Определение № 60330 от 20.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1417/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв.Л. В. като пълновощник на К. Д. Д. и И. Й. Д., срещу въззивно решение № 260572 от 18.12.2020 г. по в.гр.д. № 1107/2020 г. на Пловдивския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводственените правила във връзка с преценка на доказателствата и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че изводите на въззивния съд противоречат на събраните по делото доказателства относно началния момент, когато ответниците са изградили ограда между двата имота и са установили фактическа власт върху спорната реална част. Считат за необоснован и противоречащ на материалния закон и изводът, че спорната реална част е била със статут на придаваемо място по плана от 1987 г. и тази регулация е била приложена. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване поставят следните въпроси: 1. При категорични технически данни за изместване на плана за целия квартал и несъвпадане нито на имотните, нито на регулационните граници по новия план с имотните и регулационните граници по предходния план налице ли е грешка в кадастралната основа, или се касае за придаваеми по регулация места. 2. Какво означава заемане на придаваемо място по смисъла на чл. 33 ЗТСУ/ отм./-държане със съзнанието, че то не е твое, или означава владение на придаденото място със съзнание за своене от влизане в сила на регулационния план; кои фактически действия означават заемане. 3. Какво е значението на съставения констативен нотариален акт за собственост от 2001 г. и достатъчен ли е той за установяване на давностно владение. 4. Може ли съдът да основе решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалия доказателствен материал и да извърши съпоставка на всички данни от всички доказателства. 5. Трябва ли съдът да се произнесе по всички доводи на страните и да формулира становище и правен извод по всеки от тях.По тези въпроси жалбоподателите поддържат наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Позовават се и на основанието по чл. 280, ал.2, изр. трето ГПК- очевидна неправилност. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Ж. Й. Д. и А. Л. Д. изразяват становище, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество-че въззивното решение е правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 919 от 12.03.2020 г. по гр.д. № 14653/2019 г. на Районен съд-Пловдив, и вместо него е постановено друго, с което отхвърлен предявеният от К. Д. Д. и И. Й. Д. против Ж. Й. Д. и А. Л. Д. иск с правно основание 54, ал.2 ЗКИР за установяване, че ищците са собственици на реална част с площ 240 кв.м от поземлен имот пл.№ ..., за който е отреден УПИ .... в кв. .... по действащия план на [населено място], одобрен през 1987 г.,колорирана в оранжев цвят между точки 1-2-3-4 от комбинираната скица към заключението на в.л, която част е заснета по действащия план на [населено място] като част от поземлен имот пл.№ ...., за който е отреден УПИ ..., собственост на ответниците. По делото е установено, че първият регулационен план на [населено място] е одобрен през 1936 г. Имотът на ищците е идентичен с парцел .... по него, а този на ответниците- с парцел .... През 1982 г. Д. К. Т. е признат за собственик на парцел № ... с площ 1 570 кв., който е получил в замяна през 1972 г. срещу друг негов имот, включен в ТКЗС. През същата година прехвърлил този имот срещу задължение за издръжка и гледане на К. Д. К.. През 2009 г. К. Д. К. дарил имота на Д. К. Д.. Към този момент е бил в сила кадастрален и регулационен план, одобрен през 1987 г. По него дареният имот представлява УПИ .... С договор за покупко- продажба, сключен през 2019 г. Д. К. Д. продал имота на ищеца К. Д. Д. по време на брака му с И. Й. Д.. Ответниците са правоприемници на Й. Д. К.. През 2001 г. той е признат за собственик на дворно място пл.№ ..., за което по плана от 1987 г. е отреден УПИ ... с площ 667 кв.м. През същата година е продал този имот на Ж. Й. Д. по време на брака му с А. Л. Д.. Назначената по делото съдебно-техническа експертиза е установила, че регулационната граница между УПИ ... и УПИ ... по плана от 1987 г. не съвпада с регулационната граница между УПИ ... и УПИ ... по плана от 1936 г., а е изместена на изток. По този начин 240 кв.м от УПИ ... са включени в границите на УПИ .... Тази част, заключена между регулационната граница по плана от 1936 г. и регулационната граница по плана от 1987 г., с площ от 240 кв.м, е предмет на спора между страните. След преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, с регулациония план от 1987 г. спорната прощ от 240 кв.м е била придадена от имота на ищците към парцел ІІІ. Владението върху нея е било отстъпено доброволно на праводателя на ответниците Й. К. от неговия баща Д. Т. и от брат му К. К. около 1987-1988 г. Обосновал е този извод с показанията на свидетеля К. К., който е заявил пред съда, че баща му предоставил спорната прощ за ползване на Й. К.. Въззивният съд е приел, че Й. К. е владял в продължение на повече от 10 години парцел ... в границите му, определени с регулационния план от 1987 г., които включват спорната площ, а през 2001 г. