Определение № 430 от 23.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 436/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Х. Г., чрез процесуален представител, против Решение № 138 от 04.03.2022 г. по в. т. д. № 452/2021 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 260103 от 07.01.2021 г. по гр. д. № 6995/2020 г. на Софийски градски съд, с което е признато за установено по предявен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че ищецът Н. К. К. не дължи на ответника С. Х. Г. сумата от 127 128,95 лв., представляваща левовата равностойност на 65 000 евро, по запис на заповед от 20.06.2003г. с падеж 20. 06.2007 г., по който е издаден изпълнителен лист по гр. д. № 2552/2008 г. по описа на Софийски районен съд поради недействителност на записа на заповед.

Оплакванията в касационната жалба са за недопустимост на атакуваното въззивно решение поради произнасяне по недопустим иск и произнасяне свръхпетитум. Касаторът твърди неправилност на извода за недоказаност на вземането по записа на заповед, дължащо се на допуснати от въззивния съд нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила при обосноваването му, поради което се претендира неговата отмяна.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Как следва да бъде приложено правилото на чл.183, ал.1 ГПК, тогава когато страната е била задължена от съда да представи оригинал на един документ и ако е установено, че тя не разполага със записа на заповед, тъй като е бил върнат от съда, издал въз основа на него изпълнителен лист, и той не се съхранява при страната ?;

2. Когато е подадена молба за издаване на изпълнителен лист при действието на отменения ГПК, защитата срещу изпълнителното основание по кой ред е допустимо да бъде осъществена, по отменения ГПК или по новия, сега действащ, и допустимо ли е това да стане 15 г. след датата на издаване на ценната книга ?;

3. Допустимо ли е при изгубване, унищожаване или несъхранение поради изтичане на огромен период на време на запис на заповед, това да бъде ценено като липса на изпълнително основание, от което да произтича паричното вземане на кредитора (ответник в основното производство и взискател в изпълнителни производства), и допустимо ли е да се претендира, че длъжникът (ищецът в настоящото производство) не дължи сумата, така както е описано в записа на заповед и в изпълнителния лист ?;

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, относими към правния спор, и то съвкупно, без да ги дели на каквито и да е категории, и допустимо ли е да не се съобразява с извода на ангажираната експертиза ?;

5. Задължен ли е въззивният съд да формулира свои изводи по съществото на спора, задължен ли е да обсъди всички събрани доказателства, задължен ли е да обсъди в мотивите си всички доводи на страните, и оплакванията на въззивния жалбоподател ?;

6. Длъжен ли е въззивният съд да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, допустимо ли е мотивите му да са противоречиви, и да излизат в този анализ извън онова, което страната е твърдяла, и е претендирала с исковата молба, и впоследствие в хода на съдебния процес ?;

7. След като записът на заповед съществува в обективната действителност, макар и в копие, след като истинността на подписа на издателя е установена със съответната съдебно-графологична експертиза, тази ценна книга валидна ли е и отразява ли надлежно вземане, след като всички задължителни по закон реквизити се съдържат в нея ?;

8. Как следва да се приложи чл.535, във вр. с чл.525 и чл.528, всички от ТЗ, и след като не е установено каквато и да е непълнота на съдържанието, как следва да бъде приложен чл.536, ал.1 ТЗ, и респективно - чл.417, т.10 ГПК, като се има предвид, че записът на заповед е издаден през 2003 г. ?;

9. Длъжен ли е съдът да отчете изводите на депозираната експертиза, след като безспорно задължението му е да направи съвкупна преценка на всички доказателства по делото, а тя е част от тях ?;

10. Може ли да се доказва със свидетелски показания наличието или липсата на подобна ценна книга при съществуващите ограничения в това отношения, както по отменения, така и по сега действащия ГПК ?.

По поставените от касатора правни въпроси се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, обоснована с довода, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция, обективирана в Решение № 194 от 23.12.2015 г. по в. т. д. № 223/2015 г. на Окръжен съд – Пазарджик (влязло в законна сила, поради недопускането му до касационно обжалване); Решение № 50239 от 18.01.2023 г. по гр. д. № 4528/2021 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 50215 от 19.01.2023 г. по гр. д. № 4356/2021 г. на ВКС, III г. о.; Решение № 50101 от 25.01.2023 г. по гр. д. № 68/2022 г. на ВКС, II г. о.; Решение № 50191 от 31.01.2023 г. по т. д. № 2206/2021 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 50125 от 01.02.2023 г. по т. д. № 1454/2021 г. на ВКС, II т. о.; Решение № 50109 от 18.01.2023 г. по т. д. № 1495/2021 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 50101от 07.10.2022 г. по т. д. № 1197/2021 г. на ВКС, I т. о.

Сочи се и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, с твърдението, че при съобразяване от страна на въззивната инстанция с посочените актове на ВКС, постановеното от Апелативен съд – София решение би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2 ГПК за допускане до касация с аргумента, че въззивното решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

Ответникът – Н. К. Й., в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице твърдените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да приеме за неоснователно поддържаното от подалия въззивната жалба ответник С. Х. Г. възражение за недопустимост на предявения иск поради неупражнени от ищеца права по ГПК /отм./, въззивният съд е приел за безспорно и за установено от събраните по делото доказателства, включително присъединените в цялост производства, протекли пред СРС, че за защита /съдебно установяване наличието или не/ на субективно материално право на ответника – подлежащо на изпълнение притезание, насочено към ищеца и с предмет заплащане на сумата по исковата претенция, предходно исково производство не е инициирано, съответно завършило с влязъл в сила съдебен акт по реда на отменения съдопроизводствен ред / чл.237-254 ГПК /отм./. Наред с това е прието, че извънсъдебното поведение на ответника по образуване на изпълнителни дела продължава да застрашава имуществените права и патримониума на ищеца, с което е обоснован правният му интерес от предявяване на иска по чл.124 от ГПК.

За неоснователно въззивният съд е приел поддържаното от ответника твърдение, че при представяне по делото на заверен по реда на чл.32 ЗА документ не би могло да се изисква представянето на оригинал, с което е обосновал оплакването си във въззивната жалба срещу решаващия извод на първоинстанционния съд, че за установяването на съществуването или несъществуването на вземането по ценната книга, самата ценна книга следва да съществува в обективната действителност. В тази връзка е прието, че придаденото със закона значение на оригинал на представянето на заверен по реда на чл.32 ЗА документ, не е годно да замести, съответно да изключи задължението на страната, черпеща права от документа, да го представи в оригинал по делото. Акцентирано е, че в случая самият документ - записът на заповед инкорпорира спорното право, съществуването на което е предмет на установяване в процеса. Оригиналът в случая се изисква не за констатация за идентичност с представения по делото, заверен по реда на чл.32 ЗА препис, а за нуждите на процеса по събиране на доказателства по ГПК.

За ирелевантно е прието както това, дали е откривано производство по чл.193-194 ГПК, така и периодът от време, който е изтекъл от съставянето на документа, доколкото именно ответникът го счита за годен и достатъчен да произведе правното си действие. По съображения, че ответникът не е ангажирал каквито и да било конкретни и релевантни за спора твърдения в контекста на чл.165, ал.1 ГПК, възражението за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение чрез неуказване, че следва да ангажира свидетелски показания за установяване съществуването на вземането, е намерено за неоснователно. Последното поддържано във въззивната жалба възражение за произнасяне от първоинстанционния съд на непредявено основание, доколкото ищецът никога не е твърдял, че записът на заповед не съществува, също не е споделено от въззивния съд с аргумента, че още в исковата си молба ищецът твърди, че ответникът провежда срещу него принудително изпълнение въз основа на неподписан запис на заповед.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по погасена по давност претенция, тъй като всички процесуални възможности са били преклудирани още при действието на отменения ГПК, както и че се е произнесъл свръхпетитум, доколкото ищецът никога не е твърдял, че записът на заповед не съществува. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените в касационната жалба основания за вероятна недопустимост на въззивното решение, каквато не се установява и при осъществената служебна проверка за допустимост на решението. Възражения срещу допустимостта на иска в същия смисъл са поддържани от касатора и в подадената от него въззивна жалба, разгледани от въззивния съд. Следователно заявеното от него в касационната жалба се преценява като оплакване за неправилност на направената от съда преценка, което е касационно основание по чл. 281 ГПК. За изчерпателност на изложението настоящият състав намира за необходимо да изложи, че по давност се погасява вземане, каквото не се претендира от ищеца с предявения отрицателен установителен иск, поради което първото възражение е правно непрецизно. Развитите от касатора в тази връзка съображения за бездействия от страна на ищеца не съответстват на данните от приложеното дело на Софийски районен съд, от което е видно, че изпълнението е спряно на основание чл.250, ал.2 ГПК /отм./ въз основа своевременно предявени от ищеца възражения по чл.250, ал.1 ГПК /отм./. Последиците от пропуска на кредитора да предяви иск за установяване на вземането по чл.252 ГПК/отм./ са извън предмета на делото. С обжалваното решение, потвърждавайки първоинстанционното решение, съдът се е произнесъл по заявения предмет на спора за недължимост на вземането по процесния запис на заповед, поради което не е налице произнасяне свръхпетитум.

От съдържанието на решението не се констатира превратно прилагане на закона, или прилагане на отменена/изменена правна норма, не е налице и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е аргументирано със съображения за дълго продължаващите изпълнителни производства и бездействие на длъжника, за възможността последния да се освободи от имущество и други житейски аргументи, които са извън предмета на спора.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалвания съдебен акт въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Поставените в изложението въпроси №№ 1, 2, 3, 7, 8 и 10 не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК по смисъла на ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС да са от значение за изхода на делото, като изхождат от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод.

Част от въпросите предполагат съобразяване на факти, които не са въвеждани в предмета на спора, съответно не са обсъждани от съда, като – „страната не разполага със записа на заповед, тъй като не е бил върнат от съда, издал въз основа на него ИЛ“ – по първи въпрос; „изгубване, унищожаване или несъхранение поради изтичане на огромен период от време на записа на заповед“ – по трети въпрос; за съществуването на „записа на заповед в обективната действителност“ – по седми въпрос, поради което нямат нужното правно значение. Решаващ за изхода на спора е мотивът на въззивния съд, че самият документ – запис на заповед, инкорпорира спорното право, съществуването на което е предмет на установяване в процеса, поради което предпоставилите въпросите хипотетични причини за непредставянето оригинала на същия са ирелевантни за спора обстоятелства. Именно с оглед характера му на ценна книга, материализираща определено субективно право и доказваща наличието му, при защита и реализация на правата по същия поемателят следва да представи оригинала на записа на заповед.

Въпрос № 2 досежно реда на защита на длъжника при издаден изпълнителен лист при действие на ГПК /отм./, относим към допустимостта на иска, е общо формулиран и некореспондиращ с решаващия в тази връзка извод на въззивния съд за липса на проведено по реда на ГПК /отм./ предходно исково производство, завършило с влязъл в сила акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо, както и за продължаващо извънсъдебно поведение на ответника, застрашаващо имуществените права на ищеца, чрез образуване, вкл. и по сега действащия ГПК, изпълнителни дела.

Как се прилагат посочените във въпрос № 8 разпоредби на ТЗ и ГПК при съобразяване с обстоятелството, че записът на заповед е издаден през 2003г., е въпрос, който не е въвеждан в спора, не е обсъждан от въззивния съд, поради което няма характера на правен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същите съображения са относими и към въпрос № 10, тъй като начинът на доказване наличието или липсата на ценната книга, освен че не е бил предмет на спора, е и без значение за изхода на делото по изложените съображения към първата група въпроси.

Останалите въпроси №№ 4,5,6 и 9 са процесуалноправни и са относносими към задълженията на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и възражения на страните, поради което принципно са от значение при решаването на всеки спор и удовлетворяват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е константна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, доразвита в множество актове на ВКС, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните, тъй като непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Не се установява обаче допълнителният критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като при постановяване на решението въззивният съд не се е отклонил от посочената практика. Освен това, липсва кореспондиращ с първите три въпроса касационен довод за допуснато конкретно нарушение от въззивния съд в разглеждания аспект, като оплакванията са относими към правилността на изводите, която е извън предмета на настоящото производство по допускане на касационното обжалване. Необходимостта от представяне на оригинала на записа на заповед въззивният съд е обосновал и с нуждите на процеса по събиране на доказателства по ГПК, конкретно във връзка с оспорване истинността на документа и назначената съдебно графическа експертиза. Срещу извода, че завереният по реда на чл.32 от ЗА препис от документа не е годен да удовлетвори тази процесуална нужда, липсва оплакване в касационната жалба, както и формулиран в изложението въпрос. Обстоятелството, че по изложената причина, съдът не е кредитирал експертното заключение, не означава че не го е обсъдил, поради което не се установява допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване и по отношение на въпрос № 9.

При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на 1200 лв., заплатено адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК