Определение № 3829 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4393/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Е., срещу въззивното решение № 853/19.06.2025 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 656/2025 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Д. Г. М., М. Г. М., Д. Г. М. и Г. Г. М., като наследници на починалия в хода на производството Г. Р. М., сумата от 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.321, ал.3, пр. 2 и 4 от НК, по което бил признат за невиновен с присъда по ВНОХД №336/2023 г. на Апелативен съд – София, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.09.2023 г. до окончателното ѝ плащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение в обжалваната му част. Насрещните страни Д. Г. М., М. Г. М., Д. Г. М. и Г. Г. М., конституирани по реда на чл. 227 ГПК в качеството им на наследници на починалия в хода на производството Г. Р. М., редовно уведомени, не са депозирали писмен отговор и не изразяват становище по жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Апелативен съд – София потвърдил решението на първостепенния съд в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Д. Г. М., М. Г. М., Д. Г. М. и Г. Г. М., като наследници на починалия в хода на производството Г. Р. М., сумата от 20 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.321, ал.3, пр.2и4 от НК, по което бил признат за невиновен с присъда по ВНОХД №336/2023 г. на Апелативен съд – София, ведно със законната лихва върху нея, считано от 12.09.2023 год. до окончателното ѝ плащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: С постановление от 08.06.2017 г. по ДП №29/2017 г. по описа на ГДБОП – МВР, пр. преписка № 664/2016 г. по описа на Специализираната прокуратура, ищецът Г. Р. М. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 321 ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2, вр. ал. 2 от НК за това, че в качеството му на длъжностно лице, „Инспектор“ и председател на изпитна комисия в Областния отдел на Автомобилна администрация – [населено място] към ГДАИ, участвал в организирана престъпна група, създадена с користна цел. С Постановление от същата дата бил задържан за срок от 72 часа, като в последствие по НЧД №1755/2017г. по описа на СпНС, на 10.06.2017 г., по отношение на него била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000лв., отменена от АСНС пет дни по-късно. Въззивният съд установил, че на 02.08.2021 г. Специализираната прокуратура внесла обвинителен акт срещу Г. М. и още пет негови колеги в Специализирания наказателен съд (СПНС), по който било образувано НОХД № 2396/2021 г. Същото било прекратено и върнато на Прокуратурата за отстраняване на допуснати нарушения. При повторното внасяне на обвинителния акт било образувано НОХД № 3455/2021 г. В хода на същото, по време на календарната 2022 г., били проведени тринадесет открити съдебни заседания. След закриване на Специализирания наказателен съд, делото продължило да се разглежда от Софийски градски съд, като с постановената на 17.11.2022 г. присъда ищецът и останалите подсъдими били оправдани по повдигнатите им обвинения. Присъдата била потвърдена с решение № 258/03.07.2023 г. по ВНОХД № 336/2023 г. на Софийския апелативен съд и влязла в сила на 12.09.2023 г. Въззивният съд кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели Е. М. и Л. Д., от които приел за установено, че при задържането на Г. М. съпругата му била бременна с второто им дете и той се притеснявал дали воденото срещу него производство, присъствието ѝ на проведеното осем часово заседание, преживения стрес и напрежението от огромния медиен интерес няма да се отразят на нейната бременност. Според свидетелите, ищецът бил общителен и с чувство за хумор, но воденото наказателно производство му се отразило зле – станал затворен, странял от приятелите и познатите си, избягвал събиранията с компании, станал лаконичен, притеснявал се дали ще бъде осъден и често говорел за делото. Изпитвал обида от медийното отразяване на производството и промяната в поведението на колегите му, които започнали да го избягват, напълнял, започнал да има проблеми със сърцето, вдигал кръвно. Според свидетелката Д. оправдателната присъда не довела до промяна в социалния и професионалния му живот, защото за него клеймото от обвинението било много голямо. Според свидетеля М. воденото производство се отразило на професионалната му дейност, тъй като започнали да го изпращат да провежда изпити в най-отдалечените кътчета на България. