Определение № 60371 от 18.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4030/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д., чрез пълномощника съпругата му М. Г.-Д., против определение № 260366/22.07.2020 г. на Окръжен съд Кюстендил, постановено по в.ч.гр.д. № 141/2021 г. С обжалваното определение въззивният съд е оставил без разглеждане частната жалба от М. Д. Д. в частта й против разпореждане №260520/04.02.2021 г. на Районен съд Кюстендил, постановено по гр.д.№1705/2018г., с което е оставена без уважение молба с искане по чл.63, ал.1 ГПК за продължаване на срок за изпълнение на указания на съда от 14.10.2020 г. за заплащане на държавна такса в размер на 15.00 лева, дължима по частна жалба с вх.№ 263670/14.10.2020 г. и е прекратено производството по делото в тази му част. С обжалваното определение е потвърдено определение №260159/04.02.2021 г. на Районен съд Кюстендил, постановено по гр.д.№1705/2018 г., с което е върната частната жалба на М. Д. срещу определение №260115/16.09.2020 г., с което е оставено без разглеждане искане на М. Д. за спиране на производството по гр.д.№1705/2018 г. по описа на Районен съд Кюстендил и присъединяване на същото към гр.д.№17258/2012 г. по описа на СГС, прекратено е производството по гр.д.№1705/2018г. по описа на РС Кюстендил и исковата молба е върната на ищеца М. Д.. Жалбоподателят поддържа основания за неправилност и необоснованост на обжалваното въззивно определение. Иска се допускането му до касационен контрол, отмяната му и връщане на делото на Кюстендилския окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия, както и присъединяване на гр.дело № 17258/2012 г. на СГС към настоящото дело. В изложението, представено след дадени от съда указания, се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се твърди наличие на нарушение на правото на ЕС – в случая чл. 6 ЕКЗПЧОС относно справедлив процес от безпристрастен съд с обосновката е, че въззивното определение е постановено от незаконен състав - конкретни съдии са си давали многократно отводи по негови предишни дела и „реално с този си акт реализират условията на закона Магнитски и закона Рико“. В останалата част от изложението се преповтаря съдържанието на частната касационна жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.1 и на ал.4 ГПК в частта, с която се обжалва въззивното определение, с което е потвърдено определение №260159/04.02.2021 г. на Районен съд Кюстендил, постановено по гр.д.№1705/2018 г. за връщане на частната жалба на М. Д. срещу определение №260115/16.09.2020 г. В частта, с която се обжалва определението на въззивния съд от 22.07.2021 г., с което е оставена без разглеждане частната жалба против разпореждане №260520/04.02.2021 г. на Районен съд Кюстендил по гр.д.№1705/2018г., с което е оставена без уважение молба по чл.63, ал.1 ГПК за продължаване на срок за изпълнение на указания на съда, компетентен да се произнесе е съответния апелативен съд съгласно чл.274, ал.2, изр.1, пр.2 ГПК. Ето защо, след произнасяне по настоящата частната касационна жалба, делото следва да изпрати на Софийския апелативен съд за произнасяне по жалбата срещу определението на Кюстендилския окръжен съд, с което е оставена без разглеждане частна жалба на М. Д. срещу разпореждане от 04.02.2021 г. на Районен съд Кюстендил. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди разпореждането на Районен съд Кюстендил за връщане на частна жалба на М. Д. против определение му от 16.09.2020г., въззивният съд е приел, че подадената частна жалба не е отговаряла на изискването на чл.275, ал.2, вр. чл.261 т.4 ГПК, тъй като към същата не е бил приложен документ за заплатена по сметка на Окръжен съд Кюстендил държавна такса в размер на 15 лв., съгласно чл.19 ТДТССГПК, както и че даденото от първоинстанционния съд разпореждане по чл.262, ал.1, вр.чл.275, ал.2 ГПК, съдържащо указание до ищеца в 1-седмичен срок от съобщаването да заплати дължимата държавна такса, е правилно. Срокът, в който жалбоподателят е следвало да изпълни указанията е започнал да тече от датата на връчване на съобщението – 16.11.2020г. и съгласно правилото на чл.60 ГПК, е изтекъл на 23.11.2020г. В рамките на този срок, страната е поискала неговото продължаване, като е изложила, че причина за невъзможността да го спази е заболяване – двустранна бронхопневмония. Въззивният съд е посочил, че чл.63, ал.1 ГПК предоставя на страната подобна процесуална възможност, като молбата би могла да бъде уважена и срокът – продължен, при наличие на уважителни причини за това. Посочено е още, че наличието на заболяване съставлява уважителна причина за необходимостта от продължаване на срока, но за да бъде молбата уважена, заболяването следва да е било налично към периода от време или част от периода от време, в който за страната е съществувало задължението да извърши указаното й действие. Въззивната инстанция е приела, че М. Д. категорично е удостоверил по делото, че е страдал от пневмония в периода след 06.01.2021г., но това е период, който не е релевантен за искането му по чл.63, ал.1 ГПК, тъй като на изследване подлежи въпросът дали към момента, в който указанието е следвало да се изпълни са били налице уважителни причини, поради които това да не е могло да бъде сторено, т.е. – за времето от 16.11.2020г. до 23.11.2020г. Доколкото такива не са били удостоверени, въззивният съд е приел, че правилно молбата е оставена без уважение, като с обжалваното определение е приложил последицата от бездействието на страната, регламентирана в чл.275, ал.2, вр.чл.262, ал.2, т.2 ГПК, за която последната е била надлежно предупредена, а именно – връщане на частната жалба. В изложението към частната касационна жалба касаторът не е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, който според него е разрешен от въззивния съд при наличие на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът трябва да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен с обжалваното решение. Правният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая в изложението са отправени оплаквания за неправилност на определението, като съжденията на частния жалбоподател са такива по съществото на спора и са направени с оглед собственото му разбиране за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивната инстанция, но правен въпрос в контекста на тези оплаквания изобщо не е формулиран, поради което не следва да се допуска касационно обжалване. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,