Определение № 875 от 23.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2418/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Застрахователно дружество „ЕВРОИНС“ АД чрез процесуалния му пълномощник – адв. С. К., срещу въззивното решение № 107/07.04.2025г., постановено по в.т.д. № 51/2025г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 443/20.11.2024г. по т.д. № 600/2023г. на Окръжен съд - Пловдив, касаторът е осъден да заплати на ищците М. М. А., Ш. М. М., С. М. А. и Х. М. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 50 000 лева за всеки един от тях, настъпили в резултат на смъртта на техния баща М. А. М., вследствие на ПТП от 30.08.2020г., ведно със законната лихва. В частта, в която след потвърждаване на решението на ОС - Пловдив, исковете са отхвърлени за разликата над 50 000 лв. до предявения размер от по 100 000лв. за всеки ищец, въззивното решение е влязло в сила като необжалвано. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. В жалбата се твърди, че апелативният съд не е съобразил при постановяване на решението си влязлото в сила определение № 400/07.11.2024г. на ОС – Пловдив по ч.н.д. № 1562/2024г., с което е потвърдено постановлението за прекратяване на наказателното производство. Счита, че със същото е установено с влязъл в сила съдебен акт, че водачът на лекия автомобил няма вина за пътния инцидент и не е налице основание за ангажиране на деликтната му отговорност, респективно отговорността на неговия застраховател. Касационният жалбоподател твърди, че водачът на л.а. „Фолксваген пасат“ не е нарушил никаква разпоредба от Закона за движение по пътищата и действията му представляват случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Изтъква, че въззивният съд неправилно е определил момента на възникване на опасността от ПТП, тъй като водачът на автомобила не е бил длъжен да предвиди, че водачът на каруцата би направил забранена маневра, недопустима с оглед пътната маркировка, като пресече пътя на насрещно движещите се МПС. Касаторът сочи, че съдът не е обсъдил в акта си всички варианти на механизма на ПТП съобразно заключението на съдебно - автотехническата експертиза. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на исковете. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се поставят следните въпроси: 1. „Следва ли съдът на основание чл. 300 ГПК при решаване на делото да се съобрази по отношение въпроса за наличието/липса на вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Пасат“, с влязло в сила Определение № 400/ 07.11.2024г., постановено по ВЧНД № 477/ 2024г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, 2 наказателен състав, с което се потвърждава определение № 602/26.07.2024г., постановено по ЧНД № 1562/ 2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено Постановление от 24.04.2024г. по пр.пр. 7591/2020г. за прекратяване на наказателното производство по досъдебно производство №20/2020г. на РУ „Полиция“ – Първомай предвид наличие на случайно деяние?; 2. „При условие, че автоекспертът по изслушаната КСМАТЕ е разгледал вариантите за техническа възможност на водача на автомобила да избегне ПТП в зависимост от точното местоположение на пътното платно на каруцата с коня, и както и е посочил причините за настъпване на ПТП в зависимост от положението на каруцата с коня и възможността за реакция на водача на лекия автомобил, следва ли съдът да разгледа подробно и да изложи правни аргументи за всеки един от изложените от вещото лице варианти, като се аргументира защо отхвърля/приема всеки един от вариантите, или е достатъчно да изложи аргументи само за тезата, която е приел за най-вероятна?; 3. „Има ли задължение водачът на МПС при правомерно управление на лек автомобил на пътното платно да реагира чрез екстрено спиране при забелязване на нарушение от страна на друг участник в движението, което нарушение не представлява опасност за водача на автомобила към момента на извършването му, както и не е налице навлизане на нарушителя в опасната зона за движение на автомобила?“; 4. „Длъжен ли е бил водачът на лекия автомобил при несъобразяване със знак „Стоп“ от страна на водача на каруцата, да предвиди и очаква възникване на опасност на пътя съобразно конкретната пътна обстановка и поведението на каруцаря и налице ли е виновно поведение от страна на водача на лекия автомобил? Налице ли е с оглед на конкретната пътна обстановка предполагане на предвидимост на поведенията на водача на каруцата?“ Касаторът поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с практиката на ВКС по Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222/31.01.2015г. по т.д.№ 3466/2013г., 1 т.о. на ВКС, решение № 14/03.05.2019г. по т.д. № 937/2018г., 1 т.о. на ВКС, решение по т.д. № 1106/2010г., 2 т.о. на ВКС, решение по т.д. № 823/2010г., 2 т.о. на ВКС, решение по т.д. № 866/2012г., 1 т.о. на ВКС, решение по гр. д. №1368/2016г., 4 г.о. на ВКС, решение по т.д. № 606/2018г., 1 т.о. на ВКС, решение №160/26.07.2017г. по гр.д. № 60244/2016г., 4 г.