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на парцела на основание придобивна давност. Оттук е заключил, че регулацията от 1987 г. е била приложена и Й. К. е придобил правото на собственост върху тази част. В ТР № 3/1993 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при действието на ЗТСУ/ отм./ дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие по отношение на недмижимите имоти, придадени към парцели на други лица, като това разместване на собствеността настъпва още от деня на влизане в сила на дворищнорегулационния план. Собствеността върху придаваемите части преминава по силата на самата регулация, но тя получава значение на безусловно придобивно основание от деня, когато е приложена. Стабилизирането на отчуждителното действие на плана настъпва при наличието на няколко алтернативни хипотези-заплащане на паричното обезщетение за придаваемите части; заемането им по законоустановения ред чрез доброволно отстъпване по реда на чл. 111 ЗТСУ/ отм./ или чрез въвод във владение след снабдяване с нотариален акт за собственост по регулация на новия собственик след погасяване вземането за обезщетение на бившия собственик по давност / чл. 134, ал. 3 ЗТСУ/, или след изтичане на 10-годишен срок на владение на придаваемите места. Въззивното решение не противоречи, а е съобразено с тази задължителна практика. По делото е установено, че в кадастралния план към регулационния план от 1987 г. регулационната граница между УПИ ... и УПИ ...” ...” по плана от 1936 г. не е заснета като имотна между имоти пл.№ ... и .... Тъй като и двата имота са обособени като самостоятелни с регулационния план от 1936 г. от държавно място, между тях няма имотни граници, поради което въпросът за прилагане на този регулационен план не се поставя. Лицата, придобили правото на собственост върху парцелите при действието на плана от 1936 г. придобиват имот в границите на урегулирания парцел. Поради това в следващия кадастрален план тези граници е следвало да бъдат заснети като имотни. Това налага извод, че в кадастралната основа на плана от 1987 г. е налице грешка, изразяваща се в неправилно заснемане на имотните граници на имотите на ищците и на ответниците, в резултат на която дворищнорегулационният план от 1987 г. създава привидност за липса на придаваеми места от имот пл.№ ..., собственост на праводателите на ищците, към парцел ..., докато в действителност такова придаване е налице и то касае площта между действителната имотна граница между двата имота, която е следвало да бъде заснета по линията на регулационната граница по плана от 1936 г., и определената с плана нова регулационна граница, за която безспорно е установено, че е изместена на изток към имота на ищците. Това е приел и въззивният съд, поради което е обсъждал въпроса дали регулацията от 1987 г. е приложена по някой от начините, посочени в ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр.д. д. № 2/93 г. на ОСГК на ВКС, а въз основа на събраните по делото гласни доказателства е дал положителен отговор на този въпрос, като е приел, че това е станало чрез доброволно отстъпване на придаваемото място и владение в продължение на повече от 10 години. Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпроси за това какво означава заемане на придаваемото място и кои фактически действия означават заемане, са фактически, а не правни. По естеството си представляват оплакване на необоснованост на извода на въззивния съд, че праводателят на ответниците е упражнявал фактическа власт върху спорната част с намерение за своене. При формиране на този извод въззивният съд е придал значение на обстоятелството, че през 2001 г. праводателят на ответниците се е снабдил с нотариален акт за собственост парцел ІІІ, което сочи, че е считал себе си за собственик на урегулирания имот в границите му, определени с дворищнорегулационния план. Поради това тези въпроси също не обосновават основание за достъп до касационно обжалване. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и по повдигнатите от жалбподателите процесуални въпроси. Въззивният съд е обсъдил релевантните за спора факти, посочил е какви правни изводи прави въз основа на тях и е дал отговор на наведените от страните доводи и възражения. Правилността на тези изводи не може да се проверява в тази фаза на касационното производство, тъй като това е свързано с преценка на събраните по делото доказателства. Неоснователно е и искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, изр. трето ГПК- поради очевидна неправилност. В практиката на ВКС се приема, че въззивното решение би било очевидно неправилно в случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. В обобщение на изложеното, не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 260572 от 18.12.2020 г. по в.гр.д. № 1107/2020 г. на Пловдивския окръжен съд. Водим от гореизложеното съдът