Определение № 5913 от 18.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4723/2024 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 126, ал. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото Е. Д. М., приподписана от назначения му процесуален представител адв. И. Ю., срещу определение № 11193/16.07.2024 г., постановено по частно възз. гр. дело № 5702/2024 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 9262/29.02.2024 г. по гр. дело № 46833/2022 г. на Софийския районен съд (СРС), с което, на основание чл. 126, ал. 1 от ГПК, е прекратено производството по същото първоинстанционно гражданско дело. Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплакване и съображения за неправилност на въззивното определение, като се поддържа, че СГС не обсъдил всички доводи на жалбоподателя и правнорелевантните факти и доказателства, поради което достигнал до неправилен извод за идентичност между иска по настоящото дело и тези по обсъдените от съда четири други дела. В изложението към частната касационна жалба, изготвено и подадено чрез адв. Ю., като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона. Навежда се допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че по този правен въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС и с ППВС № 4/23.12.1968 г. От страна на жалбоподателя се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като се поддържа, че това произнасяне на СГС правело обжалваното определение и очевидно неправилно. Насрещната страна – ответникът Прокуратурата на Република България (ПРБ) не е подала отговор на частната касационна жалба. За да постанови обжалваното въззивно определение, СГС е приел, че за да е налице основание по смисъла на чл. 126, ал. 1 от ГПК за прекратяване на производството по по-късно заведеното дело, следва да са налице две висящи дела, между които да е налице субективен идентитет (да са между същите страни) и обективен идентитет (да са на същото основание и за същото искане), освен когато се касае за дела за присъждане на първоначално непредявената част от вземане, предмет на дело по вече висящ частичен иск. Въззивният съд е установил, че в случая първоинстанционното гр. дело № 46833/2022 г. на СРС е образувано по искова молба на жалбоподателя Е. Д. М. срещу ПРБ за заплащане на сумата 20 000 лв., претендирана като обезщетение за причинени неимуществени вреди в периода 18.08.2020 г. - 11.08.2022 г. от нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) по жалба № РR202006852639/18.08.2020 г. до главния прокурор, изразяващо се в бездействие по искането за възобновяване на к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. на ВКС. От приложените по делото справки от ЕИСС съдът е установил, че по четири дела, водени от жалбоподателя Е. М. срещу ПРБ, са налице висящи производства към 28.02.2024 г. (датата, предхождаща постановяването на прекратителното първоинстанционно определение № 9262/29.02.2024 г.), а именно: по гр. дело № 46413/2022 г., по гр. дело № 44837/2022 г., по гр. дело № 44834/2022 г. и по гр. дело № 44828/2022 г., всички по описа на СРС, като и четирите дела са образувани по-рано от първоинстанционното гр. дело № 46833/2022 г. на СРС. Въззивният съд е установил, че по всяко от тези четири дела, както и по първоинстанционното гр. дело № 46833/2022 г. на СРС жалбоподателят-ищец претендира обезщетение в размер от по 20 000 лв. за неимуществени вреди, причинени от едно и също поведение на ответната ПРБ – бездействие по искането за възобновяване на к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. на ВКС. При така установените обстоятелства СГС е намерил, че е налице идентичност между страните (субективен идентитет), основанието на претенциите – бездействие от страна на ответната ПРБ да предприеме действия за възобновяване на производството по к.н.о.х.д. № 1018/2019 г. на ВКС по идентични искания на ищеца, както и по отношение на искането – за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер от по 20 000 лв. (обективен идентитет) по всяко от посочените дела. В отговор на доводите на жалбоподателя-ищец, въззивният съд е приел, че посочването на различен период, за който се претендира обезщетението за неимуществени вреди по тези дела, не води до друг извод, тъй като периодът на обезщетението не представлява индивидуализиращ признак на претенцията, с оглед принципа за присъждане на генерално (глобално, интегрално) обезщетение за неимуществените вреди. Отново в отговор на оплакванията на жалбоподателя, съдът е намерил, че и входящите номера на жалбите до ответника, които съдържат едно и също искане за възобновяване, също не представляват индивидуализиращ признак на исковите претенции, тъй като увреждащото деяние, в причинна връзка с което се твърди, че са настъпили вреди за ищеца, е едно и също. По така изложените съображения въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 126, ал. 1 от ГПК за прекратяването на производството по по-късно заведеното първоинстанционно гр. дело № 46833/2022 г. на СРС. По наведените основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав на ВКС намира следното: Формулировката на поставения от страна на касатора процесуалноправен въпрос е неточна, тъй като е относима към произнасяне от въззивния съд с решение по същество на материалноправния спор по делото, а в случая въззивният СГС се е произнесъл с определение – в рамките на частно производство по чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК – относно процесуалната допустимост на предявения от жалбоподателя иск и на образуваното по него първоинстанционно производство по делото. Поради това, съгласно т. 1, изр. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият съдебен състав уточнява формулировката на въпроса, както следва: длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства по делото, които имат значение за допустимостта на иска и на производството по него, за да се произнесе според точния смисъл на закона. Посочената от страна на касатора практика на ВС и ВКС (решение № 9/25.03.2014 г. по гр. д. № 3700/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС и с ППВС № 4/23.12.1968 г.) е неотносима към така уточнения процесуалноправен въпрос, тъй като същата дава разрешение на предложената от жалбоподателя неточна формулировка на въпроса – при произнасяне от въззивния съд с решение по същество на материалноправния спор за обезщетение за неимуществени вреди, а настоящият случай не е такъв. Отговор на уточнения процесуалноправен въпрос е даден с ТР № 6/2017 от 15.11.2019 г. на ОСГТК на ВКС, в което е разяснено следното: Производството по чл. 274, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за разглеждането на частните жалби, по естеството си е пълно (а не ограничено) въззивно производство. Въззивната съдебна инстанция, осъществяваща контрола за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. В този смисъл и подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правнорелевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на частното производство. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. В случая въззивият съд по никакъв начин не се е отклонил от тази задължителна практика на ВКС – за да достигне до извода, че предявеният от касатора иск е процесуално недопустим съгласно чл. 126, ал. 1 от ГПК, СГС е обсъдил събраните по делото доказателства и установените от тях правно-релевантни факти, като е изложил и своите правни съображения, с които дал отговор на оплакванията и доводите на жалбоподателя. Приетото от съда е в пълно съответствие и с трайно установената практика ВКС по приложението на чл. 126, ал. 1 от ГПК, съгласно която, пълен обективен и субективен идентитет между делата е налице, когато между същите страни е предявен повторно иск за същото материално субективно право; проверката за тъждество между делата включва преценка на белезите, които индивидуализират спорното материално право – правопораждащите факти, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, от които то произтича, и се извършва въз основа на посочените от ищеца основание и петитум на иска (в този смисъл – определение № 314/12.07.2019 г. по ч. търг. д. № 752/2019 г. на I-во търг. отд. на ВКС, определение № 357/24.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3981/2013 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 156/02.03.2018 г. по ч. търг. д. № 220/2018 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, определение № 35/13.01.2010 г. по ч. гр. д. № 680/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др.). Следователно, в случая не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното определение. Несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните съображения и изводи на въззивната инстанция, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като въззивният съд е разрешил поставения процесуалноправен въпрос в съответствие с практиката на ВКС (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 6/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). От гореизложеното следва, че не е налице и сочената от страна на жалбоподателя очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното `и съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на самия акт, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното въззивното определение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени надлежни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правилата на формалната или правната логика; напротив – както стана ясно, приетото от въззивния съд е в пълно съответствие с практиката на ВКС. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на основание по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение