Определение № 103 от 11.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1492/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. К. А. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, постановено на 05.12.2012г. по гр.д.№845/2012г.,с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд,с което Л. К. К. е осъдена да заплати на Д. А. В. на основание чл.74,ал.2 вр. чл.72 ЗС сумата 1240лв.-част от дължимите общо 22148.50лв., представляващи увеличената стойност към 2011г. на притежаваната от нея идеална част от недвижим имот-еднофамилна жилищна сграда с идентификатор * по КККР,одобрена със заповед № РД-18-48/03.06.2009г.,находяща се в [населено място], [улица],вследствие извършени СМР и започнала процедура по промяна на предназначението на 30кв.м. от сутеренната част в магазин за хранителни стоки,ведно със законната лихва от 16.03.2011г. до окончателното плащане,а Н. К. А. е осъдена да заплати на Д. А. В. на същото основание и за същите СМР сумата 22148.50лв.,представляваща увеличената стойност към 2011г. на притежаваната от нея идеална част от сградата. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа,че въззивният съд се е произнесъл по въпроса владелец или държател е лицето,което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване,т.е. ако са налице т.нар. “търпими действия”,при наличие на евентуална уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост; по въпроса налице ли е спокойно владение,ако е било установено чрез упражняване на насилие върху собственика;по въпроса намира ли приложение разпоредбата на чл.74,ал.2 вр. чл.72 ЗС в хипотеза на извършено незаконно строителство,както и по въпроса кой следва да доказва законността на строителството. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Д. А. В. изразява становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в жалбата съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване,като съображенията за това са следните: В обжалваното решение въззивният съд е приел,че в периода 1991-2008г. ищецът Д. В. и семейството му са ползвали /държали/ имота със съгласието на собствениците Л. К. и Н. А.. От средата на 2008г. обаче държането се е превърнало във владение,като извършените СМР са били осъществени от Д. В. със съзнанието,че имотът само формално е собственост на Л. К. и Н. А.,при изрично съгласие за това и на собствениците-помежду им е било постигнато съгласие Д. В. да извърши преустройството на сутерена в магазин за хранителни стоки и да ремонтира първи жилищен етаж,след което правото на собственост върху тези обекти да му бъде прехвърлено,а правото на строеж за втори етаж да бъде прехвърлено на Н. А. Прието е,че намерението на Д. В. да свои вещта е било многократно и недвусмислено афиширано от средата на 2008г. спрямо Н. А.,вкл. и с оглед влязлата в сила присъда,с която същият е признат за виновен за това,че на 16.10.2008г. е лишил Н. А. от свобода и с цел да я принуди да се разпореди със свое право на собственост я е заплашил с насилие. Поради това и по причина,че Д. В. е започнал да упражнява владение без да е налице правно основание, е прието,че в случая се касае за недобросъвестно владение. Тъй като собствениците са знаели,че в имота им се правят подобрения,но не са се противопоставили на извършването,е прието,че съгласно чл.74,ал.2 ЗС, вр. чл.72 ЗС отношенията между тях следва да се уреждат като такива между собственици и добросъвестен владелец. Доводите на Н. А. за незаконност на строителството са приети за неоснователни,тъй като инициираната от нея проверка за извършване на незаконно строителство все още не е завършила със съответен акт на компетентните органи,т.е. незаконността на строителството не е установена по предвидения в закона ред. Според настоящия състав са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК поради липса на трайно установена съдебна практика и с оглед необходимостта да бъде дадено тълкуване по въпроса владелец или държател е лицето,което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване, т.е. ако са налице т.нар. “търпими действия”,при наличие на евентуална уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост. Съображенията касационното обжалване да бъде допуснато по реда на т.3 на чл.280,ал.1 ГПК са ,че обстоятелството,че в случая се поддържа да е налице уговорка за последващо прехвърляне на правото на собственост върху имота,в който са били извършвани СМР сочи на особеност на хипотезата,която я отличава от обичайния случай на ползване на имот със съгласието на собственика,т.е. на търпимо от собственика фактическо положение. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса дали е налице спокойно владение,ако е било установено чрез упражняване на насилие върху собственика,тъй като данните за упражнено насилие са от период,следващ извършването на подобренията /насилието върху собственика е извършено на 16.10.2008г.,а по делото няма спор,че СМР за извършени преди тази дата/. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса намира ли приложение разпоредбата на чл.74,ал.2 ЗС,вр. чл.72 ЗС в хипотеза на извършено незаконно строителство. Касаторът поддържа,че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с указанията,дадени с ППМС №6/27.12.1074г., в което е прието,че подлежащи на премахване незаконни строежи не се заплащат,освен ако собственикът на имота желае да ги запази. В случая обаче процедурата по подадения от Н. А. сигнал не е приключила,липсва окончателна констатация за незаконността на строежа,както и предписание за премахване,поради което даденото в ППВС №6/1974г. разрешение на поставения въпрос не може да намери приложение. Поради същата причина следва да се приеме,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса кой следва да доказва законността на строителството-при положение,че даденото в ППВС №6/1974г. разрешение не намира приложение,то така поставения въпрос в случая е ирелевантен. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение