Определение № 55 от 16.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3451/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1667/19.06.2020 г., подадена от С. С. И., С. С. С. (С. У.) и Л. С. А. (Л. Ъ.), чрез адвокат С. В., срещу решение № 46 от 11.03.2020 г. по гр. д. № 9/2020 г. на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 42 от 1.10.2019 г. по гр. д. № 463/2018 г. на Районен съд – Тутракан.

С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от С. С. И., С. С. С. (С. У.) и Л. С. А. (Л. Ъ.) срещу „Елвира НН“ ООД, А. А. Ю. и Н. С. Ю. искове за делба на следните недвижими имоти: нива с площ от 58 927 кв. м, трета категория, в местността „Е. “, с идентификатор * по кадастралната карта на землището на [населено място], общ. Т., при съседни имоти с идентификатори: *, *, * и *** (съгласно скица № 15-772837/23.10.2018 г. на СГКК - гр. Силистра); стар идентификатор на имота съгласно плана за земеразделяне - 009016.

Въззивният съд е съобразил, че по делото са предявени обективно и субективно съединени искове по чл. 69, ал. 1 ЗН, във вр. с чл. 34 ЗС за допускането до делба на горепосочената нива.

Визирал е, че с решение № ЦС362/13.09.1993 г. на ПК - гр. Тутракан на наследниците на И. С. Б. е възстановена собствеността върху нива с площ от 58 927 кв. м в местността „Е. “, с идентификатор № ***.

Съгласно представените удостоверения наследници на И. С. Б. са, както следва: Ф. И. С. (съпруга на И. Б.), починала на 2.06.1955 г., като делът й, получен на основание чл. 38, изр. 2, пр. 1 ЗН от 1890 г. (отм.) от съпруга й - 2/7 ид. ч., е наследен от децата й, които са деца и на съпруга й: Е. И. Ю., дъщеря на И. Б. - 3/14 ид. ч., Х. И. А. (Х. У.), дъщеря на И. Б., починала на 16.01.2000 г., като делът й - 3/14 ид. ч., е наследен от: ищцата С. С. С. (С. И.), внучка на И. Б. - 3/42 ид. ч., ищцата Л. С. А. (Л. Ъ.), внучка на И. Б. - 3/42 ид. ч., ищецът С. С. С. (С. У.), внук на И. Б. - 3/42 ид. ч.; Н. И. Р., дъщеря на И. Б., починала на 27.03.2008 г., като делът й - 3/14 ид. ч., е наследен от: Ю. М. Я., син на Н. И. Р. и внук на И. Б. - 3/42 ид. ч., Р. М. А., син на Н. И. Р. и внук на И. Б. - 3/42 ид. ч., Х. М. А., дъщеря на Н. И. Р. и внучка на И. Б. - 3/42 ид. ч.; М. И. С., син на И. Б., починал на 13.03.1997 г., като делът му - 5/14 ид. ч., е наследен от: З. Я. С., съпруга и снаха на И. Б., починала на 8.09.2016 г., като делът й е наследен от децата й, които са деца и на съпруга й: Ф. М. И., внук на И. Б. - 5/42 ид. ч., И. М. И., син на М. и внук на И. Б., починал на 20.04.2013 г., като делът му - 5/42 ид. ч., е наследен от: Н. А. И., съпруга на внука И. - 5/126 ид. ч., Н. И. Х., дъщеря на И. И. и правнучка на И. Б. - 5/126 ид. ч., Е. И. М., син на И. И. и правнук на И. Б. - 5/126 ид. ч., Е. М. С., син на М. и внук на И. Б. - 5/42 ид. ч.

Ищците твърдят, че наследникът на М. И. С. - Ф. И., се е снабдил с констативен нотариален акт № 141, т. ІІ, дело № 216 от 12.04.2012 г. на нотариус Д., вписан в Служба по вписванията - гр. Тутракан под № 105, т. ІV, дело № 695/2012 г., за собственост на гореописания имот, без да са налице условията за изтекла в негова полза придобивна давност върху техните идеални части от имота. Ищците твърдят, също така, че с нотариален акт № 115/31.10.2018 г., т. ХІІ, на Служба по вписванията - гр. Тутракан Ф.М. И. и съпругата му С. Ю. И. са продали въпросния имот на Н. К. М., а последната и съпругът й И. Р. М., с нотариален акт № 107, т. ХІV, дело № 2638/12.12.2012 г. на Служба по вписванията - гр. Тутракан, са продали на „Едрина” ООД и А. Ю. описания имот, с равни права за двамата.

Ответниците „Елвира НН“ ООД, А. А. Ю. и Н. С. Ю. оспорват идентичността на възстановения и процесния имот, както и качеството на наследници на ищците. Оспорват възстановяването на имота на наследниците на И. Б., сочейки че собствеността върху имота е следвало да бъде възстановена на Ф. М. И., който го е внесъл в ТКЗС. Правят възражение за придобиване на имота от Ф. М. И. въз основа на осъществено от него от 1994 г. до 12.04.2012 г. давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС. Правят и възражение за придобиване на имота от тях въз основа на осъществено от тях в периода 12.02.2012 г. - 18.09.2018 г. (датата на завеждане на исковата молба) петгодишно давностно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС, като от така посочения период се налага изводът, че „Елвира НН” ООД се позовава и на присъединяване по реда на чл. 82 ЗС на владението на праводателя си „Едрина” ООД).

Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съдебен състав, във връзка с възражението на ответниците по исковата молба, че собствеността върху имота е следвало да бъде възстановена на Ф. И., който го е внесъл в ТКЗС, че за да бъде проведено такова оспорване, самият Ф. И. или неговите наследници следва да са провели административна процедура по възстановяване на собствеността или да разполагат с възможността да проведат такава, които хипотези в случая не са налице.

Въз основа на представена по делото скица № 15-772837/23.10.2018 г. на СГКК – гр. Силистра, съгласно която на имот № * е отреден идентификатор *** по кадастралната карта, въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията за липса на идентичност на възстановения и процесния имот.

Въз основа на събраните доказателства, включително гласни такива, Окръжен съд – Силистра е възприел становището на Районен съд – Тутракан, че различни части от процесния имот до м. декември 2012 г. са били обработвани от отделни групи наследници, а не еднолично от Ф. И., като последният не е придобил имота по давност – така, както това е обективирано в нот. акт № 141/12.04.2012 г., т. ІІ, рег. № 1023, д. № 216/2012 г. В тази връзка съдът е изложил, че съгласно свидетелите Ф. и Л. намерението на страните е било земите „да се узаконят” на името на Ф. И., който след това да ги „раздаде” на останалите наследници съобразно техните дялове. В нотариалното производство като свидетел е участвала ищцата С. С., като изявлението й е в същия смисъл - имотът „да се узакони” на името на Ф. И.; това намерение се потвърждава и от представената в нотариалното производство декларация от Ф. И., според която последният се е задължил след издаването на нотариалния акт да прехвърли на останалите наследници полагащите им се дялове от наследството.

Съдът е обсъдил извършените разпоредителни сделки с имота: на 31.10.2012 г., с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 188/31.10.2012 г., Ф. М. И. и съпругата му С. Ю. И. са прехвърлили на Н. К. М. правото на собственост върху имот № * в землището на [населено място], а на 12.12.2012 г., с договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 115/12.12.2012 г., Н. К. М. и И. Р. М. са прехвърлили на „Едрина” ООД и А. А. И., при равни права, правото на собственост върху имот № *в землището на [населено място]. Заключил е, че с оглед неосъществяването на фактическият състав по чл. 79, ал. 1 ЗС, Ф. И. е прехвърлил на Н. К. М. само притежаваните от него по наследство 5/42 ид. ч. от собствеността, които Н. К. М. е придобила в режим на съпружеска имуществена общност с И. Р. М.. Приобретателите съответно са прехвърлили на „Едрина” ООД и А. А. И. само притежаваните от тях 5/42 ид. ч. от имота, а именно: на „Едрина” ООД - 5/84 ид. ч. и на А. Ю. - 5/84 ид. ч. (който го е придобил в режим на СИО с Н. Ю.). Приел е, че по делото липсват доказателства, установяващи към момента на изповядване на договора за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 115/12.12.2012 г., купувачите „Едрина” ООД и А. Ю. да са знаели, че прехвърлителите им не са единствени собственици на имота.

Съдът е съобразил, също така, че на 9.10.2013 г. в Търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ е било вписано учредяването на ответника по исковата молба „Елвира НН” ООД, като 1/2 ид. ч. от собствеността върху процесния имот № * в землището на [населено място] е била внесена като апортна вноска от съдружника „Едрина” ООД. Ето защо е приел, че след извършването на апорта „Елвира НН” ООД е придобило собствеността на притежаваните от съдружника „Едрина” ООД 5/84 ид. ч. от правото на собственост върху имота.

Окръжен съд – Силистра е заключил, че от свидетелските показания се установява се, че от м. декември 2012 г. „Едрина” ООД, а впоследствие „Елвира НН” ООД, упражняват фактическата власт върху процесния имот (управителят на двете дружества е един и същ, поради което фактическата власт се упражнява чрез едно и също лице). Визирал е, че всички ответници твърдят, че са придобили собствеността въз основа на осъществено добросъвестно давностно владение, като в тази връзка е намерил за правилно становището на първоинстанционния съд, че владението на „Елвира НН” ООД върху 1/2 ид. ч. от собствеността, към което е присъединено владението на „Едрина” ООД по реда на чл. 82 ЗС, е осъществено в периода м. декември 2012 г. - м. декември 2017 г., поради което същите са придобили разликата от 5/84 ид. ч. до 1/2 ид. ч. от собствеността върху имота на основание чл. 79, ал. 2 ЗС. Доколкото Едрина” ООД и впоследствие „Елвира НН” ООД са упражнявали фактическата власт върху целия имот и възражението по чл. 79, ал. 2 от ЗС е направено от всички ответници, е приел, че дружествата са владели останалата 1/2 ид. ч. от правото на собственост за ответниците А. Ю. и Н. Ю., поради което владението следва да се счита за осъществено и за последните двама ответници.

С оглед гореизложеното, Окръжен съд – Силистра е направил извод, аналогичен на този на Районен съд – Тутракан, че в края на 2017 г. тримата ответници са придобили правото на собственост върху процесния имот в обема, отразен в нот. акт № 115/12.12.2012 г.: 1/2 ид. ч. - за „Елвира НН” ООД и 1/2 ид. ч. - за А. и Н. Ю., макар и на различно от посочения в нотариалния акт основание. Позовал се е на приложението в случая на разпоредбата на чл. 70, ал. 1, изр. 1 ЗС, съгласно която владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена.

При тези си изводи, въззивният съд е съобразил и представената по делото справка от ОД на ДФЗ - гр. Силистра, съгласно която процесният имот е бил заявен за подпомагане за стопанската 2012/2013 г. от свидетелите Л. и Б.Ф. М., а за стопанските 2013/2014 г. - 2017/2018 г. - от „Елвира НН” ООД. Приел е, че обстоятелството, че за стопанската 2012/2013 г. имотът е бил заявен за подпомагане от И. Л. и Б. Мохарем, съвсем не води на извод, че същите са го ползвали до 30.09.2013 г. Позовал се е на показанията на свидетелите Ф. и Л., че след 2012 г. И. Л. не е ползвал нивата, а тя се ползва от Н. и А..

Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението във въззивната жалба, че Районен съд - Тутракан не е разгледал възраженията, направени с нарочна молба от ищците, относно нищожността на нотариалните удостоверявания. Посочил е, че процесуалният представител на ищците в последното съдебно заседание в първоинстанционното производство, позовавайки се на чл. 576, във вр. с чл. 574, т. 3, във вр. с чл. 575, ал. 1 ГПК, е направил възражение за нищожност на нотариалното удостоверяване по констативния нотариален акт № 141/12.04.2012 г., тъй като свидетелите по акта са близки родственици на лицето, в полза на което същият се издава. Изложил е съображения, че това възражение не е било направено своевременно и съдът не дължи произнасяне по него, както и че същото се явява неоснователно, тъй като не е било подкрепено с посочване на факти, относими към визираните правни норми; освен това, позоваването на обстоятелството, че свидетелите по констативния акт са близки родственици на лицето, в полза на което се издава актът, не води до нищожност на същия.

Предвид изложеното, като е приел, че ответниците по делото са придобили имота по силата на упражнявано добросъвестно давностно владение от пет години, изтекли до подаване на исковата молба, въззивният съд е счел искът за делба за неоснователен.

Съдът е отказал да коментира наведените във въззивната жалба доводи за относителна недействителност на сделката, извършена от Ф. М. И. и съпругата му С. Ю. И., тъй като по делото не е предявяван иск по чл. 76 ЗН.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно, постановено в противоречие с материалните и процесуалните норми.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК същите твърдят, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.

Формулират следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК:

1. Задължително ли е предявяване на иск по чл. 76 ЗН между сънаследниците и само по него ли се обсъжда въпросът за относителната недействителност на извършената сделка.

Излагат, че в ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС изрично е посочено, че „Актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна наследствена вещ (права върху вещи) е относително недействителен.“; в решение № 221/13.01.2014 г. по гр. д. № 2033/2013 г. ВКС, І г. о. се произнася, че „При относителната недействителност договорът не страда от пороци, но законът изрично постановява, че по отношение на определена категория лица, той не поражда правно действие. Такъв е случаят при недействителността по чл. 76 ЗН. Според ТР 1/2004 г. на ВКС, ОСГК актът на разпореждане на сънаследник, изцяло или отчасти, с отделна сънаследствена вещ е относително недействителен по право. При уважаването на иск или възражение на сънаследник по чл. 76 ЗН сделката не поражда правно действие по отношение на сънаследниците, последиците на акта на разпореждане не се зачитат и имотът се връща в наследството. От това тълкуване следва, че общото правило на чл. 70 ЗН, определящо като добросъвестно владението на приобретателя на чужда вещ, е неприложимо при прехвърляне на имот в нарушение на забраната на чл. 76 ЗН. когато в делбата сделката е прогласена за относително недействителна по искане на сънаследниците“.

2. Искането на ищеца за произнасяне по въпроса за нищожността на нотариалното удостоверяване, направено от ищците след завеждане на исковата молба, представлява ли възражение по смисъла на чл. 131, ал. 2 ГПК и отнася ли се за него срокът по ал. 1 на същия текст.

По този въпрос жалбоподателите визират наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без да се аргументират.

3. При противоречие относно факти в официален документ, който не е оспорен, и свидетелски показания, трябва ли въззивният съд да събере допълнително доказателства или да укаже на страните да направят това за изясняване на това противоречие.

Отново е визирана разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК без допълнителни доводи.

От ответниците по касационната жалба е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за този извод са следните:

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По първия въпрос съдебната практика, и в частност ТР № 1/19.05.2004 г. по гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, приема, че правото на сънаследника да иска прогласяване на относителната недействителност по чл. 76 ЗН може да се упражни само в първата фаза за делбения процес чрез инцидентен установителен иск или правоизключващо възражение, но не и да се повдигне служебно от съда. В случая ищците не са предявили такъв иск, нито са заявили възражение. Нещо повече, същите очевидно са приели да не атакуват извършеното прехвърляне от сънаследника Ф. И., поради което и са насочили иска за делба срещу приобретателите на имота.

Ето защо, по първия въпрос не са налице основанията на закона за допускане на касационно обжалване, тъй като той не е решен в противоречие със съдебната практика.

Вторият въпрос е изцяло ирелевантен за спора. В тази връзка настоящият съдебен състав съобразява, че въззивният съд, въпреки че е приел за преклудирани наведените твърдения за нищожност на нотариалното удостоверяване по нотариалния акт № 141/12.04.2012 г., е разгледал същите по същество и ги е намерил за неоснователни.

Третият въпрос е формулиран, без да е изложено за кой официален документ става дума, както и без да се обоснове защо се счита, че отговорът на него е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ако се приеме (съгласно наведеното в касационната жалба), че става дума за приетата по делото справка за имот *** от информационната система на МЗХГ, ОСЗГ – Тутракан относно подадените заявления за подпомагане на процесния имот, то въпросът е формулиран изцяло съгласно неоснователното становище на жалбоподателите. Това е така, защото дори един земеделски имот да е заявен за подпомагане за дадена стопанска година, това не е означава, че същият е бил фактически владян или ползван от заявителя, т.е. соченото от жалбоподателите противоречие не е налице.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,