Определение № 2403 от 08.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3749/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 54 827/30.08.2022 година, подадена по пощата на 27.08.2022 година, от Н. П. Я., срещу решение № 1292/02.06.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 8706/2021 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 20 045 564/17.02.2021 година на Софийския районен съд, ІІІ-то гражданско отделение, 140.ти състав,, постановено по гр. д. № 50 156/2019 година, с което Н. П. Я. е осъден, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, да заплати на Д. Р. П. сумата от 5553.00 лева, представляваща 1/6 част от получена от ответника продажна цена във връзка с договор за покупко-продажба на имот с идентификатор № ххххх.хххх.хххх, обективиран в нотариален акт № х, том х, рег. № х, н. д. № 331/2014 година на В. В.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № х в регистъра на Нотариалната камара, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска-29.08.2019 година до окончателното плащане. В подадената от Н. П. Я. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу него Д. Р. П. иск, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, във връзка с чл. 284, ал. 2 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 и ал. 2 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалба Д. Р. П. е подала отговор с вх. № 63 057/04.10.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 1292/02.06.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 8706/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Н. П. Я. е бил уведомен за обжалваното решение на 28.07.2022 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 54 827/30.08.2022 година, като е подадена по пощата на 27.08.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийски градски съд е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 2 от ЗЗД довереникът бил длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което бил получил в изпълнение на поръчката. Разпоредбата възлагал в тежест на довереника задължението да уведоми доверителя за изпълнението на поръчката, да даде отчет за действията си и да му предаде всичко, което бил получил във връзка с изпълнението. Това задължение било такова за действие, а не за бездействие, поради което можело да бъде изпълнено и съответно погасено само с активни действия от страна на длъжника (довереник), като именно от тези действия той черпел изгодни за себе си правни последици. Затова при предявен иск с правно основание чл. 284, ал. 2 от ЗЗД ответникът (довереник) носел доказателствената тежест за установяване на това, че бил уведомил доверителя за изпълнението на поръчката, дал бил отчет за това изпълнение, както и че му бил предал всичко, което е получил във връзка с изпълнението. От своя страна ищецът (доверител) трябвало да установи съществуването на валидно сключен договор за поръчка, както и че довереникът бил извършил действията, които са предмет на този договор, а съобразно конкретиката на настоящия случай, че при това действие довереникът му бил получил имуществото, което се иска да му бъде предадено. Установявало се по делото, че въз основа на даденото от ищцата Д. Р. П. и следните трети за спора лица-В. Б. Я., В. Д. Т. и Д. Г. С., пълномощно с нотариална заверка на подписите и съдържанието, извършени на 30.05.2013 година. от В. В.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № х в регистъра на Нотариалната камара, ответникът Н. П. Я. бил оправомощен да се разпореди с недвижим имот, представляващ нива с площ от 1757.00 м 2, VII категория, намираща се в строителните граници на [населено място], в местността „С. л.“, бивш имот № х, кв. х от кадастралния план, като го продаде на когото намери за добре, при цена и условия, каквито договори. В полза на пълномощника бил учреден мандат и да получи продажната цена от купувача по своя банкова сметка, както и да се разпореди със сумите по така откритата банкова сметка, включително и да закрие същата. Не било спорно по делото, а се установявало от приетия като писмено доказателство нотариален акт № х, том х, рег. № хххх, н. д. № 331/2014 година на В. В.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № 268 в регистъра на Нотариалната камара, че на 10.11.2014 година Н. П. Я., действащ лично и като представител на ищцата Д. Р. П., както и на лицата В. Б. Я., В. Д. Т. и Д. Г. С., бил продал общия им недвижим имот с идентификатор № х.х.х по КККР, с адрес на имота: [населено място], Столична община, район „В.“, местност „С. л.“, с площ от 1731.00 м 2, представляващ нива с площ от 1757.00 м 2, VII категория, намираща се в строителните граници на [населено място], в местността „С. л.“, бивш имот № х, кв. х от кадастралния план, на купувача Ю. Н. Т. срещу заплащането на продажна цена от 33 320.00 лева. Според съдържанието на цитирания договор сумата от 3500.00 лева била заплатена на Н. П. Я., а останалата част от продажната цена в размер на 29 820.00 лева следвало да бъде заплатена от купувача по банков път, по сметка, открита на името на Н. П. Я., след подписване на нотариалния акт и преди вписването му в Службата по вписванията [населено място] към Агенция по вписванията. Доколкото по делото нито се твърдяло, нито се доказвало прекратяване на пълномощието, извършеното от Н. П. Я. в кръга на учредената му представителна власт правно действие (сключване на разпоредителна сделка от името и за сметка на Д. Р. П.) това обосновавало извод за въззивния съд, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за поръчка (мандатна сделка), по силата на което Д. Р. П., в качеството си на доверител (мандант), била възложила на Н. П. Я., в качеството му на довереник (мандатор), да продаде собствената й 1/6 идеална от правото на собственост върху посочения по-горе недвижим имот, на когото намери за добре, при цена и условия, каквито договори, като получи продажната цена по сделката по своя банкова сметка. Този извод следвал от обстоятелството, че с факта на упражняване на представителната власт (чрез сключване на договор за покупко-продажба от 10.11.2014 година) пълномощникът се обвързвал с договора за мандат (със съдържание според извършените действия в рамките на пълномощието), доколкото с действията си той изразявал воля, която съвпадала с изявената воля от упълномощителя. Не било въведено като спорно пред въззивния съд обстоятелството, че Н. П. Я. бил получил частично плащане на продажната цена в размер на 3500.00 лева, като извод в този смисъл се обосновавал от вписаното в процесния договор изрично изявление, че „Н. П. Я., действащ лично и като пълномощник на останалите продавачи заяви, че е получил преди подписване на настоящия нотариален акт сума в размер на 3500.00 лева.“. Следователно, спорът пред въззивната инстанция бил концентриран върху факта на получаване на остатъка от продажната цена в размер на 29 820.00 лева. По делото били събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелката Ю. Н. Т.–купувач по процесния договор за покупко-продажба. Свидетелката изяснявала, че била заплатила остатъка от продажната цена по банков път в полза на Н. П. Я.. Неоснователно било наведеното от Я. оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на правилото за събиране на свидетелски показания, регламентирано в разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК, изключваща свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за доказването на които закон изисква писмен акт. Това било така, доколкото разпоредбата на чл. 3, ал. 1, т. 1 ЗОПБ (в редакцията към изм., ДВ, бр. 109/20.12.2013 година, в сила от 20.12.2013 година – действаща към момента на сключване на договора покупко-продажба) не установявала форма на доказване на плащанията на стойност, равна на или надвишаваща 15 000.00 лева. Нарушаването на разпоредбите на този закон имало за последица реализиране срещу нарушителя на административно-наказателна отговорност, но не се отразявало на надлежността и доказването на извършеното плащане. Независимо от това, при наличието на писмен акт-договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № х, том х, рег. № х, н. д. № 331/2014 година на В. В.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписана под № х в регистъра на Нотариалната камара, установяващ в тежест на купувача паричното задължение за плащане на продажната цена по сделката, то въззивният съд в приложение на ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК не кредитирал показанията на свидетелката Т. в частта относно размера на сумата, която твърдяла да е превела по банков път по сметка на Н. П. Я.. Съдът обаче кредитирал, показанията на свидетелката в частта относно факта на самото плащане поради характера им на пряко доказателство, доколкото изхождали от автора на извършеното действие и същевременно носител на паричното задължение, и като такова се ползвали с най-висока доказателствена стойност. Едновременно с това, преценени по правилата на чл. 172 от ГПК, същите били последователни, житейски и правно логични, като не се доказвало свидетелката да била заинтересована от изхода на правния спор, предмет на делото, включително тя ги потвърждавала, под страх от наказателна отговорност. Същественото било, че осъществяването на посочения факт на плащане намирал потвърждение в представеното от свидетелката Ю. Н. Т. при разпита в проведеното на 27.01.2021 година публично съдебно заседание платежно нареждане за сумата в размер на 29 820.00 лева, платена по банков път в полза на Н. П. Я.. Посоченото платежно нареждане, чиято доказателствена стойност не била оспорена от Я., било приобщено към доказателствения материал по делото чрез извършване на оглед с характер на съдебна констатация, надлежно отразен в протокола от съдебното заседание. С оглед на това, съвкупният анализ на събраните по делото доказателства обосновавал извод за извършено от купувача Ю. Н. Т. на Н. П. Я., в качеството му едновременно на продавач и пълномощник, на сумата от 29 820.00 лева, представляваща част от продажната цена по процесния договор за покупко-продажба. С факта на получаване на продажната цена по разпоредителната сделка от името и за сметка на доверителя в тежест на пълномощника било възникнало задължението да предаде на доверителя всичко, което бил получил в изпълнение на поръчката. В случая по делото не били ангажирани, респективно събрани доказателства, нито били релевирани насрещни твърдения получената от Н. П. Я. при продажбата сума от 5553.00 лева, равняваща се на притежаваната от Д. Р. П. квота в съсобствеността на недвижимия имот-1/6 идеална част, да е била отчетена чрез превеждането или предаването на П.. Затова и при съблюдаване на неблагоприятните последици на доказателствената тежест, въззивният съд приемал недоказаното обстоятелство за неосъществило се в обективната действителност-аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК. Поради това, въззивният съдебен състав намирал, че били установени всички материални предпоставки за уважаване на иска по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД, поради което същият като основателен следвало да бъде уважен в пълен размер. Неоснователно било наведеното от Н. П. Я. възражение, че дори да се приемело за извършено по извънбанков път плащане на сумата от 29 820.00 лева, то същото като осъществено в нарушение на забраната, установена в чл. 3, ал. 1 от ЗОПБ, влечало нищожност на договора за покупко-продажба от 10.11.2014 година. На първо място посоченото възражение било голословно, тъй като твърдения за извънбанково плащане на посочената сума не били въвеждани в процеса на доказване по делото. На следващо място, както било вече изяснено, нарушението на разпоредбата на ЗОПБ не влияело върху редовността на извършеното плащане. Същевременно, договорът за покупко-продажба според правната си природа бил консенсуален договор, за чиято валидност били необходими и достатъчни само съвпадащи волеизявления на двете насрещни страни по сделката. Затова не само начина, бил то и в нарушение на ЗОПБ, но и самото извършване на фактическото действие по заплащане на уговорената продажна цена не се отразявало на действителността на облигационната връзка. При тези съображения и поради съвпадение на правните изводи на двете съдебни инстанции по съществото на спора, въззивната жалба на Н. П. Я. била неоснователна и следвало да бъде оставена без уважения, а първоинстанционното решение-потвърдено. При извършената служебна проверка настоящият състав на ІV г. о. на ВКС не констатира наличието на основания за допускане на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В съдебната практика се приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, или пък излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Касае се за нарушение на изискванията за валидност на решението, които са въведени с оглед на характера му на едностранно властническо изявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. В конкретния случай въззивното решение на Софийски градски съд отговаря на установените изисквания за валидност, като не страда от нито един от посочените по-горе пороци, а също така и от други такива, от които да може да се направи извод за липса на надлежно волеизявление на въззивния съд. Недопустимо е съдебното решение когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск-на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая такива обстоятелства не са налице. Въззивният съд се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите, като не се констатира липса на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. П. Я. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване тъй като противоречи на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС и т. 1, раздел ІІ на ППВС № 2/30.11.1967 година. В първият от посочените актове на ВКС е посочено, че мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Н. резултат от тази дейност е констатацията съдържаща се в мотивите му за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. Това е обусловено от посоченото в мотивите на акта, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това тя не може направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция като запише в мотивите на решението си, че те са законосъобразни и обосновани. Дори тогава, когато е възприела мотивите на първоинстанционното решение поради пълното съвпадение на фактическите и правни изводи и защото нейната решаваща дейност е била в същия обем като първоинстанционната, въззивната инстанция всъщност обосновава собствените си изводи, които са резултат на осъществена от нея решаваща, а не контролна дейност. След собствените си фактически и правни изводи по същество на спора, въззивният съд трябва да направи констатацията за наличието на пълно или частично съвпадение с тези на първата инстанция. В последните два случая ще се изрази непрекият резултат от дейността на въззивния съд, по проверка на обжалваното решение, отразен в диспозитива му-да остави в сила или да постанови ново решение, след като отмени изцяло или частично решението на първата инстанция. Във втория акт било посочено, че от извършената проверка на работата на второинстанционните съдилища се констатира, че в немалко случаи мотивите на решенията на тези съдилища са изготвени шаблонно; не се взема становище по изтъкнатите основания за отменяване на обжалваните присъди и решения, както и не се извършва служебна проверка на правилността на същите. В някои случаи съдилищата, когато действуват като втора инстанция, не разглеждат направените възражения против правилността на разглеждания съдебен акт или ако ги разглеждат, това се прави шаблонно, без да се изтъкнат конкретни съображения защо не са налице основанията съответно по чл. 207 и 232 от НПК за отменяването на обжалваните съдебни актове. Освен това се твърди противоречие на въззивното решение и с т. 3, б. „а“ и т. 10 от ППВС № 1/13.07.1953 година. В т. 10 от мотивите на това ППВС е посочено, че всяко нарушение на процесуалните норми, което засяга основните процесуални права на страните в процеса (като непризоваването на страните по делото, лишаването им от възможност да представят доказателства, лишаването им от правото на защита и др.), е съществено и води до отменяване на решението. Не може да се признае за законно и това решение, в което не са посочени датата и съставът на съда, не е подписано от съдията (когато еднолично решава) или от съдиите и съдебните заседатели при колегиален съд. В този случай решението следва да се признае като несъществуващо, защото не е налице един действителен съдебен акт. В т. 3 от мотивите пък е посочено, че мотивировъчната част на решението е особено важна. Тя съдържа кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото. Тя трябва да съдържа необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни.Особено важно е съдът да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона. Той трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. А когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. В т. 3 от диспозитива пък е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано. Мотивите трябва да бъдат кратки, точни, ясни и убедителни. Мотивите трябва да съдържат: а) най-кратко указание за спора; б) какво приема съдът за установено относно фактическите положения, като посочи след обсъждане и преценката на кои доказателства той идва до тази фактическа обосновка. Когато има разноречиви доказателства, съдът трябва да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните, а отхвърля другите; в) преценката на установените факти и приложението на закона към тях. Н. П. Я. се позовава и на решение № 7/30.06.2020 година, постановено по конст. д. № 11/2019 година, с което е прието, че немотивираният съдебен акт създава конституционно нетърпимо положение. Определянето на вида и тежестта на този порок и неговите правни последици се уреждат в процесуалните закони. Така посочените от Н. П. Я., в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, съдебни актове само са цитирани и е посочено, с коя тяхна част въззивното решение на Софийски градски съд било в противоречие. Същият обаче не е формулирал правен въпрос, който да послужи като общо основание за допускането на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Посоченото, че разрешените от въззивния съд въпроси са за това има ли плащане от свидетелката Т. и превеждане, а и получаване на сумата най-нече по банков път, каквито данни по делото категорично нямало и за това ако е имало получаване, при предоставено и право на Я. да се разпореди с тази сума, дали той я дължи е свързано с твърдението, че за да не се подчини на фактите и на закона, и за да не правораздава въззивният съд не се занимава, отбягва и извращава възраженията, доводите и оплакванията на Я.. На първо място се касае до оспорване на изводите на състава на Софийски градски съд по отношение на установените по делото факти и на второ място е налице оплакване за допуснати от този състав съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Предвид на това тези твърдения не могат да послужат като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, в какъвто смисъл са указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС. Дори, с оглед на цитираните от Н. П. Я. съдебни актове, да може да се приеме, че се касае до правен въпрос за задължението на съда да постанови решението си след като обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, а също така и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви по съществото на спора, то пак не е налице основание за допускане на исканото касационно обжалване. Това е така, тъй като при постановяването на обжалваното решение въззивният съд е съобразил вмененото му от чл. 12 и чл. 235 от ГПК задължение, така както същото е конкретизирано в съдебната практика, задължаващо го, при постановяване на решението си, да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства и доводите на страните. Въз основа на твърденията, възраженията и доводите на страните съдът трябва да определи предмета на доказване по делото, който съгласно чл. 153 от ГПК обхваща, всички относими към спорното право правнорелевантни факти и връзките между тях. Като следствие от това съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото допустими и относими доказателства, като въз основа на това приеме, кои от твърденията, възраженията и доводите на страните, приема за доказани и кои не. Обсъждането на доказателствата трябва да бъде извършено от съда по вътрешно убеждение, като същите бъдат преценени както поотделно, така и в тяхната съвкупност. При това не може да бъде давано преимущество на едни доказателства над други, освен ако това не произтича от закона или част от доказателствата да бъдат игнорирани, при положение, че съдът не ги е изключил от доказателствения материал по делото. Доказателствата не трябва да бъдат преценявани само сами за себе си, а във връзка едни с други, като се спазват опитните правила и правилата на формалната логика. При наличието на противоречиви доказателства съдът е длъжен да посочи, на кои от тях дава вяра и защо, а на кои не и поради каква причина. Съдът обаче не е длъжен да преценява онези твърдения, доводи и възражения на страните, които са неотносими към конкретния спор, а също така и неотносимите към предмета на доказване доказателства, както и да излага мотиви във връзка с тях. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, както по отношение на твърденията, доводите и възраженията на страните, така и по отношение на установената въз основа на тях фактическа обстановка и следващите се от същата правни последици. Затова не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК предпоставки да допускане на исканото касационно обжалване, а същевременно не са изложени твърдения, от които да може да бъде направен извод, че е налице основанието за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. П. Я. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Н. П. Я. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийски градски съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1292/02.06.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Е въззивен състав, постановено по гр. д. № 8706/2021 година, по подадената срещу него от Н. П. Я., касационна жалба с вх. № 54 827/30.08.2022 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на спора Н. П. Я. ще трябва да заплати на Д. Р. П. сумата от 1200.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение