Определение № 50603 от 11.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1972/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А - СТРОЙ” ЕООД, представлявано от адв. Й. Ч., срещу решение № 236 от 17.06.2021г. по гр.д. № 269/2021г. на Окръжен съд – Благоевград, с което, след отмяна на решение № 6159 от 14.01.2021г. по гр.д .№ 215/2020г. на Районен съд – Гоце Делчев, е отхвърлен предявеният от касатора против [община] иск за заплащане на сумата 22 269,20 лева, представляващи направени разноски, изплатени на подизпълнителя „Артек БГ” ЕООД във връзка с уместно предприета и добре водена от ищеца чужда работа без пълномощия, изразяваща се в подмяна и текущ ремонт на водопровод по уличните отсечки на с. Д. Дряново – о.т.28-40, 11-9-4, 59-60-61-77 и 57-46-48, изразяващ се в механизиран изкоп с извозване за водопровод, ръчен изкоп, обратен насип с трошен камък, монтаж на спирателен кран, подмяна на водопровод, ръчен изкоп, обратен насип с трошен камък, монтажа на спирателен кран, подмяна на водопровод Ф90-40 м., подмяна на водопровод Ф32-70м.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че не е доказано предприемането на работата чрез подизпълнител. От друга страна поддържа, че е ирелевантно с оглед фактическия състав на чл.61, ал.1 ЗЗД дали управителят лично или чрез трето лице е извършил чуждата работа в хипотезата, в която реално плащане е извършено от управителя към третото лице, тъй като управителят на чуждата работа е претърпял разноски, с които се е обеднил, за да изпълни поетата чужда работа. Оспорва като противоречащ на събраните доказателства и извода на въззивния съд, че ответникът се е противопоставил на извършващия се текущ ремонт на водопровода чрез изпращането на писмо с изх. № 92-00-94-001/06.11.2019г., като сочи, че то няма отношение към предмета на делото. Намира за незаконосъобразен и необоснован и извода, че процесният ремонт на водопровода не е бил в интерес на [община], като сочи, че именно общината стопанисва водопроводната мрежа, която е ремонтирана, и тя се е обогатила с размера на разходите, направени от касатора за извършване на ремонта. Излага съображения, че работата е извършена единствено в интерес на общината и нейните граждани, а не в негов интерес, както неправилно е приел въззивният съд. Навежда и доводи за допуснато процесуално нарушение поради неизпълнение на задължението на въззивния съд да разпредели доказателствената тежест между страните досежно новата правна квалификация по чл.61, ал.2 ЗЗД и да определи съгласно чл.162 ГПК размера на иска по своя преценка или чрез вещо лице. Сочи, че в противоречие със събраните доказателства и твърденията на страните въззивният съд е достигнал до извод за липса на необходимост от ремонт на водопроводната мрежа и за липса на знание у ответника за извършващите се СМР. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Според въззивния съд извършването на чужда работа без пълномощие, изразяваща се в текущ ремонт на водопровод по улични отсечки в населено място, се явява не в интерес на общината, която в качеството си на собственик стопанисва водопровода, а в интерес на трето лице – ВиК оператор, като съдът не е взел предвид обстоятелството, че кметът на общината в качеството си на възложител е открил и провел обществена поръчка именно за ремонта на въпросния водопровод. Касаторът твърди, че разрешаването на поставения въпрос е в противоречие с решение № 797 от 20.10.2009г. по гр.д.№ 1574/2008г. на ВКС.

2. Какви са критериите за преценка наличието на „собствен интерес” по смисъла на чл.61, ал.2 ЗЗД? Може ли стремежът на гестора да завърши в срок възложени по договор с доминуса СМР да обоснове „собствен интерес” за извършване на допълнително възникнали в хода на изпълнението на договора СМР по смисъла на чл.61, ал.2 ЗЗД? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Във всички случаи ли при остойностяване на необходимите и полезни разноски в хипотеза на чл.61, ал.2 ЗЗД следва да се използва експертизата на вещо лице, което да остойности вложените труд и материали по средни пазарни цени към момента на извършване на чуждата работа, или като доказателство за направените необходими и полезни разноски на гестора могат да служат и приети по делото относими първични счетоводни документи? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, като сочи определение № 271 от 12.04.2012г. по т.д. № 546/2011г. на ВКС.

