Определение № 60521 от 21.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 529/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Постъпила е касационна жалба с вх. № 7460 от 29.10.2020 г. от М. С. И., със съд. адрес [населено място], чрез пълномощника си адв. М. Л.-С. от АК – Велико Търново, срещу въззивно решение № 365 от 25.09.2020 г., постановено по в.гр.д. № 618/2020 г. на Великотърновския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 217 от 17.07.2020 г., постановено по гр.д. № 465/2020 г. на Горнооряховския районен съд, са отхвърлени предявените искове от касатора против ДП“Национална компания Железопътна инфраструктура“ гр. София, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ - за признаване на уволнението, извършено с акт за прекратяване на трудов договор № 111-9/17.02.2020г. на Й. Р. - директор Железопътна секция Г. Оряховица, на основание чл.328 ал.1 т.12 КТ, за незаконосъобразно и за неговата отмяна; чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ - за възстановяване на М. С. И. на заеманата до уволнението длъжност „инженер, железопътно строителство“; чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ - за заплащане на сумата 7800.00лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа за период от шест месеца, считано от 18.02.2020г., ведно със законните последици. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и част от които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото - основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси, с твърдението, че са обуславящи за изхода на спора, са: 1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страната, изложени в подадената въззивна жалба; 2. Приложима ли е хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ в случай на виновно поведение от страна на някоя от страните по трудовото правоотношение; 3. Каква е връзката между посоченото основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ/липса на качества за ефективно изпълнение на работата/ и отказът на работника/служителя да се яви на писмен изпит за проверка на професионалните качества на работника за ефективно изпълнение на работата; 4. Може ли да бъде вменено във вина на работника/служителя поведението на работодателя при прилагане на „Наредба 56/2003 г. за изискванията, условията и реда за обучение на кандидатите за придобиване на правоспособност, изисквана от персонала, отговорен за безопасността на превозите с железопътен транспорт, или признаване на такава правоспособност и реда за провеждане на проверовъчните изпити на лицата от персонала, отговорен за безопасността на превозите“, изразяващ се в неуведомяване на служителя за датата и часа за явяване на проверовъчен изпит; 5. Длъжен ли е служителят сам да предприеме действия относно организацията и явяването си на проверовъчен изпит по реда на Наредба 56/2003 г.; 6. Чия е организацията за провеждане на проверовъчен изпит в хипотезата на чл. 6 от Наредба 56/2003 г. По първия, втория и третия правен въпрос касаторът твърди, че приетото във въззивното решение от съда е в противоречие със задължителната и установена практика на ВКС, като се позовава на постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС и на ТР, както следва: по първия въпрос - ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г., т. 19, както и решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.; по втория въпрос - решение № 218 от 17.03.2010 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 984/2009 г., решение № 99 от 05.04.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 380/2009 г., решение № 258 от 23.09.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1231/2012 г. и определение № 1135 от 17.10.2012 г. по гр.д. № 401/2012 г. на ВКС, ІІІ г.о. и по третия въпрос – решение № 992 от 28.01.2010 г. на ВКС, по гр.д. № 195/2009 г., ІІІ г.о. Посоченото от касатора определение на ВКС, постановено по реда на чл. 288 ГПК, не съставлява съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно приетото в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 и ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по тълк. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не следва да бъде обсъждано. Ответникът по жалбата ДП“Национална компания Железопътна инфраструктура“ гр. София, Поделение Железопътна секция гр. Горна Оряховица, чрез процесуалния си представител гл. юриск. Т. Р. е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Възприемайки изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и препращайки към мотивите му на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищецът е работил по трудов договор при ответното дружество от 01.02.2007 г. като „инженер, железопътно строителство“ като след промени в трудовото му правоотношение, то било прекратено, уволнението било оспорено от ищеца и отменено от съда. Със заповед № V-840/11.11.2019г. ищецът бил възстановен на работа, считано от 11.11.2019г., на длъжност „инженер, железопътно строителство". На 17.02.2020г. му е представен акт за прекратяване на трудов договор №111-9/17.02.2020г., съгласно който, считано от 18.02.2020г. се прекратява трудовото му правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.12 КТ, поради обективна невъзможност за И. да изпълнява задълженията си по трудовия си договор, тъй като не се е явил на изпит, съгласно изискванията на „Наредба №56/14.02.2003г. Съдът е приел, че в случая ищецът е работил при ответното дружество на длъжност, която съгласно Наредба № 56/2003 г., може да бъде заета само ако лицето, назначено на нея, е издържало успешно изпит, съгласно чл. 5 от Наредбата. В съответствие с разпоредбата на чл.4 от Наредбата работодателят е изготвил и представил за одобряване списък на длъжностите, за които се изисква правоспособност по чл. 2а от Наредбата, който списък е одобрен от Директора на Изпълнителна агенция „Железопътна администрация“, като в списъка под № 107 е посочена длъжността на ищеца. Приел е, че той е положил и успешно е издържал изпит по чл. 5, ал. 1 от Наредба № 56/2003г., на 02.07.2018г., когато е бил на работа при ответника на длъжност „инженер пътно строителство“. Предвид разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от Наредба № 56/2003г., ако бе продължил да работи при ответника без прекъсване на посочената длъжност, ищецът би следвало да се яви на изпит по чл. 5, ал. 1 от Наредбата не по-късно от четири години след датата на успешно полагане на предходния изпит. По делото е установено, че е налице прекъсване на работата на ищеца на посочената длъжност, за период от февруари 2019г. до ноември 2019г., когато той е възстановен на длъжността. Този период надвишава период от 6 месеца и съгласно чл. 6, ал. 1, т. 2 от Наредба № 56/2003г. ищецът след възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност е бил задължен да се яви отново на изпит по чл. 5, ал. 1 от Наредбата, тъй като посочените изисквания са нормативно установени и незнанието им от страна на ищеца не може да бъде извинено. В обясненията си по реда на чл. 176 ГПК той е заявил, че не е знаел, че трябва да се яви на изпит по чл. 5 от Наредба № 56/2003г., защото документът, който притежава от 02.07.2018г., важи четири години. По спорния въпрос за задълженията на работодателя във връзка с полагането на изпит от страна на ищеца като негов служител и добросъвестно ли ги е изпълнил, съдът е приел, че съгласно Наредба № 56/ 2003г. единственото задължение на работодателя във връзка с организацията и провеждането на изпитите по чл. 5, ал. 1 от Наредбата, е да представи списък с длъжностите, които изискват правоспособност, съгласно чл. 2а, което свое задължение работодателят е изпълнил. Изпълнено е и изискването на чл. 22 от Наредба № 56/2003г. управителят на железопътна инфраструктура и ръководителите на железопътните предприятия, ведомствата, дружествата или предприятията по чл. 1 да представят в ГД "ЖИ" поименен списък на длъжностните лица, които е необходимо да се явят на изпит пред съответните изпитни комисии като с писмо от 02.12.2019г. началникът на отдел РЖИ в [населено място] е уведомен, че ищецът следва да се яви на изпит и се отправя искане той да бъде допуснат до явяване на такъв изпит. Работодателят не е бил задължен да указва на работниците и служителите къде и кога да се явят на изпит или такова за предоставяне на конспекти и други помагала за подготовка за явяването на изпит. В този смисъл, имайки предвид, че длъжността му изисква наличието на положен изпит по чл. 5, ал. 1 от Наредба № 56/2003г. работникът е този, който следва да прояви инициатива и да организира явяването си на изпита, като при необходимост може да потърси съдействието на работодателя си. Разпоредбите на чл. 5, ал. 1 пр. 2, т. 1, 2, 3 и 4 от Наредбата очертават предмета на самия изпит и материята, върху която съответната изпитна комисия следва да задава въпроси на изпитваните, поради което съдът е приел за несъстоятелни възраженията на ищеца, че работодателят не му е връчил конспект и не му е посочил точни дата и час, на които да се яви на проверовъчен изпит, тъй като такова задължение работодателят не е имал, нито такова му е възложено със заповедта на Изпълнителния директор на ИА „ЖА“, в която са посочени дните за провеждане на изпитите, мястото, където те се провеждат, съставът на изпитните 6 комисии, като контролът по изпълнението е възложено на главния директор на ИА“ЖА“, а не на работодателя на ищеца. Съдът е приел, че разпоредбата на чл. 27 от Наредба № 56/2003 г. е с императивен характер и съгласно нея лице, което не се е явило на изпит в определените срокове по реда на тази наредба за длъжността, която заема, няма право да работи на тази длъжност до успешно полагане на изпит. В тази връзка съдът е приел, че в случая очевидното нежелание на ищеца и противопоставянето му да положи необходимия изпит са довели до това, че той сам се е поставил в обективна невъзможност да изпълнява своите трудови задължения, поради което и уволнението му на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ се явява законосъобразно, а предявените искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ – неоснователни, поради което ги е отхвърлил. Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице релевираните от касатора основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС – задължителна и установена, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, следва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос е свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той е решен от въззивния съд в съответствие както със задължителната съдебна практика, така и с установената съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с ТР №1/2001 г. и решенията, посочени от касатора. В конкретния случай с обжалваното решение въззивният съд е съобразил установената практика, че е длъжен в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани, както и да обсъди всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба. Това е така, тъй като непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Предвидената в закона възможност за препращане към мотивите на първоинстанционният съд, не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по съществото на спора, в т.ч. и такива по направените от страните възражения и поддържани доводи. Това задължение произтича от посочената характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Ето защо, дори и препращането към мотивите на първата инстанция, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая, след като е приел, че установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира напълно на приетите доказателства, въззивният съд е препратил към нея на основание чл. 272 ГПК. Изложил е обаче собствени мотиви по отношение наведените във въззивната жалба оплаквания и доводи и като е констатирал, че възприетите от него правни изводи съвпадат напълно с тези на първоинстанционния съд, е потвърдил изцяло обжалваното решение. Следователно, въззивното решение е съобразено с тази задължителна и установена съдебна практика като въз основа на събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, съдът е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е законосъобразно, тъй като неполагайки проверовъчен изпит за длъжността, която изпълнява, съгласно императивната разпоредба на чл. 27 от Наредба № 56/2003 г., ищецът сам се е поставил в обективна невъзможност да изпълнява своите трудови задължения. Вторият и третият правни въпроси, така както са формулирани от касатора, не се явяват обуславящи за изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, тъй като отговорността по чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ е безвиновна, а обективната невъзможност, съгласно тази норма на закона е налице, когато по някаква причина от обективен характер, имаща връзка с работника или работодателя, не е възможно работникът да изпълнява задълженията си по трудовия договор, какъвто е настоящият случай – работникът заема длъжност, за която императивно се изисква периодично полагане на изпит, което работникът не е сторил и по тази обективна причина той е в невъзможност да изпълнява трудовите си задължения, а не е налице липса на качества у него за ефективно изпълнение на работата, каквато е отговорността по чл. 328, ал. 1, т. 5 КТ. Що се отнася до останалите три правни въпроса, свързани с приложението на Наредба № 56/2003 г. за изискванията, условията и реда за обучение на кандидатите за придобиване на правоспособност, изисквана от персонала, отговорен за безопасността на превозите с железопътен транспорт, или признаване на такава правоспособност и реда за провеждане на проверовъчните изпити на лицата от персонала, отговорен за безопасността на превозите, и в тази връзка за отговорностите на работника/служителя от една страна и на работодателя от друга, касационната инстанция намира, че тези въпроси също не се явяват обуславящи за изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Така както са формулирани, те изразяват несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви по приложението на Наредба № 56/2003 г., което не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281, т.3 ГПК и биха могли да бъдат обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество след евентуалното й допускане до касация, предвид критериите на чл. 280 ГПК. Освен това по тези въпроси не е налице и релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под "точно прилагане на закона" най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Предвид изложеното, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,