Определение № 2276 от 21.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3741/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 331437/24.06.2021 год. на А. Е. С., Р. А. Е. и Е. А. Е., заедно представлявани от адв. Д. П.. Касаторите са недоволни от решение № 263353 от 25.05.2021 год. по въззивно гр. д. № 2633/2018 год. на Софийски градски съд. С него се оставя в сила постановеното от Софийския районен съд по гр. д. № 5429/ 1999 год. решение от 25.10.2017 год. в обжалваната му част, по предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, за осъждане на касаторите да заплатят на Д. Х. Г. сумата 17 550,87 лева – обезщетение за лишаване от ползването на първия етаж от делбената сграда за периода от 11.05.2006 год. до 20.02.2012 год., ведно със законната лихва от 20.02.2012 год. Съгласно мотивите на въззивната инстанция, с решението на първоинстанционния съд по допускането на делбата са установени със сила на пресъдено нещо правата на страните в съсобствеността, а именно: 1/3 ид. част за Д. Г., 1/3 ид. ч. в собственост на А. Е. С. и А. Г. Е. – последната починала в хода на производството и на нейно място конституирани съпругът ѝ А. С. и двамата ѝ сина Е. и Р. Е.. А. С. /касатор/ е починал на 07.04.2022 год. и е оставил като единствени наследници другите двама касатори – негови синове. Приложени са препис - извлечение от акт за смърт и удостоверение за наследници. Прието е за установено, че ищецът Г. е отправил нотариална покана до А. С. /връчена на 14.06.2006 год./ и до А. Е. /връчена на 11.05.2006 год./. В нея било обективирано искане за предаване на ключове за достъп до процесната реална част от делбения имот, като било указано, че това може да бъде направено всеки работен ден между 17 и 18 часа в канцеларията на нотариуса-връчител. С поканата било отправено и искане за заплащане на обезщетение за лишаването от възможността да ползва съсобствената вещ. За да се произнесе по предмета на спора, въззивният съд се е аргументирал с така представените писмени доказателства, както и със събраните свидетелски показания. На база на тях, приема за безспорно установено, че А. С. и А. Е. са ползвали първия етаж на жилищната сграда от 1973 год. От 2000 год. музикалният клуб (заведението), представляващ част от първия етаж, се е ползвал от Р. Е. като склад, а третият ответник Е. Е. не ползва имота от 1990 год., тъй като от тогава не живее в България. Съобразявайки се с приетото експертно заключение по основната съдебно-техническа експертиза съдебният състав е възприел дадената от вещото лице оценка за средната пазарна стойност на наема за претендирания период, като е определил, че съответстващата на квотата на Д. Г. в съсобствеността част е 17 764,21 лв. /т. е. малко над претендираната сума/. При така установената фактическа обстановка и предвид липсата на доказателства ответниците да са предоставили достъп на ищеца до общата вещ, въззивната инстанция е възприела изводите на първоинстанционния съд за основателност на иска. В отговор на наведените във въззивната жалба оплаквания е изтъкнато, че претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна и когато ползващият съсобственик или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с общата вещ, но имайки достъп до нея, не допуска другия съсобственик да си служи с нея, например като държи ключа. Следователно е ирелевантно обстоятелството, че към датата на нотариалната покана музикалният клуб се е ползвал от Р. Е., а ответникът Е. Е. не е живял в България. Имуществената отговорност за тях произтича от поведението на общата им наследодателка, която не е предоставила ключове от първия етаж на жилищната сграда, въпреки отправеното до нея писмено поискване. За неоснователно е посочено и направеното възражение, че ищецът бил ползвал втория етаж от жилищната сграда, от който ответниците притежават 1/3 идеална част, тъй като предмет на производството е първият етаж на жилищната сграда. Обстоятелството, че Д. Г. е пребивавал в чужбина след писменото поискване не е от значение за основателността на претенцията, след като той не е можел реално да ползва първия етаж от жилищната сграда, защото не са му били предадени ключовете. В касационната жалба се поддържа становище за неправилност на решението, като се моли за неговата отмяна и отхвърляне на претенцията. В изложение към нея касаторите се позовават на противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на противоречие с практиката на ВКС – конкретни решения не са цитирани. Заявява се също така, че решаването на делото е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В аргументацията си процесуалният представител на касаторите единствено преповтаря доводите си за неправилност на решението /че поканата била отправена до А. Е., а ответниците Е. и Р. не били канени да предадат имота, освен това не го ползвали, не било налице ползване чрез трето лице, липсвала представителна власт за адвоката, отправил нотариалната покана и т. н./. Впоследствие изразява несъгласие с даденото разрешение на въпроса, кога се освобождава от задължението за даване на достъп съсобственикът, тъй като в случая никой не се бил явил, за да ползва имота. В заключение застъпва тезата, че в конкретната хипотеза е налице отказ от страна на ищеца да приеме ползването на полагащата му се част, доколкото същият не е в България, което от своя страна обуславя отхвърлянето на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Д. Х. Г., представляван от адв. Р. И., оспорва жалбата, като поддържа становище за отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, а по същество излага аргументи за нейната неоснователност. Постъпили са писмени отговори още от името на С. С. Б. и К. С. Б.. Същите са участвали в делбата, но не са страни по предявения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС – предмет на настоящото производство, поради което и за тях липсва правен интерес от участие в него. Върховният касационен съд, в настоящия състав на II г. о., като обсъди доводите на страните и данните по делото намира следното: Касационната жалба е редовна и процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежно легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд. Не се установяват пороци, които да налагат служебно произнасяне по предмета на настоящото производство с оглед констатирана вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. По релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че същите не са обосновани. Представеното към жалбата изложение не удовлетворява формалните изисквания за точно и мотивирано изложение на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 год., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Задължението на касатора да посочи конкретен правен въпрос от значение за изхода по делото и обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата, включително по отношение фазата на нейното селектиране, са израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Ето защо липсата на конкретно формулиран въпрос сама по себе си представлява достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване и не може да бъде преодоляна чрез служебното извеждане на такъв въпрос от страна на касационния съд, доколкото това би било в противоречие с основните начала, установени в чл. 6, 8 и 9 ГПК - диспозитивно начало, състезателност и равенство на страните. С оглед конкретно повдигнатите в изложението оплаквания и доколкото може да се приеме, че е поставен въпросът за това как и по какъв начин съсобственикът се освобождава от задължението за даване на достъп, следва да се добави още следното: По смисъла на дадените разяснения с Тълкувателно решение № 7 от 02.11.2012 год. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК, когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно предназначението ѝ за задоволяване на свои нужди или потребности - той ползва лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта - чрез непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил. Ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено до знанието на първия и той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. В тази хипотеза лишеният от възможността да ползва общата вещ според нейното предназначение и според притежавания от него обем права съсобственик има, съгласно чл. 31, ал. 2 от ЗС, право да получи обезщетение. След като обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС се дължи от момента на получаване на писменото поискване /решение № 466 от 21.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4249/2008 г., IV г. о./, т. е. възниква вследствие отправеното волеизявление и последвалия отказ за предоставяне достъп до вещта, то няма как да се направи компенсация с евентуалното вземане на касаторите спрямо ищеца в настоящото производство, произлизащо от факта, че същият ползва самостоятелно втория етаж от сградата. Това е така, тъй като не се твърди и няма данни касаторите да са отправяли подобно волеизявление за ползване на втория етаж – в който смисъл и произнасянето на въззивния съд. Веднъж отправено, писменото искане се разпространява неограничено във времето докато съществува съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика, респективно неговите наследници. В случая Р. и Е. Е. са встъпили освен в правата и в задълженията на наследодателката им, включващи и задължението й да заплаща обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, и за да се ангажира отговорността им не е необходимо отправянето на нова покана до тях /в този смисъл решение № 491 от 28.06.2010 год. по гр. д. № 363/2009 год., ІV г. о./. На последно място, няма никакво съмнение, че за да се освободи от отговорност, ползващият съсобственик следва да предложи на неползващия съсобственик да ползва вещта лично според правата му в съсобствеността и да му осигури възможността реално да упражнява това свое право /решение № 269 от 18.10.2013 год. по гр. д. № 1282/2012 год., ІV г. о./. При отрицателния извод относно тези факти, въззивното решение се явява постановено в съответствие с така установената съдебна практика. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,