Определение № 5759 от 10.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2314/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Апелативна Прокуратура София срещу решение №.285/13.03.24 по г.д.№.3261/23 на Софийски апелативен съд, ГО, 12с., в частта, с която, след частична отмяна на решение от 26.06.23 по г.д.№.1216/22 на СГС, І ГО, Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ сумата над 4000лв. до 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвиняване, ведно със законната лихва от 7.02.22 до окончателното изплащане. Ответникът по касационната жалба И. Ц. Р. я оспорва; претендира разноски по реда на чл.38 ЗА. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С въззивното решение е прието, че безспорно са налице основанията за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, тъй като по повдигнато срещу ищеца от орган на Прокуратурата на Република България обвинение в извършването на престъпление /по чл.201 вр. с чл.18 ал.1 вр. с чл.54 НК-присвояване/ е постановена влязла в сила оправдателна присъда. Съдът е установил, че незаконното обвинение е причинило на И. Р. неимуществени вреди, изразяващи се в търпени негативни психически изживявания. По отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е съобразил тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението /тежко престъпление от общ характер, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до 8г., конфискация на имущество, лишаване от права по чл.37 ал.1 т.6 и 7 НК/, продължителността на наказателното производство, преминало през досъдебна и съдебна фаза и първоинстанционната присъда, с която ищецът е бил признат за виновен и осъден на „лишаване от свобода“ за срок от 4м. с отложено изпълнение на наказание и 3г. изпитателен срок, възрастта му /26г. към задържането и 33г. към приключване на производството/, интензитета на преживените болки и страдания - негативни вътрешни преживявания за период от 6г. и 9м. /от задържането на 3.02.16 до приключването на производството с влязла в сила оправдателна присъда предвид оттеглянето на касационния протест срещу оправдателната присъда на 12.01.22/, срам, страх, притеснения от факта на осъдителната присъда, от влошените отношения с родителите, които били разочаровани и го игнорирали, от невъзможността да се придвижва свободно докато трае наказателното производство, да прави и реализира планове, каквито всеки свободен човек има право да прави /не могъл да замине да учи в Англия както планирал и осъществил тези планове едва след приключване на наказателното производство/, да поддържа с роднини и близки взаимоотношение на доверие и авторитет, от обстоятелството, че обвинението е в извършване на престъпление, свързано с мястото, на което е работел, и го е поставило в положение да се срамува пред целия кръг от близки и познати, от недостига на средства предвид намирането само временно на работа. Намерил е, че обезщетението, което при горните обстоятелства в случая се полага за репариране на неимуществените вреди, възлиза на общо 15000лв. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправните въпроси относно определянето на обезщетение за неимуществени вреди и задължението на съда да прецени всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви относно наличието на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, както и по материалноправния въпрос как се прилага обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД. Сочи се противоречие по възприетото от въззивната инстанция по тези правни въпроси със задължителна съдебна практика – т.ІІ от ППВС №.4/1968г., т.3 и т.11 от ТР №.3/05г на ОСГК на ВКС, както и т.19 от ТР №.1/01 на ОСГК на ВКС; реш.№.35/31.03.22 по г.д.№.1925/21, ІІІ ГО, реш.№.67/13.03.19 по г.д.№.3166/18, ІV ГО, реш. №.311/14.03.18 по г.д.№.300/17, ІV ГО. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл.52 ЗЗД; ТР 3/22.04.05 по т.г.д.№.3/04 на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касатора т.ІІ от Постановление №.4 от 23.12.68 на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения. Въззивният съд не е отрекъл задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на ответника, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения увеличен размер на обезщетението. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство /включително задържането под стража/, тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца, преминаването през досъдебна и съдебна фаза с постановена първоинстанционна осъдителна присъда, интензитета на негативните емоционални преживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало върху психиката, отношенията с близки и роднини, плановете за реализация, възрастта, обществения и професионален статус, обстоятелството, че обвинението е било в областта на работата. Предвид изложеното въззивната инстанция се е произнесла в съответствие с цитираната от жалбоподателя задължителна практика на ВКС и не е налице соченото противоречие. Доколкото е налице позоваване на противоречие с т.3 и т.11 от ТР №.3/2005г., касаещи намаляне на отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия и хипотеза на частично оправдаване, касаторът не е формулирал конкретен въпрос, който да е разрешен в противоречие именно с ТР №.3/05. Оплакването за наличие на противоречие с т.19 от ТР №.1 от 4 януари 2001г. на ОСГК - съгласно която мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, също не е конкретизирано. Налице е бланкетно позоваване на липса на мотиви. Дори да се приеме, че е посочено общото основание за допускане на касационното обжалване, подобно противоречие не се наблюдава. Мотиви са налице при направен логически извод, че повдигнатото незаконно обвинение е довело до настъпването на вреда за ищеца по спора. В случая съдът е изследвал въпроса налице ли е причинно-следствена връзка и е посочил, че такава е налице, тъй като съответните вреди са причинени именно в резултат на незаконното обвиняване в престъпление - т.е. налице са решаващи мотиви в резултат на самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че е налице такава причинно-следствена връзка. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество - след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Съгласно цитираната във връзка с материалноправния въпрос практика справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения; такива са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при което е осъществено, причинените морални страдания, личността на увредения, данните за предишни осъждания, начина му на живот и обичайна среда, продължителността на наказателното производство, характера и тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, взетата мярка за неотклонение и другите мерки за процесуална принуда, отражението на наказателното производство върху личния, социалния и професионалния живот на лицето, разгласата и публичността на обвинението, причинило ли е трайни здравословни увреждания, икономическата обстановка и стандарта на живот в страната, както и присъдените в аналогични случаи в съдебната практика обезщетения. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение-съобразил е сочените критерии, изложил е подробни мотиви, в това число кои обстоятелства не са били надлежно отчети от първата инстанция, което е довело до присъждане на занижен размер на обезщетение, и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика. С оглед на горепосоченото не е налице твърдяното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Предвид всичко изложено касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. С оглед изхода на спора на пълномощника на ответната страна адв.Д. К. трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба при условията на чл.38 ЗА. При определяне на същото настоящият състав отчита, че правилото на чл.38 ал.2 ЗА /съгласно което съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски съвет размер-този по Наредба №.1/09.01.04/ не може да бъде приложено с оглед решение на СЕС по дело C-438/22. Посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения-те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразява интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, количеството извършена работа. В случая, при отчитане на горните критерии и релевантните обстоятелства, дължимото на основание чл.38 ал.2 ЗА възнаграждение за изготвяне на отговор на касационна жалба се определя на 600лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ ГО,