Определение № 3759 от 27.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Д. Н., чрез адв. М. Ц. Б. от АК-П., против въззивно решение № 7/09.01.2023 г., постановено по в.гр.д. № 316/2022 г. по описа на Апелативен съд - Велико Търново в частта, с която след частична отмяна на решение № 269/ 27.06.2022 г. по гр.д. № 275/ 2021 г. по описа на Окръжен съд- Плевен, касаторът е осъден да заплати на основание чл.55 ал.1 предл. трето ЗЗД и чл.86 ЗЗД на А. Н. Ю., както следва: сумата 34 400 лв., получена на отпаднало основание- развален договор за покупко-продажба на селскостопанска техника от 19.03.2008 г. и „договор за спогодба“ от 08.06.2016 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска 06.04.2021 г. до окончателното изплащане; и сумата 10 360,56 лв. - лихва за забава върху сумата 34 400 лв. за периода от 06.04.2018 г. до 06.04.2021 г., като в тежест на касатора са възложени и разноски по делото /решението на въззивния съд, в частта му касаеща, отхвърлените искове за главница и лихви по отношение на ответницата Р. И. Н., и частично отхвърлената претенция за лихви срещу касатора П. Д. Н., като необжалвано в срок е влязло в сила/. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, и за необоснованост. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Следва ли въззивният съд да пристъпи към тълкуване на договорните клаузи обективирани в двата договора при наличие на спор между страните или съмнение относно тяхното действително съдържание и ако извърши тълкуването, трябва ли да вземе предвид всички кумулативно предвидени критерии визирани в чл. 20 от ЗЗД?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да съблюдава предвидените законови критерии за тълкуване на договорите съобразно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД и да тълкува действителната воля на страните, изразена в договор за покупко-продажба на селскостопанска техника от 19.03.2008 г. и „договор за спогодба“ от 08.06.2016 г.; 3. Когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост в договорните клаузи, вкл. относно обема на правата и предаване на владението на движимите вещи следва ли действителната обща воля на страните по договорите да се установява чрез тълкуване, законността на което е обусловена от спазване на въведените с чл.20 ЗЗД критерии, вкл. по отношение съдържанието на използваните в договора понятия, което при определените в закона предпоставки може да се различава от законовата дефиниция на същите и да е съобразено с обичая?; 4. При спор относно прилагане на договорна клауза и използвани в договора понятия, може ли съдът да постанови съдебно решение, без да тълкува действителната воля на страните съгласно правилото на чл.20 ЗЗД?; 5. Необходимо ли е съдът да се съобрази с уговорки на страните в договор, които са ясни, точни и недвусмислени?; 6. При тълкуване, длъжен ли е съдът да тълкува отделни уговорки във връзка една с друга и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целите договори?. По отношение на тази група въпроси се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС: решение № 74/09.7.2019 г. по т.д. 1698/2018 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 89/17.07.2009 г. по т.д. 523/2008 г. на ВКС, II т.о.; решение № 1/24.07.2012 г. по гр.д. № 777/2010 г. на ВКС, I г.о.; решение № 202/13.07.2012 г. по гр.д. № 680/2011 г. на ВКС, I г.о.; 7. Признаването на дълга само от единия продавач- солидарен длъжник, направено след изтичане на срока на погасителната давност следва ли да се приеме и като отказ от изтекла давност?; 8. Какви действия следва да бъдат налице от продавача по договора от 2008 год. респективно от 2016 год., за да се приеме, че е извършил отказ от изтекла давност?. По отношение на въпроси с №№ 7 и 8 се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се твърди, че въззивната решение е в противоречие с: решение № 603/07.04.1998 г. по гр.д. № 2510/1997 г. на ВКС, V г.о.; решение № 186/19.06.2013 г. по гр.д. № 927/2012 г. на ВКС, IV г.о.; 9. Предоговарянето на срок за сключване на окончателен договор, чрез договор за спогодба, подписан само от единия продавач по първоначалния договор, без участието на другия и то само по отношение на част от вещите предмет на първоначалния договор за покупко-продажба може ли да се приеме, като анекс към първоначалния договор и може ли това действие от страна на единия продавач да се приеме за отказ от давност по отношение на целия дълг?. По отношение на последния въпрос, касаторът се позовава на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да излага конкретни обстоятелства за значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК –очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата А. Н. Ю.. е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. От фактическа страна, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че на 19.03.2008 г. между П. Д. Н. и съпругата му Р. И. Н., като продавачи и ищеца А. Н. Ю., като купувач, е бил сключен писмен договор за покупко-продажба на селскостопанска техника: косачка рег.