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл.2 от ЗОДОВ – повдигнато на ищеца обвинение, по което бил оправдан с влязла в сила присъда. Съдът направил извод, че воденото срещу Г. М. наказателно производство продължило в период от над 6 години и 3 месеца, и приключило в съдебна фаза, на въззивна инстанция. Направил извод за неговата нормална продължителност, предвид фактическата и правна сложност на делото; обема на извършените процесуални действия; броя на обвинените лица и характера на повдигнатите обвинения (за организирана престъпна група). По време на досъдебното производство, на Г. М. било повдигнато обвинение за тежко престъпление, по смисъла на НК, същият бил задържан за 72 часа, след което спрямо него била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ от 1000 лв., наложена за период от 5 дни. Въззивният съд отчел широкото медийно отразяване на наказателното производство, негативните преживявания, стреса и притесненията от ареста и привличането му като обвиняем, които накърнили честта, достойнството и самочувствието му; уронили доброто му име в обществото, променили личността на ищеца, влошили неговото емоционалното и психическо състояние, като от весел и отговорен човек той станал унил, подтиснат и притеснен за бъдещето си, предвид възможността да бъде осъден. Съдът отбелязал, че воденото наказателно производство не се отразило на трудовата заетост на Г. М., тъй като не бил отстранен от работа. Приел, че обстоятелството, че не провеждал изпити в [населено място] било организационен процес, ирелевантен към предмета на спора. В заключение, съдът направил извод, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие незаконно повдигнатото му обвинение възлиза на 20 000лв. Касаторът е направил искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните правни въпроси: 1/ За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС; 2/ за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ. Навел довод за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №31/28.03.2017 г. по гр.д. №3333/2016 г. на ІІІ г.о.; решение №388/21.06.2024 г. по гр.д. №1963/2023 г. на ІІІ г.о.; решение №30/08.03.2022 г. по гр.д. №2300/2021 г. на ІІІ г.о.; решение №50209/02.11.2022 г. по гр.д. №811/2022 г. на ІV г.о.; решение №50298/16.12.2022 г. по гр.д. №912/2022 г. на ІV г.о.; решение №97/15.02.2024 г. по гр.д. №3909/2022 г. на ІV г.о.; Поставените от касатора въпроси са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, включени са в предмета на спора и са от значение за резултата по делото. Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, въпросите за приложението на чл.52 от ЗЗД следва да се разглеждат в рамките на касационните оплаквания за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззиният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от преценката за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т.е. биха обосновали извод за определяне на различен размер на обезщетението. В конкретния случай, Прокуратурата на Република България е навела довод, че при постановяване на решението въззивният съд не съобразил следните обстоятелства: спрямо пострадалото лице било постановено задържане за срок от 72 часа, след което същото не е търпяло мярка за неотклонение; на ищеца не били наложени мерки за процесуална принуда, които да му създадат съществени неудобства в резултат на воденото наказателно производство; продължителността на наказателното производство (малко над 6 години), която предвид броя на обвиняемите и сложността на производството не е извън разумните срокове; липсата на негативни преживявания от пострадалия над обичайните такива; обичайния размер на присъжданите в практиката обезщетения около 1000лв. на година. При постановяване на обжалваното решение и определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди от повдигнатите му обвинения, по които бил оправдан, въззивният съд обсъдил интензивността на претърпените вреди свързани с предприетите спрямо пострадалия мерки за неотклонение и извършените процесуално следствени действия; продължителността на наказателното производство, неговия предмет, фактическа и правна сложност, извършените процесуални действия и събраните доказателства, като направил извод за приключването му в разумен срок; съобразил широката медийна разгласа, характера и тежестта на повдигнатите на ищеца обвинения, връзката им със заеманата от него длъжност към този момент, отражението им в личния и професионалния му живот. Въззивният съд съобразил характера и интензитета на причиненото му увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт за целия период на производството; характеристичните данни за неговата личност преди началото на производството. В обжалваното въззивно решение съдът не е посочил съдебна практика с размери на обезщетенията по сходни дела, но определеното от него обезщетение не е над тези по присъждани в сходни случаи, а самият касатор не е посочил съдебна практика по сходни дела, на която въззивното решение противоречи. С оглед на това, при постановяване на решението, съдът е изпълнил задължението си да вземе предвид посочените от касатора, конкретно установени по делото и относими към предмета на производството обстоятелства, които са от значение за определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Искането за допускане на обжалването е обосновано с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. С оглед на това по поставените въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,