Определение № 1243 от 18.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3735/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадени от Прокуратурата на Република България и от Д. Д. С. касационни жалби. С касационната жалба на Прокуратурата на Р.България се прави искане за допускане на касационно обжалване на решение на постановеното от САС, ГО, 12 състав, решение № 250/06.03.2023 г. по гр.д. № 2238/2022 г., в частта, с която е потвърдено решение № 261001 от 18.03.2022 г. по гр.д. № 16889/2018 г. на СГС, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 15 000 лв. Твърди, че в тази си част решението е неправилно и необосновано, и иска да бъде частично отменено като размерът бъде намален до сума, която съответства на действително претърпените вреди. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай и какъв е справедливия размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Твърди се противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика- т.ІІ на ППВС № 4/1968 г., т.3 и т.11. от ТР № 3/2005 г. по тълк. д. №3/2004г. и т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК, както и с решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК по сходни случаи. По делото не е постъпил писмен отговор от насрещната страна- Д. С.. С касационна жалба от Д. Д. С., се обжалва въззивното решение в частта, в която искът за обезщетение на неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв. Твърди, че в тази си част решението е неправилно и необосновано, и иска да бъде отменено, с присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в пълния претендират размер. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички обстоятелства, релевантни за конкретния случай; и какъв е справедливия размер за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди. Прокуратурата на Р. България не изразява становище по касационната жалба на Д. С.. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийският апелативен съд е приел, че в процесния случай се претендира обезщетение за претърпени вреди от повдигане на обвинение срещу пострадалото лице за извършено престъпление от общ характер, по което е оправдано, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата, чрез нейните органи- Прокуратурата на Р. България. Обезщетението обхваща всички преки и непосредствени вреди, последица от увреждането, като съобразно общите разпоредби за разпределение на доказателствената тежест ищецът по иск за неимуществени вреди следва да установи основанието на иска си, а размерът на претърпените вреди се определя от съда по справедливост. Изложил е, че справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението. Взел е предвид, че на ищеца е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което е тежко умишлено по смисъла на чл.93, т.7 НК, както и периода, в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в законна сила акт на съда- около девет години. Счел е обаче, че отговорността на органа на обвинение относно продължителността на наказателното производство следва да се ангажира само за 5г. и 9 месеца, тъй като за в периода от 20.06.2017 г. до 20.09.2017 г., ход на делото не е даден поради поведението на ищеца, който по това време е бил в Лондон, или общо за период от 2 години и 4 месеца наказателното производство не е могло да се развива предвид поведението на ищеца. Отчел е, че на ищеца е определена най-леката мярка за процесуална принуда - „подписка“, която не е била търпяна в целия период на наказателното производство, а само за 1г. и 7 месеца, както и че при първоначалното и повторно разглеждане на делото от страна на първоинстанционния съд са били постановявани оправдателни присъди. Взел е предвид и че ищецът се е явявал многократно пред разследващите органи и съда, като от общо 17 явявания, 13 са били в съдебна фаза. Позовал се е и на разпитаните по делото свидетели и заключението по СПЕ, от които се установява, че ищецът е изживял много тежко предприетите срещу него действия по наказателно преследване, бил притеснен, изнервен и неспокоен, периодично вдигал кръвно налягане, което налагало приемането на медикаменти, при липсата на клинични данни за психично заболяване от ранг на психоза или клинична симптоматика за депресивно разстройство. При преценка на всички тези обстоятелства, решаващият съд е заключил, че предявеният иск е частично основателен и следва да бъде уважен за сумата от 15 000лв., поради което и при съвпадане с крайните изводи на първоинстанционния съд, е потвърдил обжалваното решение. По наведените от Прокуратурата на Р.България и Д. С. идентични основания за допускане на касационно обжалване: Неоснователно е искането на касаторите за допускане до касационно обжалване по поставените въпроси, които са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Трайно в тази практика се приема, че за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова - трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Съблюдавайки тези критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди се определя според вида и тежестта на причинените психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените страдания и неудобства. Създаденият от съдебната практика ориентир при разрешенията в подобни случаи е относим, но като се има предвид, че унификация и уравниловка при определяне размерите на обезщетенията за неимуществени вреди в различните случаи е принципно невъзможна, тъй като във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай обстоятелства, относими към търсената обезвреда. Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения, като е изложил мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди не се установява такава връзка и поради това не подлежат на обезщетяване. Дали тази му преценка е правилна не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 250/06.03.2023 г. на СГС, ГО, 12 състав, постановено по гр.д. № 2238/2022 г., в частта, с която е потвърдено решение № 261001 от 18.03.2022 г. на СГС, І- 24 състав, по гр.д. № 16889/18г., в частта, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва от 17.12.2018г. до окончателното му заплащане. С оглед изхода на спора- недопускане на решението до касационно обжалване /включ. и по касационната жалба на Д. С./ и липсата на подаден от адв. А. отговор на касационната жалба на Прокуратурата на Р.България, на адв. В. А. не следва да бъде присъждано възнаграждение за процесуално представителство за касационната инстанция на осн. чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. С оглед на изложеното и Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК, поради което и