4. Има ли въззивният съд задължение при направени с отговора на исковата молба оплаквания за допуснати от първата инстанция нарушения досежно изготвения на основание чл.146 ГПК доклад да даде указания на страните относно възможността да направят нови доказателствени искания, когато въззивният съд дава различна от определената от първоинстанционния съд правна квалификация на отношенията между страните, а именно чл.61, ал.2 ЗЗД, при положение че в първоинстанционното производство не са ангажирани доказателства по отношение на нуждаещи се от доказване обстоятелства, относими към фактическия състав на чл.61, ал.2 ЗЗД, и по-конкретно какъв е размерът на по-малката величина измежду „обедняването” и „обогатяването” на страните в процеса? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

5. При въведени с отговора на въззивната жалба доводи за допуснати нарушения от първоинстанционния съд длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза по въпроси, които са необходими за изясняване на делото от фактическа страна? Касаторът се позовава на решение № 188 от 21.02.2020г. по гр.д. № 4295/2018г. на ВКС, Iг.о., решение № 175 от 06.06.2011г. по гр.д. № 1242/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 164 от 20.05.2014г. по гр.д. № 7672/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 91 от 01.06.2015г. по гр.д. № 5023/2014г. на ВКС, III г.о., решение № 106 от 22.10.2019г. по гр.д. № 4773/2018г. на ВКС, II г.о., решение № 61 от 27.03.2017г. по гр.д. № 3406/2016г. на ВКС, IVг.о., т.3 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

6. В тежест на ищеца ли е да доказва знание и съгласие у доминуса при предявен на основание чл.61, ал.1 ЗЗД иск? Касаторът сочи определение № 470 от 13.12.2016г. по т.д. № 50295/2016г. на ВКС, II г.о., решение № 42 от 10.04.2020г. по гр.д. № 2819/2019г. на ВКС, III г.о., решение № 107 от 31.05.2013г. по т.д. № 443/2012г. на ВКС.

7. Дали неизясняването на конкретни мотиви относно доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства нарушава изискването за обоснованост и мотивираност на съдебния акт? Длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС №1 от 13.07.1953г., ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д. № 2623/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 344 от 21.09.2012г. по гр.д. № 862/2011г. на ВКС, IV г.о., решение № 127 от 05.04.2011г. по гр.д. № 1321/2009г. на ВКС, IV г.о., решение № 544 от 08.02.2012г. по гр.д. № 1163/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 194 от 18.06.2013г. по гр.д. № 1100/2012г. на ВКС, IV г.о.

Касаторът излага съображения и за наличието на основанието на чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът [община], представляван от адв. П. П., оспорва въззивната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като поддържа, че: по т.1 не е формулиран въпрос; въпросите по т.2 нямат характера на правен въпрос, обусловил изхода на делото, тъй като са формулирани бланкетно, а от друга страна, касаят преценката на събраните доказателства; въпросите по т.3, 4, 5 и 6 също са свързани с преценката на доказателствата, което е недопустимо да се обсъжда във фазата на селектиране на касационните жалби. Оспорва и довода за очевидна неправилност на обжалваното решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба и претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за възлагане на обществена поръчка №130/29.08.19г. ищецът е приел да извършва реконструкция и рехабилитация на посочените улици в с. Д. Дряново, общ. Герман; че с договор от 01.10.19г. е възложил на „Артек БГ“ ЕООД извършването със собствени материали и на свой риск на „Текущ ремонт на водопровод“ на посочените четири улици в същото село, като количествата и видовите СМР са посочени в количествената сметка в приложение №1 към договора, със срок за изпълнение 30 дни и възнаграждение в размер на 22 269,20лв. с ДДС, чието изплащане е договорено да се направи по банков път еднократно, след извършването на СМР, действителното им приемане и издаване на фактура от страна на подизпълнителя. Приел е, че с уведомително писмо от 09.10.19г. подизпълнителят е уведомил ищеца за завършването на водопровода, без данни същото да е достигнало до адресата, а с протокол от 03.02.20г. страните по договора за подизпълнение съвместно са констатирали извършването на описаните СМР, за които следва се изплатят на подизпълнителя общо 22 269,20лв с ДДС. Посочил е, че за тази сума подизпълнителят е издал фактура и на 21.02.20г. сумата е платена на подизпълнителя по банков път.

Въззивният съд е посочил, че по жалба на В. М. от 05.11.19г. за извършвани СМР „без документи“ от ищеца, с писмо изх.№ 92-00-94-001/06.11.19г. кметът на Община - Гърмен е уведомил дружеството да спре всякакви строителни дейности на обекти на територията на общината, за които няма проекти, издадени и влезли в сила разрешения за строеж. Посочил е, че с писмо вх.№ 53-00-276/06.12.19г. ищецът е поканил общината да изпрати свой представител за замерването количествата СМР по подмяната на описания водопровод с оглед тяхното приемане, актуване и заплащане, като е посочил, че е използвал количествено-стойностна сметка, одобрена от общината като част от документацията по възложената обществената поръчка.