о. на ВКС и др. Ответниците по касационната жалба – М. М. А., Ш. М. М., С. М. А. и Х. М. М., я оспорват чрез процесуалния си пълномощник – адв. Р. М., по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 16.06.2025г. Поддържат, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал.2 предл. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима. Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове по чл. 432, ал.1 КЗ, предявени от четиримата ищци срещу застрахователното дружество за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща им, настъпила при ПТП на 30.08.2020г., като с решението си е отхвърлил изцяло предявените искове, приемайки, че няма основание за ангажиране деликтната отговорност на застрахования водач на лекия автомобил. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 30.08.2020г., в [населено място], на кръстовището между [улица]и [улица], е настъпило ПТП между лек автомобил „Фолксваген Пасат“, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от водача В. К., и ППС с животинска тяга, управлявано от М. А. М., в резултат на което е починал М. М., баща на ищците. Относно механизма на ПТП, кредитирайки един вариант от заключението на автотехническата експертиза, апелативният съд е посочил, че водачът В. К. е управлявал л.а. „Фолксваген Пасат“ по дясната лента за движение на [улица], в посока от изток на запад, като през това време конската каруца, управлявана от М. М., е била на [улица], насочена в посока от юг на север, от ляво на дясно. Приел е, че каруцата е навлязла в дясната лента и така е настъпил удар в предната част на л.а. „Фолксваген Пасат“. Въззивният съд е посочил, че се касае за Т - образно кръстовище, като в посоката на движение на конската каруца има знак Б2 „С.! Пропусни движещите се по пътя с предимство!“, а в посоката на движение на л.а. „Фолксваген Пасат“ няма данни за пътни знаци, както и че платната за движение са разделени с двойна непрекъсната линия. Апелативният съд е отбелязал, че с постановление за прекратяване на наказателното производство от 24.04.2024г. образуваното във връзка с процесното ПТП досъдебно производство № 200/ 2020г. по описа на РУ [населено място], пр.пр. № 7591/ 2020г. на Окръжна прокуратура [населено място], за престъпление по чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл.342, ал.1 от НК, е прекратено, поради това, че деянието не е извършено, като постановлението за прекратяване е потвърдено с определение № 602/26.07.2024г., постановено по ЧНД № 1562/ 2024г. по описа на Окръжен съд – Пловдив. Въззивният съд въз основа на показанията на свидетелите Д. М. А., С. Г. А., Судание Б. Ж. и Т. Видов Г., е счел, че отношенията между починалия и неговите синове били много близки, те много се обичали и уважавали, винаги разчитали един на друг, бащата много се грижил за своите синове. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника. Изтъкнал е, че при липсата на препятствия, които да ограничават видимостта на водача на л.а. „Фолксваген Пасат“ към ППС с животинска тяга, когато то е навлязло на платното за движение, движейки се насочено косо към автомобила, при своевременна реакция и задействане на спирачната система, водачът на лекия автомобил е имал техническата възможност да предотврати настъпването на ПТП чрез спиране. Приел е, че за водача на автомобила е възникнало задължението да се съобрази с каруцата, доколкото навлизайки в Т - образното кръстовище, незачитайки поставеният знак „Стоп“ и отнемайки предимството на движещите се по пътя с предимство МПС, водачът на това превозно средство е демонстрирал ясно, че няма да спази правилата за осигуряване на предимство. Въззивният съд е счел, че водачът се е поставил в положение да не може да избегне удара и макар да не е първопричината за настъпилия вредоносен резултат, е съпричинил с поведението си същия. Изтъкнал е, че движението му по правомерен начин в собствената лента, с разрешена скорост, не го освобождава от задължението да следи ставащото на пътното платно и в лентата за насрещно движение, доколкото ЗДвП, макар и да не съдържа изрична норма за това, е подчинен на целта да се охрани живота и здравето на всички участници в движението, дори и когато някои от тях имат неправомерно поведение на пътното платно. Апелативният съд е посочил, че водачът на лекия автомобил следвало да съобрази обстоятелството, че ППС каруца е било водено от жива сила, което предвид нерационалния характер на поведението й, би следвало да служи като обоснована преценка от съществуващ напълно вероятен завишен риск от евентуалното настъпване на пътно-транспортното произшествие. Въззивният съд е приел, че постановлението за прекратяване на наказателното производство от 24.04.2024 г., макар и да е било потвърдено по реда на инстанционния съдебен контрол от съд, не представлява годно доказателствено средство в процеса, тъй като то обективира само правни съждения и изводи на прокурора, основани на събрани в досъдебното производство доказателства. Посочил е, че по силата на чл. 300 ГПК само влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Апелативният съд е приел, че предвид доказаната силна емоционална връзка, която е съществувала между ищците и починалия им баща М. М., както и интензитета на търпените от тях неимуществени вреди, в резултат на неговата загуба, справедливо обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди би била сумата от 100 000 лв. за всеки от тях. По възражението за съпричиняване, въззивният съд е изтъкнал, че конската каруца, управлявана от М. А. М., е навлязла в Т-образното кръстовище и на платното за движение по което се е движел л.а. „Фолксваген Пасат“, на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно, като се е придвижила косо на пътното платно и по този начин е пресякла средната и северната ленти на платното, предназначени за насрещното движение, по което се е движил правомерно лекия автомобил „Фолксваген Пасат“ и с това М. е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат. Апелативният съд е определил процент на съпричиняване в размер на 50%, като с оглед горното е приел, че на всеки от ищците се следва обезщетение в размер на по 50 000 лв. С тези мотиви е отменил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете за горепосочената сума и осъдил застрахователя да заплати сума от по 50 000 лв. на всеки от ищците, а е потвърдил решението на окръжния съд в останалата обжалвана част – за отхвърляне на исковите претенции за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер. Настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Първият поставен в изложението въпрос относно задължението на въззивния съд да зачете съгласно чл. 300 ГПК определението на наказателния съд, с което е потвърдено постановлението на прокуратурата за отказ за образуване на наказателно производство, не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въпросът е обсъждан от въззивния съд и удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, в който смисъл е практиката на ВКС, обективирана в решение №191/05.10.2018г. по гр. д. № 1063/2018 г. на ІV г.о., решение №36/21.04.2012г. по т.д.№319/2011г. на 2 т.о. на ВКС, решение №66/12.03.2015г. по гр.д.№5839/2014г. на 4 г.о. на ВКС и др.. Както се посочва в решение № 256/21.04.2015г. по т.д. №3557/2013г. на ВКС, 1 т.о., решение №43/16.04.2009г. по т.д.№648/2008г., 2 т.о. на ВКС и др., въпреки характера си на официални документи по чл. 179, ал. 1 ГПК актовете на органите на досъдебното производство не се ползват с присъщата на присъдата обвързваща сила по чл. 300 ГПК и затова не следва да се зачитат. Съгласно чл. 413, ал. 2 и ал. 3 НПК влезлите в сила присъди и решения на наказателния съд, както и актовете на районния съд по глави двадесет и осма и двадесет и девета, са задължителни за гражданския съд по въпросите извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Актът по чл. 243 НПК, с което наказателният съд осъществява съдебен контрол върху постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство, не е сред актовете, на които законът придава задължителна за гражданския съд сила на осъдителна или оправдателна присъда по въпросите за противоправността и вината на дееца. С оглед съобразяването на въззивния съд с горепосочената практика, не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, на което се позовава касаторът. Вторият поставен от касационния жалбоподател въпрос е свързан със становището му, че въззивният съд не е обсъдил всички изложени от вещото лице по автотехническата експертиза варианти във връзка с предотвратимостта на ПТП. Същият е процесуален и е от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – част от правния спор и обусловил изводите на съда. В контекста на оплакванията в касационната жалба, че доказателствата по делото не са били обсъдени в пълнота /конкретно по отношение на вариантите на заключението на експертизата/, въпросът отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и може да бъде обобщен и уточнен от съда, съобразно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като въпрос относно процесуалните задължения на въззивния съд при обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в посочените от касатора съдебни решения, както и със задължителната практика на ВКС (т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по гр. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС). Останалите въпроси от изложението към касационната жалба съставляват оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК и по тях съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК. Поради допуснатото касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса на касатора, касационният съд не се произнася относно твърденията му за очевидна неправилност на обжалваното решение. С оглед обжалваемия интерес, на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 2045,17 евро / с левова равностойност 4000 лв./. След внасяне на държавна такса за разглеждане на жалбата, делото следва да се докладва за насрочване на Председателя на Първо т.о. на ВКС. Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение