Определение № 60396 от 24.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1161/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на „ВЕЦ–Мадан 2000“ ЕООД срещу Решение № 111 от 10.01.2020 год. по т.д.№ 196/2019 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 714 от 15.04.2019 год. по т.д.№ 218/2018 год. на Софийски градски съд. С това решение е бил отхвърлен предявеният от едноличното търговско дружество срещу Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД иск с правно основание чл.208 ал. 1 КЗ (отм.) за заплащане на сумата 75465.52 лв., представляваща застрахователно обезщетение за вреди на застраховано имущество – производствени сгради, машини, съоръжения, оборудване и материални запаси на ищеца, дължимо по застрахователна полица „Защитено имущество“ № [ЕГН] от 06.03.2014 год. В касационната жалба се сочи основанието по чл.281 т.3 ГПК – неправилност на решението на САС поради противоречие с материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Чрез постъпил по реда и в срока на чл.287 ал.1 ГПК писмен отговор, ответникът по касация ЗАД”Армеец” изразява становище, че не са заявени валидни основания за допускане на касационно обжалване. Излага и доводи за неоснователност на касационната жалба. Няма искане за присъждане на разноски и доказателства за сторени такива не са представени. Застрахователното събитие, обусловило предявяването на иск с правно основание чл. 208 ал.1 КЗ (отм.) от „ВЕЦ–Мадан 2000“ ЕООД срещу застрахователното дружество, е настъпило на 03.02.2015 год. В резултат на обилни валежи, повишаване нивото на р.Арда, където е разположена ВЕЦ, излизане на реката от коритото и прииждане на приливна вълна, били нанесени вреди на застрахованото имущество. Няма спор, че към този момент е бил в действие сключен между „ВЕЦ–Мадан 2000“ЕООД и Застрахователно акционерно дружество „Армеец“АД договор за имуществена застраховка за притежаваните от ищеца производствени сграда, машини, съоръжения и оборудване, находящи се във ВЕЦ „Мадан“ на р. Арда. В полицата е отразено, че ползващо се лице по застраховката е „Юробанк И Еф Джи България“ АД. Застрахователят е бил уведомен за настъпилото събитие на 05.02.2015 год., но е отказал плащането на застрахователно обезщетение. Претенцията за плащане е предявена по съдебен ред на 01.02.2018 год. С нарочна молба от 23.02.2018 г. год. застрахованият е поканил, поради бездействието му, третото ползващо се лице да се присъедини към делото на основание чл.26 ал.4 ГПК, в който случай да потвърди извършените дотогава процесуални действия, да заяви дали ще се ползва от уговорката в негова полза по договора за застраховка, както и, ако се присъедини по делото и при евентуално уважаване на исковата претенция, би ли дал съгласие с полученото застрахователно обезщетение да бъде погасена съответна част от кредита. „ Юробанк И Еф Джи България“АД не е встъпил като страна в процеса. Последователно поддържаната теза на застрахователя е, че обезщетение не се дължи, тъй като „ВЕЦ – Мадан 2000“ ЕООД не е легитимирано да го получи. За да отхвърли иска, първоинстанционният съд се е позовал на обстоятелството, че договорът за застраховка е сключен в полза на трето лице, поради което стипулантът, макар и страна по договора, не е материалноправно легитимиран да иска изпълнение, тъй като правото принадлежи на трето лице – бенефициера. Съгласно нормата на чл.22 ал.1 ЗЗД задължение за застрахователя (промитент) да плати на застрахования (стипулант) ще възникне в случай на отмяна от негова страна на клаузата в полза на бенефициера преди заявлението на последния, че ще се ползва от нея, или при отказ от уговорката в негова полза, а в процесния случай изявлението на ищеца в молбата от 23.02.2018 год. до банката (бенефициер) по своето съдържание не може да се подведе под хипотезите на тази правна норма. Сезиран с въззивната жалба на ищеца, съставът на САС и възприел крайния извод на СГС за неоснователност на иска. Счел е, че процесният договор за имуществено застраховане е сключен в полза на трето лице, поради което следва да бъде извършена преценка за отпадане на действието на уговорката в полза на банката – кредитор. В тази връзка е посочил, че в случая не би могло да се приеме, че уговорката в полза на третото лице е отпаднала, тъй като по делото не се установява нито уговарящият ищец да е отменил клаузата в полза на банката, нито тя да се е отказала от нея. Писмото от 23.02.2018 год., изпратено от ищеца и получено от банката – бенефициер, не обективира изявление на ищеца за отмяна на уговорката в полза на адресата, а липсата на отговор на банката на посоченото писмо и непредявяването по съдебен ред на правото `и на застрахователно обезщетение, включително в рамките на давностния срок за такова вземане, също не са от естество да обусловят отпадане на уговорката в нейна полза предвид необходимостта от изричен писмен отказ на бенефициера. Посочил е, че процесният застрахователен договор е сключен в хипотезата на чл.199а КЗ (отм.), но по делото нито се твърдят, нито се установяват обстоятелствата по чл.199а ал. 1 КЗ (отм.), каквото би могло да бъде погасяването на задълженията по договора за банков кредит от ищеца-длъжник с оглед претенцията на ищеца за застрахователно обезщетение в пълен размер. По тези съображения, решаващият съдебен състав е заключил, че възможностите уговарящият да стане кредитор по договора са изчерпателно посочени в закона, визирани са в чл.22 ал.1 ЗЗД – обща, и чл. 199а ал. 1 КЗ (отм.) – специална норма за договорите за застраховка в полза на кредитор, като в случая не са се осъществили обстоятелствата по посочените разпоредби, поради което ищецът не е активно материалноправно легитимиран по претенцията по чл.208 ал.1 КЗ (отм.). За несъответстващи на процесуалните действия на страните и съда в първоинстанционното производство са приети доводите във въззивната жалба, че на ищеца не е дадена възможност да вземе становище по възражението на ответника за липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца и да ангажира доказателства за това. В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на процесуалноправни въпроси: 1./ Какви са правомощията на съда, когато прецени, че дадените указания в първоинстанционното производство са неточни относно подлежащите на доказване факти, следва ли той служебно, без да е сезиран да обезпечи правилното приложение на императивна правна норма – противоречие с т.1 на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС; 2./ Относно задължението на съда да се произнесе по своевременно направените възражения и доказателствени искания на страните по предмета на спора, които са били приети за разглеждане с доклада по делото, респективно относно същността на решаващата дейност на въззивния съд и задълженията му да извърши в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционният съд.; Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност – т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год. на ОСГК на ВКС. В изложението се съдържат и доводи за допуснати процесуални нарушения от страна на въззивния съд – не се е произнесъл по искането на процесуалния му представител сумата по обезщетението да бъде преведена на „Юробанк И Еф Джи България“АД; оставил е без уважение искането на отлагане на делото, поради ангажираност на процесуалния представител на въззивника. Становището на настоящия съдебен състав, че не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на факултативния касационен контрол по посочените въпроси произтича от следното: Преди всичко, не подлежат на проверка в тази фаза на съдебното производство твърденията в изложението за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалния закон. Въпросите, които се поставят не отговарят на селективните критерии на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК. Те по естеството си също съставляват твърдения за допуснати процесуални нарушения от страна на САС, които допри да биха били налице, биха обективирали основание по чл.281 т.3 ГПК, но не и основание за допускане на факултативния касационен контрол. Ще следва да се отбележи и това, че ТР № 1/04.01.2000 год. на ОСГТК е постановено при действието на ГПК-1952 год. (отм.) и не всички съдържащи се в него постановки са приложими към ограничения въззив, въведен с ГПК-2007 год. Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.