесени към обстоятелствата по конкретното дело. Посочил е,че при извършването на преценката следва да бъде отчетено, че неустойката има мораторен характер и служи за обезщетяване на вредите от забавено изпълнение на непарично задължение, каквото е извършването на възложените СМР. Констатирайки,че неустойката е предвидена като процент от цялата стойност на договора за всеки ден допусната забава, съдът е направил извод,че такава уговорка не държи сметка за обема на неизпълнението, при което дори по-голямата част от задължението да е изпълнено своевременно, а неизпълнената част от договора да е сравнително малка, неустойката ще бъде начислена върху цялата сума, включително и върху размера на вече изпълненото. Споделяйки като правилен извода на първоинстанционния съд в този смисъл въззивният съд е заключил,че такъв подход не е адекватен на принципа за справедливост, тъй като, видно от договора, само стойността на материала за изработката, доставен срочно от изпълнителя в склад на възложителя, представлява 72% от стойността на целия договор. Допълнителни съображения съставът на ПАС е развил, споделяйки необходимостта от извършения от първоинстанционния съд паралел между спорната клауза на неустойката, дължима от изпълнителя и тази, предвидена в тежест на възложителя за евентуална негова забава в изпълнението на задължението му за плащане.Посочил е,че този паралел не само е допустим, но и спомага за преценката дали е налице равнопоставеност на страните в създаденото търговско правоотношение, което има отношение към действителността на оспорената неустоечна клауза. Констатирал е, че, за разлика от разглежданата клауза за неустойка в тежест на изпълнителя, тази, предвиждаща отговорност за възложителя, е уговорена в размер на 0,5% върху стойността на неизпълнението до достигане на максимален такъв от 10% от стойността на договора и следователно не само е с краен предел, но и размерът ѝ като цяло е обвързан с обема на неизпълнението. Въз основа на това въззивният съд е достигнал до заключението за правилност и на крайния извод на първата инстанция, че в случая е налице нарушение на принципите на справедливостта и равнопоставеността на страните в гражданските и търговските правоотношения, с което са създадени условия за обогатяване на едната страна за сметка на другата, като тази неравнопоставеност е заложена изначално в договора при неговото сключване, което прави неустойката надхвърляща присъщите ѝ функции и следователно противоречаща на добрите нрави. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че допускането на касационното обжалване е надлежно обосновано от касатора с формулирания от него първи процесуално правен въпрос, доколкото при осъществяване на задълженията си в конкретния случай въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, формирана по този въпрос. Задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 19 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001г. по тълк.дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС относно дейността на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора и за задължението му да формира самостоятелно становище относно релевантните факти, след преценка на доказателствата по делото, са съответно приложими и при сега действащия ГПК, при съобразяване на предвидения по чл. 269 ГПК ограничен въззив. Съгласно разясненията в т.2 на Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, постановено вече при действието на новия ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността както на първата, така и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като, съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материално-правния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. При наведено във въззивната жалба оплакване за необоснованост на фактическите изводи, поради необсъждане на доказателства или поради несъобразени или неправилно интерпретирани факти, въззивният съд дължи да изложи в решението си мотиви, съгласно чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК, в които да обективира собствената си преценка на доказателствата, като вземе предвид не само защитните позиции на страните в първоинстанционното производство, но и да се произнесе по доводите и възраженията, наведени във въззивната жалба и отговора по нея; въз основа на тях да направи своите фактически констатации, след което, отнасяйки установените от него обстоятелства и правоотношения към съответните правни норми, да формира самостоятелни правни изводи за изхода на делото. В този смисъл е поддържаната съдебна практика на Върховния касационен съд в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както в сочените от касатора, така и в други служебно известни на състава решения, чиито разрешения настоящият състав напълно споделя. В конкретния случай въззивният състав е споделил и преповторил мотивите на първата инстанция за нищожност, заключаващи се най-общо в това,че клаузата за неустойка не държи сметка на неизпълнената част от задължението и, че липсва симетрия в неустоечните клаузи на двете страни, без да даде отговор, като изложи свои съображения, на наведените във въззивната жалба оплаквания и възражения срещу тези изводи. Така в решението на въззивната инстанция е останало необсъдено оплакването на ищеца, че изводът на първоинстанционния съд за неравнопоставеност на двете клаузи за неустойка /в които, според него, следва да има „огледалност“/ противоречи на възприеманото в практиката на ВКС,че еквивалентност в престациите може да се търси само доколкото същите са насрещни, каквито задълженията за неустойка не са; че при договора за изработка изпълнителят се задължава да престира определен трудов резултат, а кредиторът не може да бъде задължен да приеме изпълнение на части, поради което и за забавата върху такава престация е нормално да се уговори неустойка върху целия дължим резултат, тъй като вредите от неизпълнението се търпят от липсата на завършеност на този резултат; че фактът на предаване на материалите за изработката на възложителя е напълно ирелевантен за формирането на преценката за валидност на клаузата за неустойка. Доколкото по отношение на процесуално-правния въпрос са налице както общата, така и допълнителната предпоставка за извършване на селекцията, касационният контрол следва да бъде допуснат по тях. От останалите формулирани в изложението въпроси обуславящ характер имат тези под т.6, т.9 и т.10, предвид това,че са свързани с решаващите изводи на въззивния състав. Първият от тях касаторът обвързва с приложението на предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като се позовава на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, но в тази задължителна практика такъв въпрос не е бил разрешен, поради което не може да бъде направен извод,че въззивната инстанция се е отклонила от задължителните му указания. По отношение на останалите два въпроса касаторът се позовава на липса на съдебна практика по тях, с което се домогва да обоснове допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, но конкретни съображения за неговата приложимост, съобразно разясненията в т.4 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС липсват изложени, а необходимост от тълкуване на конкретна правна норма по причините и с целите, посочени в цитираното тълкувателно решение, не се установява и от състава. Останалите материално-правни и процесуални въпроси не са намерили разрешение в обжалвания въззивен съдебен акт /а предпоследният е и от фактологичен, не от правен характер/, поради което по отношение на тях не може да се счете обоснован общият селективен критерий, което е достатъчно основание по тях да бъде отказан достъп до касационен контрол,без да се излагат съображения по сочените в допълнение критерии по чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК. На касатора следва да се укаже на основание чл.18 ал.2 т.2 на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, да внесе по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 3967,68 лв. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение