Определение № 50227 от 12.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3456/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Г. П. Т., с адрес в [населено място], чрез адв. Н. П., против решение № 107 от 5 май 2022 г., постановено по в.гр.д. № 45/2022 г. по описа на Окръжен съд Сливен, в частта му, с която се обезсилва решение № 260484 от 11 ноември 2021 г., постановено по гр.д. № 1629/2020 г. по описа на Районен съд Сливен в частите му, с които Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ - МВР е осъдена да заплати на Т. сумата от 20750,10 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, вследствие на невярно документиране в УП обр. 3 № 808p-1956/17.09.2019 г., сбор от дължими, но неполучени месечни пенсии за осигурителен стаж и възраст за периода 11.12.2015 г.-02.10.2018 г., сумата от 2114,86 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, вследствие на невярно документиране в УП обр. 3 № 808p-1956/17.09.2019 г., представляващи разликата между изплатените на Т. пенсии и тези, които той би получил, ако документът е с вярно съдържание, за периода 02.10.2018 г.-21.05.2020 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на исковата молба, сумата от 201,68 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 21.10.2018 г.-15.06.2020 г. Решението се обжалва и в частта, с която вследствие на обезсилването производството по осъдителните искове е прекратено и делото е изпратено по подсъдност на Административен съд Сливен, и е отменено първоинстанционното решение в частите, с които са присъдени разноските, направени в производството пред районния съд, в полза на Т.. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон и необосновано. Съдът неправилно приел, че двата главни иска, с които се иска осъждането на ответника да заплати обезщетение за вреди, настъпили вследствие от невярно документиране, следва да бъдат разгледани по реда на ЗОДОВ, тъй като конкретните вреди, чието обезщетяване се търси, произтичат и са пряка и непосредствена последица от опороченото съдържание на документите, а не от други незаконосъобразни действия или бездействия на ответника. Порок има самото съдържание на документите УП обр. 3, които обаче не са административни актове, доколкото не съдържат волеизявление на органа по назначаването, а само констатират наличието на определени факти с правно значение – стаж, извънреден труд; УП не създават права или задължения, а обективираните в тях факти стоят извън волеизявлението на административния орган да издаде или не самия документ; това волеизявление предшества издаването и не е инкорпорирано в удостоверителния документ, от който се твърди, че произтичат вредите. Твърди се, че оспорваните УП обр. 3 като удостоверителни документи могат да бъдат истински или неистински, а не законосъобразни или незаконосъобразни, поради което е следвало да се разглеждат от гражданския съд по реда на Кодекса на труда. Касаторът подчертава, че тъй като конкретният документ, който е породил правото на обезщетение, се издава от работодателя в изпълнение на нормативно установеното му задължение да го издаде, то е приложима хипотезата на специалната деликтна отговорност на работодателя, установена в чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ. Оспорват се изводите на съда за неприложимост на обезщетението по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ по отношение на претенцията на ищеца като работещ не по трудово, а по служебно правоотношение: липсата на изрично предвидено обезщетение в ЗМВР и ЗДСл, аналогично на това по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ, представлява празнота в закона, която следва да бъде преодоляна чрез правоприлагане по аналогия на осн. чл. 46, ал. 2 ЗНА. Изразява се несъгласие с тълкуването, че пораждащата отговорността норма е приложима само спрямо работодатели - частноправни субекти, което би довело до пряка дискриминация на основание обществено положение по смисъла на чл. 6, ал. 2, изр. второ КРБ, при която специалният закон защитава в по-малка степен интересите и законните права на една категория правни субекти спрямо друга категория, престиращи работна сила срещу заплащане, само защото от другата страна на правоотношението стои държавен орган; целта на специалния закон е да регламентира по различен начин само отклоненията от общите правила при отчитане на тяхната специфика, а не да даде по-голяма закрила на държавата като работодател спрямо останалите работодатели, нито да е в ущърб на държавните служители, чийто статут е уреден в закона. Освен това разрешението на въззивния съд за неприложимостта на чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ е в противоречие с принципните тълкувания, съдържащи се в т. 23 от ТР № 6/2012 г., ОСГТК, ВКС. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са поставени правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ - МВР, представлявана от директор главен комисар Н. Н., чрез юрк. А. М., в отговор на касационната жалба оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване, а изложените в жалбата оплаквания счита за неоснователни. Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която се потвърждава първоинстанционното решение № 260484 от 11 ноември 2021 г., постановено по гр.д. № 1629/2020 г. по описа на Районен съд Сливен, за признаване за установена неистинността на документа УП обр. 3 № 808р-1956/17.09.2019 г., е подадена касационна жалба от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, представлявана от директор главен комисар Н. Н., чрез юрк. А. М.. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводството. Касаторът поддържа, че предявеният от Т. иск на основание чл. 124, ал. 4 ГПК за установяване на неистинността на документ е недопустим, поради наличието на предходно произнасяне на съда, ползващо се със сила на пресъдено нещо, по гражданско дело, заведено по-рано във времето от Т. – гр.д. № 5943/2017 г. по описа на Районен съд Сливен, основаващо се на същите факти и обстоятелства, описани в исковата молба, за които служителят вече е бил обезщетен; от приложените по предходното дело документи е видно, че извънредният труд е бил своевременно отчитан и заплащан при спазване на действащия закон; до завеждането на гр.д. № 5943/2017 г. Т. не е възразил нито срещу издадената му при прекратяване на служебното правоотношение справка, нито срещу издаденото му УП обр. 3 № ПО-2474/07.12.2015 г. и посочените в него часове извънреден труд, а едва впоследствие е оспорил решението на директора на ТП НОИ [населено място] за отказ за отпускане на пенсия пред компетентния административен съд, като отказът е бил потвърден и от ВАС. Касаторът подчертава, че официалните свидетелстващи документи се ползват с материална доказателствена сила и опровергаването им е недопустимо със свидетелски показания, на каквито в настоящото дело се позовавал Т.. Едва с произнасянето на съда по гр.д. № 5943/2017 г. е възникнало основание за изменение на вече издаденото УП обр. 3, като същото води до изменение на обективната действителност занапред, което е послужило и за отпускане на пенсия занапред след постановяването на окончателно решение по делото; до влизане в сила на това съдебно решение оспорваният документ правилно е отразявал действителността, поради което няма основание за ангажирането на отговорността на работодателя по чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като същият се е съобразил с влязлото в сила решение и е издал ново УП обр. 3 № 808р-1956/17.09.2019 г., което вярно отразява постановеното от съда, и въз основа на този документ е отпусната пенсия на Т. занапред. Подчертава се, че Т. в продължение на две години от отпускането на пенсията не е възразил и оспорил отразеното от работодателя в предоставените му справки и удостоверителни документи. Оспорва се и заключението на вещото лице по допусната икономическа експертиза с твърдението, че същото не отразява действително отработените часове извънреден труд, а искът по чл. 124, ал. 4 ГПК е останал недоказан и неподкрепен с други доказателства, освен свидетелските показания, неправомерно кредитирани от съда. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване са поставени правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по тази жалба Г. Т., с адрес в [населено място], чрез адв. Н. П., в отговор излага доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата по същество. Не е спорно, че между страните е съществувало служебно правоотношение до прекратяването му през 2015 г., по силата на което Т. е заемал длъжността „пожарникар“ и е имал статут на служител по смисъла на ЗМВР. Въззивният съд приема, че първоначално предявените искове са за обезщетение на претърпени имуществени вреди в резултат от невярно вписване по вина на ответника на всички положени от ищеца часове извънреден труд в първоначално издадения документ, удостоверяващ осигурителния му стаж и положен извънреден труд. Претърпените вреди са под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в неполучаване на пенсия за осигурителен стаж и възраст от момента на подаване на заявлението за отпускане на пенсията - 07.12.2015 г., до датата на отпускането ѝ - 18.10.2018 г.; независимо, че след последната дата ищецът е започнал да получава пенсия въз основа на последващ, издаден от работодателя документ, той е продължил да търпи вреди, тъй като в него отново не били отразени всички положени часове извънреден труд и следователно пенсията не била в правилен размер. Поради това ищецът претендира и обезщетение, изразяващо се в разликата между изплатените до момента на завеждане на исковата молба пенсии и тези, които би получил, ако издадените документи съдържаха истинския размер на часовете положен извънреден труд в периода от 01.01.2005 г. до прекратяване на служебното му правоотношение. Въззивният състав е счел, че с оглед заявените твърдения, правната квалификация на предявените искове за обезщетение не е по КТ, а по ЗОДОВ, тъй като ищецът има качеството на държавен служител съгласно чл. 142 ЗМВР, а посочените от него вреди са от незаконно бездействие и забава на органа по назначаване; последният, чрез определени от него лица, има и задължението по чл. 5, ал. 7 КСО, вр. чл. 30, т. 4 ЗДСл, за издаване на необходимите на служителя документи за осигурителен стаж и доход при прекратяване на служебното правоотношение; доколкото липсва изрично препращане в ЗМВР и ЗДСл към разпоредбата на чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ, то законът не предвижда възможността ищецът да търси обезщетение за претърпените вреди по този ред, а единствената възможност е по ЗОДОВ. С оглед разпоредбата чл. 124, ал. 1 ЗДСл, компетентен да направи преценка дали длъжностни лица са извършили твърдените неправомерни действия/бездействия във връзка със съдържанието и прекратяването на служебното правоотношение на ищеца, е административният съд, а не районният. Въз основа на изложеното се приема, че предявените осъдителни искове са неподсъдни на гражданския съд и следва да се разгледат от компетентния административен съд, поради което първоинстанционното решение е обезсилено в тази му част и делото е препратено служебно на компетентния административен съд, за да се произнесе по исковете. В останалата му част въззивният съд е преценил обжалваното решение като допустимо и правилно. Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка относно иска по чл. 124, ал. 4, изр. първо ГПК е намерена за пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и поради съвпадение на фактическите и правни изводи на двете инстанция, е препратено към мотивите на първата инстанция. Посочено е, че за основателността на предявения иск, с който се иска да бъде признато за установено, че документът УП обр. 3 № 808р-1956/17.09.2019 г. е с невярно съдържание, материализираното в документа съдържание следва да не отразява правилно действително положения от ищеца извънреден труд. Счетено е, че несъответствието между отразените в документа и реално изработените часове извънреден труд е безспорно установено от заключението на приетата по делото икономическа експертиза. Досежно възражението на работодателя, че съдът е основал крайния си извод за неистинността на обжалвания документ върху свидетелски показания, съдът изрично подчертава, че кредитира напълно заключението на вещото лице, счита го е за обективно и пълно, като не съществуват съмнения в неговата достоверност с оглед събраните по делото доказателства. Обсъдено е и второто възражение на същата страна, че едва след произнасянето на съда по предходно дело е имало основание за промяната на отразеното в документа, като промяната има действие занапред – възражението е прието за неоснователно, тъй като предявените по гр.д. № 5943/2017 г. искове не са по същността си конститутивни и следователно нямат присъщото на тези искове действие, на което се позовава и ответникът по иска. На следващо място е посочено, че към настоящото производство е неотносимо предходно производство пред административния съд, приключило с решение, с което е отказано отпускане на лична пенсия, както и фактът, че към момента на издаване и след това не е имало изрично възражение или оспорване от страна на ищеца на отразените в документа часове положен труд. Въззивният състав изрично подчертава, че предмет на установителния иск, който разглежда, е истинността на последващо издаденото удостоверение, което не е било предмет на съдебна проверка преди, и в този смисъл са отчетени като неоснователни доводите на ответната по иска страна, че съществува предходно произнасяне по същите въпроси, тъй като съдът не е намерил да е налице обективно тъждество между посоченото предходно решение, постановено по гр.д. № 5943/2017 г. по описа на Районен съд Сливен, и обжалваното първоинстанционно решение. С първото съдът е разгледал искове за заплащане на неплатено възнаграждение с приспаданите удръжки за положен извънреден труд в периода 01.07.2014 г.-30.11.2015 г., и за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50-те часа за тримесечията в периода 25.02.2003 г.-30.06.2014 г. С обжалваното решение първоинстанционният съд е разгледал искове с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК и чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ за заплащане на имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, вследствие на невярно документиране в удостоверение, съставено от работодателя, и представляващи сбор на дължимите, но неполучени от ищеца месечни пенсии за осигурителен стаж и възраст за периода 11.12.2015 г.-02.10.2018 г., и за заплащане на имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, вследствие на невярно документиране в удостоверение, съставено от работодателя, и представляващи разликата между изплатени на ищеца пенсии и тези, които той би получил, ако документите биха били с вярно съдържание, за периода 02.10.2018 г.-21.05.2020 г. Посочва се и че институтът на погасителната давност не може да намери приложение по отношение на факти и обстоятелства с правно значение, доколкото действието му се свързва с прекратяването на възможността претендираното право на вземане да бъде удовлетворено по принудителен ред, а в случая такова правопогасяващо възражение не е въведено от работодателя. К. съд приема, че касационното обжалване следва да се допусне по касационната жалба на Г. Т., а касаторът ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР не обосновава допускането на касационното обжалване в съответната част на въззивното решение. Поставеният от касатора Т. въпрос, уточнен от настоящия съдебен състав и обобщаващ поставените четири въпроса, а именно какъв е редът да се разгледа претенция за обезщетение на имуществени вреди, причинени от вписване на неверни данни в издадени от органа по назначаването по ЗМВР документи за осигурителен стаж и доход на служител при прекратяване на служебното правоотношение при липса на изрична норма в ЗМВР, е обусловил изхода на спора в обжалваната от Т. част от въззивното решение. Касационното обжалване се допуска поради значението на въпроса за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на въпросите, съдържащи се в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, представено от ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР, настоящият състав счита, че не обосновават допускането на касационно обжалване. По първия въпрос относно задължението на съда да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички доказателства, се твърди, че е налице противоречие с практиката на ВКС според решение № 222 по т.д. № 505/2017 г., ІІ т.о. Константно е разбирането в съдебната практика (включително и в соченото от касатора решение, както и решение № 113 по гр.д. № 5961/2015 г., ІІІ г.о., решение № 388 по гр.д. № 1975/2010 г., ІV г.о., решение № 217 по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о., решение № 57 по гр.д. № 1416/2010 г., ІІІ г.о., решение № 34 по гр.д. № 652/2011 г., ІІ г.о., решение № 37 по гр.д. № 241/2011 г., І г.о., решение № 536 по гр.д. № 89/2012. г., ІV г.о., и др.), че съдът дължи обсъждане на всички доказателства по спора и доводите на страните – той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право; съдът трябва да обсъди в мотивите си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решаването на делото. Безспорно, действащия процесуален ред дава възможност на въззивната инстанция при потвърждаване на решението на първата инстанция да препрати към мотивите ѝ, макар това да не отменя задължението ѝ да изложи собствени мотиви. В конкретния случай въззивният състав, поради съвпадение на фактическите и правните изводи, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, но след това последователно е изложил и собствените си мотиви по въведените от страните възражения и съотнасянето на формираните изводи със събрания по делото доказателствен материал. При постановяването на обжалваното решение съдът е изпълнил задължението си, и твърдяното противоречие не е налице. По втория и третия въпрос, свързани с преценката на заключението по допуснатата по делото експертиза, обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно даденото в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, разяснение, процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. От мотивите на обжалваното решение е видно, че съдът е обсъдил защо кредитира заключението на вещото лице като обективно, пълно и достоверно с оглед събраните по делото доказателства. Доколкото съдът е изпълнил това свое задължение, на настоящият етап от производството пред ВКС не може да бъде извършена преценка на доказателствения материал, тъй като това е свързано с правилността на обжалваното решение по същество. Извършената от въззивния съд преценка в случая е сторена в съответствие със соченото от касатора тълкуване на ВКС, като са изложени достатъчно аргументи за преценката на заключението на вещото лице, поради което не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС. За пълнота следва да се посочи, че не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава без допълнителна аргументация. Както вече бе изяснено, въпросите са разрешени и в съответствие с установената практика, и няма необходимост от нейното изоставяне, осъвременяване или промяна. Не води до допускане на касационно обжалване и последният заявен в изложението към касационната жалба на ГД „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР въпрос. Обезщетенията, търсени от ищеца в настоящото производство, са за пропуснати ползи, представляващи сбор на дължимите, но неполучени от ищеца месечни пенсии за осигурителен стаж и възраст за периода 11.12.2015 г.-02.10.2018 г., и пропуснати ползи, представляващи разликата между изплатени на ищеца пенсии и тези, които той би получил, ако документите биха били с вярно съдържание, за периода 02.10.2018 г.-21.05.2020 г. Правото на допълнителен годишен отпуск за положен извънреден труд не е част от предмета на настоящото производство. Съдът не се е произнасял по този въпрос, поради което той се явява и неотносим към допускането на касационно обжалване на въззивното решение. Накрая, неоснователно се твърди от този касатор, че решението на въззивния съд в обжалваната от него част е недопустимо поради наличието на произнасяне от страна на съда със сила на пресъдено нещо по предходно дело – гр.д. № 5943/2017 г. по описа на Районен съд Сливен, основаващо се на същите факти и обстоятелства, описани в исковата молба, за които служителят вече бил обезщетен. Както правилно е прието и от въззивния съд, разгледал същото възражение, по посоченото дело на районния съд са разгледани искове за заплащане на неплатено възнаграждение с приспаданите удръжки за положен извънреден труд в периода 01.07.2014 г.-30.11.2015 г., и за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50-те часа за тримесечията в периода 25.02.2003 г.-30.06.2014 г., докато в настоящия процес предмет за разглеждане са искове с правно основание чл. 124, ал. 4 ГПК и чл. 226, ал. 1, т. 2 КТ за заплащане на имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, вследствие на невярно документиране в удостоверение, съставено от работодателя, и представляващи сбор на дължимите, но неполучени от ищеца месечни пенсии за осигурителен стаж и възраст за периода 11.12.2015 г.-02.10.2018 г., и за заплащане на имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи, вследствие на невярно документиране в удостоверение, съставено от работодателя, и представляващи разликата между изплатени на ищеца пенсии и тези, които той би получил, ако документите биха били с вярно съдържание, за периода 02.10.2018 г.-21.05.2020 г. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,