№ ...., балирвачка инв. № ....., трактор рег. № ЕН ....., сеялка редови култури, сеялка слети култури, окачено ремарке с рег.№ П., два броя помощни ремаркета, два броя плугове, култиватор, валяци и 3 бр. вакумпомпи, на обща стойност 34 400 лв. Според посоченото в договора: продажната цена е изплатена изцяло от купувача на продавачите при сключване на договора, „сделката е окончателна и предстои изпълнение“ и разноските по прехвърлянето ще бъдат за сметка на купувача. В разписката, под договора, било посочено, че с изплащане на сумата 34 400 лв. договорът е изпълнен окончателно. В „договор за спогодба и предварителен договор за покупко-продажба на кравеферма първа категория“, сключен на 08.06.2016 г., П. и Р. Н., от една страна и А. Н. Ю., от друга, приели за безспорно, че между тях е сключен договор за покупко-продажба на селскостопанска техника, по който продавачите до момента не са изпълнили задължението си да прехвърлят на купувача собствеността и владението върху същата, но имат волята и желанието да изпълнят тези свои задължения и са се споразумели да сторят това в срок до 22.06.2016 г., като в противен случай дължат връщането на получената продажна цена в размер на 34 400 лв. в срок до 29.06.2016 г. съгласно посоченото в договора, с подписването му страните заявили, че „новират поетите от тях задължения по сключения на 19.03.2008 г. договор за покупко-продажба на селскостопанска техника“. В този договор бил включен и предварителен договор, по силата на който трето за спора лице - Л. Г. Л. се задължила, след като П. Д. Н. и Р. И. Н. изпълнят поетите със спогодбата задължения към А. Ю., да им прехвърли собствен апартамент в [населено място] за сумата 79 200 лв., а те от своя страна да прехвърлят без тежести и за същата сума на Ю. собствения си недвижим имот: селскостопански двор от 5.278 дка, находящ се в парцел 18, масив 605 по плана на [населено място], ведно с ремонтна работилница, функционираща като кравеферма първа категория, с площ от 377 кв.м., както и 28 бр. млечни крави на стойност 900 лв./ бр., с млечна квота в размер не по-малко от 112,077 кг., 10 телета -250 лв./ бр., бали със слама 1000 бр. – 250 лв./ бр.; бали с люцерна 700 бр. - 6лв./бр. Въззивният съд е приел, че инкорпорирания в документа предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти не следва да се обсъжда, тъй като този договор няма никакво отношение към предявения иск – по него А. Ю. нито бил извършил престация, нито имал претенции, а освен това предварителния договор бил обусловен от изпълнението на задълженията по договора от 2008 г., а не обратното. Според заключението на изслушаната по делото тройна съдебно- почеркова експертиза, договорът от 08.06.2016 г. бил подписан от П. Н., но подписът за Р. Н. не бил положен от нея. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът А. Ю. е бил изправна страна по договора от 2008 г., тъй като изпълнил задължението си на купувач да заплати договорената продажна цена. Обсъждайки съдържащото се в този договор изявление, че „предстои изпълнение“, с вида на част от вещите, прехвърлянето на които изисквало особена форма за действителност на сделката – писмен договор с нотариална заверка на подписите и с уговорката, че разноските по прехвърлянето ще бъдат поети от купувача, както и със съдържанието на подписания на 08.06.2016 г. „договор за спогодба“, въззивният съд е направил извод, че задълженията по договора, касаещи прехвърлянето на собствеността и предаване на вещите не са били изпълнени от продавачите. Посочено е, че по делото не само не били ангажирани никакви доказателства за изпълнението на това задължение в по-късен момент, а напротив в договора от 08.06.2016 г. ответникът Н. изрично и недвусмислено признал, че е налице неизпълнение на поетото задължение за прехвърляне на собствеността и за предаване на владението върху вещите предмет на договора от 2008 г. Посочено е, че с договора от 08.06.2016 г., приет от въззивния съд като анекс към първоначалния договор, Н. е потвърдил поетото задължение за предаване на вещите – предмет на договора от 2008 г. и е поел задължение да го изпълни в уговорен с купувача нов срок до 22.06.2016 г. Не било спорно, че до 22.06.2016 г. изпълнение не било реализирано, което съставлявало предвиденото условие за разваляне на договора спрямо ответника Н.. След развалянето на договора, за него възникнало задължение за възстановяване на даденото по договора поради отпадане на основанието за извършване на престацията от 34 400 лв. Връщането следвало да стане в срок до 29.06.2016 г., от когато започнал да тече 5-годишният давностен срок. Тъй като искът бил предявен на 06.04.2021 г., е направен извод за неоснователност на възражението на този ответник за изтекла погасителна давност за вземането на ищеца Ю., респ. за основателност на иска за главница срещу Н.. При уважаване на иска за главница за основателна е приета и акцесорната претенция за присъждане на лихва за забава за периода 06.04.2018 г. - 06.04.2021 г., размера на която въззивния съд е изчислил на 10 360,56 лв., чрез компютърна програма за изчисляване на законна лихва. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По първата група въпроси с №№ 1 - 6, свързани с приложението на чл.20 ЗЗД и тълкуването на договорите, приетото от въззивния съд не е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Тълкуването на договорите е мисловна дейност, насочена към установяване на точния смисъл на отделните уговорки във връзка с целения краен резултат. В практиката на ВКС последователно се приема, че при тълкуването на договорите следва да се съблюдава правилото на чл.20 ЗЗД, като при изясняване на действителната обща воля на страните може да се излиза и извън текста на самия договор и да се изследват обстоятелствата, при които той е сключен, поведението на страните преди и след сключването му, разменената кореспонденция във връзка с начина на изпълнение на договора, действителната характеристика на обектите, предмет на договора, други сделки между страните, както и други обстоятелства, които са от значение за установяване на действителната воля. Съдът е изследвал волята на страните, изразена както в договора от 2008 г. така и в подписания от касатора Н. „договор за спогодба и предварителен договор за покупко-продажба на кравеферма първа категория“, сключен на 08.06.2016 г., като е достигнал до извод, че последния доказва по ясен и недвусмислен начин признаването на неизпълнението на задълженията по договора от 2008 г. от негова страна, въпреки получаване на договорената цена от 34400 лв., отказа от давност /респективно от правото да възрази че не дължи връщане на сумата/ и обещанието за изпълнение до определена дата, а при неизпълнение в срок да върне получената по договора сума. Волеизявлението, с което е направено извънсъдебно признание на дълга, и постигнатото съглашение с кредитора по отношение новия срок за изпълнение, би следвало да се разбира в смисъл на пораждане на ново правно задължение. Определяща е волята на страните, която следва да се изследва конкретно, тъй като промяната на поетите задължения по договора, на свързаните с тяхното изпълнение модалитети, в това число и сроковете на изпълнение, представлява обективна новация /Решение № 147 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 627/2011 г., III г.о./. Още повече, че в конкретния случай безспорно е налице промяна както в срока на задължението, така и в страните по правоотношението /субективна новация/ – доколкото с подписване на договора от 08.06.2016 г., новото задължение към ищеца – купувач, е поето само от касатора Н.. Без значение е приетото от въззивния съд, че в случая се касае за анекс към договора от 2008 г., а не за новационно съглашение /в каквато връзка са твърденията на ищеца в исковата молба/. Пречка за възникване на вземането по чл.55 ал.1 предл. трето ЗЗД би било наличието на основание на ответника да задържи престацията. В случая с въззивното решение е установено договорно основание за престираното от ищеца, респ. отпадане на това основание предвид развалянето на договора. Евентуалната грешка на съда за точната квалификация на договора от 2016 г., е без значение за изхода по делото и не променя крайния резултат, че ответникът Н. няма право да задържи сумата. Останалите три въпроса с №№ 7 - 9, с оглед изложеното по- горе в мотивите, не са от значение за крайния изход на спора. Те са пряко относим към правилността на въззивното решение в разглежданата хипотеза, при конкретните факти по делото, а правилността на решението с оглед основанията по чл. 281, т. 3 ГПК не е предмет на настоящата фаза от производството. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос от значение за изхода на спора е достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване, без да се налага касационният съд да извършва преценка относно допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата разноски за настоящата инстанция в размер 2600 лв. съставляващи заплатено адвокатско възнаграждение По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.