Въззивният съд е обсъдил съдебно-техническата експертиза, според която по четирите улици на с.Д. Дряново, общ.Гърмен е извършена подмяна на 400 м. водопроводни ентернитови тръби Ф 80 с РЕ тръби Ф 90, направени са 70 м. водопроводни отклонения с тръби Ф 25, монтирани са 4 бр. спирателни кранове, не е монтиран пожарният хидрант, възлизащ на 594,06 лв. с ДДС. Посочил е, че според вещото лице са извършени посочените в Приложение №1 към договора от 01.10.19г. и протокола от 03.02.20г. работи, без обаче да може да се ангажира с изкопните работи и обратния насип.

При така установените обстоятелства въззивният съд е посочил, че подмяната на водопроводната мрежа по четирите улици в с.Д. Дряново, общ. Гърмен е извън предмета на договора за възлагане на обществена поръчка № 130/29.08.19г., поради което уговорките му са неприложими за процесните СМР. Приел е, че по делото са налице данни за предприети от ищеца действия по подмяна на водопровода, но е намерил за недоказано това да е извършено по поддържания от ищеца начин – чрез подизпълнителя "Артек БГ“ ЕООД, обосновавайки този извод с показанията на св. М., че познава работниците и на въпросните улици са работили само такива на ищцовото дружество, изрично уточнявайки „че други не са работили на място и не съм виждал“. Добавил е, че уведомителното писмо на подизпълнителя до въззиваемото дружество за завършване на водопровода е от 09.2019г. и съобразявайки уговорения в чл.2, ал.1 от договора за подизпълнение 30-дневен срок за изграждането му, считано от дата на подписването му – 01.10.19г., е намерил за житейски и технически нелогично извършването само за 9 дни на СМР в обемите, предвидени в количественостойностната сметка. Намерил е, че този извод се подкрепя от посоченото от свидетеля М. в жалбата му от 05.11.19г за извършени СМР досежно водопровода “без документи“, довела до открито противопоставяне от общината на извършването им с неоспореното писмо изх.№ 92-00-94-001/06.11.19г. В допълнение е посочил, че доказателствата, според които страните по договора за подизпълнение пристъпват към реализиране на уговорките в чл.3, ал.2 и 4, са от февруари 2020г. и също опровергават ищцовите твърдения досежно извършването на процесната работа.

Въззивният съд е приел, че дори да се възприеме ищцовата теза за извършването на процесната работа по поддържания начин, то не е установено да е в интерес на [община]. Обсъдил е разпоредбите на чл.198о, ал.1 ЗВ и §9 от ПЗР към ЗИДЗВ (ДВ,бр.103/2003г., изм. и доп. с ДВ,бр.58/2015г.) и е приел, че по делото липсват каквито и да е данни за развитието на предвидената в тях процедура по разпределение на активите във ВиК сектора – ВиК системи и съоръжения, и предаването им на посочените субекти, което препятства преценката, че подмяната на водопровода е в интерес на Община-Гърмен, а не на трето лице.

На следващо място въззивният съд е приел за недоказано работата да е предприета уместно. Посочил е, че от събраните доказателства не е установено наличието на проблеми с водопровода по четирите улици, а противното се установява от показанията на свидетелите М. и К., според които водопроводът е работил без аварии, а доколкото са налице данни в тази насока, те сочат единствено желанието на хората от отделните населени места, вкл. с. Д. Дряново, да се смени водопроводът при благоустрояване на улиците. Изтъкнал е, че откритата обществена поръчка за ремонт на водопровода не променя този извод, тъй като не се установява да се е наложила в резултат на аварии и други технически проблеми, препятстващи ползването на водопровода. За пълнота въззивният съд е отбелязал, че според доктрината и константната съдебна практика неотложните (аварийни) ремонтни дейности, както и текущите или основни ремонти, наложени от амортизацията или овехтяването, целящи привеждането на вещите (съоръженията) в състояние, годно за ползване, се свързват с необходимите разноски, докато полезните разноски увеличават стойността им и имат характера на подобрения. Посочил е, че в случая не се е установило наличието на такова конкретното състояние на стария водопровод, респ. причина, които да са наложили подмяната с нов при условията на гестия, като и съдебно-техническата експертиза не съдържа констатации в тази насока. Приел е още, че от показанията на свидетелите не е доказано знание и съгласие за извършваната работа по водопровода от страна на общината и най-вече у волеобразуващите лица и органи, а напротив, установено е пълното им неведение, и доколкото са налице данни в тази насока (в предизборната и следизборна обстановка), след узнаването общината изрично се е противопоставила.

На следващо място въззивният съд е приел, че твърденията на ищеца в уточняващата молба и допълнителната искова молба от 30.04.20г., че с подмяната на водопровода е целял да обезпечи своевременното приключване на ремонтните дейности по възложената му обществена поръчка досежно ремонта на улиците и да избегне забавата, сочат на предприемане процесната работа и в собствен интерес по см. на чл.61, ал.2 ЗЗД. Посочил е, че тази разпоредба ограничава отговорността на доминуса до размера на обогатяването му, като дължи по-малката от двете величини между обогатяване и обедняване, последната от които е съизмерима със спестените разноски, определени по средни пазарни цени за процесните СМР, без да включват печалба и ДДС. Посочил е, че в случая исковата сума се равнява на договорената с подизпълнителя, с включен ДДС и явно сдържаща печалба (за подизпълнителя), без данни за съответствието на претенцията със средни пазарни цени на вложения труд и материали. Добавил е, че ищцовите твърдения за съвместни констатации на място с тогавашния кмет (свидетелката К.) относно износеността на водопровода, дори да се счетат за факт, ведно с тези, според които свидетелят Т. – н-к отдел на инвеститорския контрол в общината, „лично е сочил уличните отсечки в с.Д. Дряново, по които е следвало да бъде извършен текущ ремонт на водопровода“, индицират възлагане от ответника, което само по себе си изключва гестията.

Поради това въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В т.1 касаторът е изложил довод за произнасяне от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, без обаче да формулира конкретен правен въпрос. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Съгласно т.1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Поради това така направеното искане за допускане на касационен контрол на въззивното решение е неоснователно.

Формулираните от касатора втори, трети, четвърти и пети въпроси се отнасят до мотивите на въззивния съд във връзка с предпоставките на чл.61, ал.2 ЗЗД – за извършване на работата и в интерес на гестора и за липса на данни за съответствие на претенцията със средни пазарни цени на вложения труд и материали. Тези мотиви не са единствено обуславящи крайния извод за недоказаност на предявения иск, тъй като изходът на делото е обусловен и от изложените от въззивния съд съображения, че не е доказано работата да е в интерес на ответника и да е предприета уместно, във връзка с които правни въпроси не са поставени, като единствено са изложени доводи за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че не е доказано извършеният текущ ремонт на водопровод да е в интерес на ответната община, а не на трето лице – ВиК оператор. Поради това така поставените въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

Формулираният шести въпрос, отнасящ се до доказателствената тежест за установяване знание и съгласие у доминуса при предявен иск по чл.61, ал.1 ЗЗД, също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не се явява обуславящ изхода на делото. Решаващият извод на въззивния съд е обоснован не само с липсата на ангажирани от ищеца – гестор убедителни доказателства за знание и съгласие у ответника, но и с преценката, че ответникът е доказал изричното си противопоставяне.

Поставените от касатора в т.7 процесуалноправни въпроси се отнасят до приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По тези въпроси е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ІV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о., решение № 10/04.07.2011 г. по гр. д. № 533/2010 г. на ІІІ г. о., решение № 147/11.01.2013 г. по т. д. № 46/2012 г. на ІІ т. о., решение № 221/18.01.2013 г. по т. д. № 1270/2011 г. на ІІ т. о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания и събраните по делото доказателства, в това число решението на кмета на [община] за откриване на обществена поръчка с предмет, идентичен с извършената работа, както и събраните по делото гласни доказателства. Въззивният съд е обсъдил и изпратеното от ответника писмо с изх. № 92-00-94-001 от 06.11.2019г., чиято автентичност не е била оспорена, а е била оспорена единствено относимостта му към разглеждания спор, и го е ценил съобразно останалите събрани доказателства. Несъгласието на касатора с формираните въз основа на тези доказателства изводи представляват по същество оплаквания за неправилност на обжалвания акт, по които касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Неоснователно е и твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като изводът на въззивния съд за недоказаност на предявения иск не е нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика. Доводите за неправилно възприемане от въззивния съд на фактите по делото не са от категорията на особено тежките пороци, а представляват оплаквания за неправилност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК и касаят извършването на проверка по съществото на акта.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1356 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,