Определение № 111 от 14.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1218/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. В. А. от [населено място] и по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] срещу решение № 1238 от 07.11.2023 г. по в. гр. д. № 598/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 262812 от 25.08.2022 г. по гр. д. № 2372/2017 г. на Софийски градски съд. Касаторът-ищец М. В. А. обжалва въззивното решение в частта, потвърждаваща първоинстанционния акт в частта, с която предявеният от него срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 26.05.2013 г. е отхвърлен за разликата над 32 000 лв. до пълния претендиран размер 80 000 лв. Поддържа, че в тази му част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Изразява несъгласие с размера на присъденото му обезщетение за неимуществени вреди с твърдението, че същото е занижено и не е в състояние да репарира претърпените от него неимуществени вреди. Според касатора, въззивният съд е приложил неточно въведения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост и не е съобразил указанията, дадени в т. II на ППВС № 4/1968 г., както и не е оценил комплексно и в пълен обем релевантните и обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, в т. ч. тежестта на получените травматични увреждания, продължителността на проведеното лечение и периода на възстановяване. Твърди, че решението е немотивирано поради това, че с препращането към мотивите на първоинстанционния съд фактите, които са от значение при определяне размера на обезщетението, са посочени бланкетно. Претендира разноски. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, заявено блаткетно. Във връзка първото от тях, без да формулира правни въпроси, касаторът М. В. А. се позовава на формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решение № 159 от 14.12.2020 г. по т. д. № 2575/2019 г. на II т. о. и решение № 188 от 14.02.2017 г. по т. д. № 1501/2015 г. на II т. о. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено за въпросите: „ 1. При определяне справедливия размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди - физически болки и страдания следва ли съдът подробно да се аргументира кои са конкретните обстоятелства, които взема предвид при определяне на размера на обезщетението или е достатъчно само да се отбележи, че определени обстоятелства са взети предвид, без да им се прави подробен анализ; Възрастта на пострадалия към момента на настъпване на вредите взема ли се предвид; 2. При определяне справедливия размер на дължимо обезщетение за неимуществени вреди, следва ли съдът да съобрази и намалената работоспособност на ищеца вследствие получените от процесния деликт телесни увреждания; 3. Търпените вледствие на деликт неудобства, затруднения и негативни промени в ежедневието на ищеца подлежат ли на репариране; 4. Кои са критериите, които съдът следва да вземе предвид при определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на деликт; 5. Освен броя и вида на получените травми, при определяне размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на деликт, следва ли съдът да вземе предвид и продължителността на болките и страданията, търпени от ищеца, последиците от травмите и продължителността на проведеното лечение, необходимостта пострадалият да ползва чужда помощ в ежедневието си, трайната промяна в начина му на живот; 6. При определяне справедливо обезщетение за неимуществени вреди, търпени вследствие на деликт, следва ли съдът да вземе предвид и остатъчните явления от получените травматични увреждания - ограничения на движенията на крайници, оперативни белези и загрозявания, изживения от ищеца стрес вследствие на процесния деликт“. Касаторът-ответник ЗК „Лев Инс“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата над 10 000 лв. Моли за отмяната му като неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди с твърдението, че е прекомерно завишено. Счита, че при определяне на дължимото обезщетение по чл. 52 ЗЗД решаващият състав не е отчел всички относими към критерия за справедливост обстоятелства, отклонявайки се от създадената по приложението на тази норма практика на ВКС. Счита, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди не отговаря на реално претърпените от ищеца душевни болки и страдания, тъй като не са съобразени в пълна степен всички обстоятелства, имащи значение в случая и по-конкретно – интензитетът на страданията от получените травми, липсата на необходимост от продължаване на лечението и позитивната прогноза за пълното му оздравяване. Релевирано е оплакване и за това, че решаващият състав не е изпълнил задължението си да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и всички правнорелевантни факти, като изгради свои самостоятелни констатации и правни изводи. Като значими за допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Следва ли съдът, разглеждащ гражданскоправните последици от деликт, при прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с оглед определяне размера на обезщетението, да посочи в мотивите си как доказаните по делото факти са възприети като конкретното проявление на неблагоприятно засягане на нематериалната сфера, и спрямо конкретния каузалитет, какво е значението на всеки от тях за размера на паричната обезвреда; 2. Следва ли при прилагане на чл. 52 ЗЗД съдът да обсъди, да съпостави и да посочи превес, спрямо естеството на засягане на права на търсещия обезвреда, благоприятните състояния в процеса на възстановяване, респ. недоказаните твърдения, за да се изпълни изискването обезщетението в определения размер да обезщетява само действителната, налична вреда, като част от критерия период на търпене на негативни последици; 3. Следва ли с оглед прилагане на чл. 52 ЗЗД и съобразяване на икономическата конюктура към правнорелевантния момент, самостоятелно да се съобразява моментът на приключване на оздравителния процес; 4. В случаите, при които се разглеждат претенции във връзка с гражданскоправните последици от деликт, и с оглед разпоредбата на чл. 45 ЗЗД и на чл. 51, ал. 1 ЗЗД, следва ли съдът, за правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД да определи границите на деликтната отговорност чрез дефиниране на действията и/или бездействието, от които са произлезли негативните последици.“ В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са посочени: ППВС № 4/68 г., ППВС № 7/59 г., решение № 350 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/2010 г. на ВКС, IV г. о. Всяка от главните страни оспорва касационната жалба на насрещната страна и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор, съответно: на „Лев Инс“ АД – от 08.02.2024 г. и на М. В. А. – от 01.03.2024 г. Претендират разноски. Третото лице-помагач на ЗК „Лев Инс“ АД – Й. А. К. – не заявява становище по касационните жалби. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което са процесуално допустими. С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) за причинените на ищеца неимуществени вреди от получени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 26.05.2013 г. Поради това, че първоинстанционното решение не е обжалвано за присъдената сума до размер на 10 000 лв. и че във въззивните жалби не са релевирани оплаквания във връзка с фактическия състав за ангажиране отговорността на застрахователя, съдът е счел, че следва да се произнесе само по спорния въпрос за размера на дължимото на ищеца обезщетение с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав е съобразил следните обстоятелства, установени по делото от заключението на съдебномедицинската експертиза: вида и тежестта на травматичните увреждания, получени от ищеца – контузии на главата и на мозъка, счупване на носа, разкъсно-контузни рани на горната и на долната уста, открито двуглезенно счупване на дясната глезенна става; продължителността на лечението и на възстановителния период; възрастта на пострадалия; интензитета на търпените от ищеца болки и страдания и благоприятните прогнози за пълното му възстановяване. Отчитайки всички тези обстоятелства и разпоредбите на чл. 51, ал. 1 и чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е счел, че сумата 32 000 лв. би обезщетила ищеца М. А. за претърпените от него неимуществени вреди, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер искът е неоснователен. Преценил е, че предвид липсата на ангажирани доказателства за търпени болки и страдания по продължителност и интензитет над приетите, присъждането на по-голямо обезщетение би довело до неоснователно обогатяване за ищеца. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По касационната жалба на М. В. А.: Достатъчно основание за недопускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е липсата на конкретно поставен въпрос, подлежащ на преценка с оглед критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, в какъвто смисъл са задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В случая касаторът е релевирал възражение за неправилно прилагане на чл. 52 ЗЗД, което представлява по своята същност оплакване за неправилност на обжалвания акт, относимо към основанията по чл. 281 ГПК за касирането му, а не към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането му до касация. Това не може да се приеме като изпълнение на задължението на касатора да посочи ясно и точно въпроса, за който счита, че е обусловил изхода на делото. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правни въпроси, за които се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поради значението им за правилното прилагане за закона и за развитието на правото. Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, същите не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че са относими към правилността на обжалвания акт. В действителност, поставените от касатора въпроси се свеждат до това как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя. Дори да се приеме, че въпросите отговарят на общото изискване за достъп до касация, то по отношение на тях не е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото то е заявено бланкетно – без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния акт. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая касаторът е заявил бланкетно посоченото основание, без да е посочил в какво, според него, се изразява очевидната неправилност на акта. По касационната жалба на ЗК „Лев Инс“ АД: Съгласно задължителните указания в т. 1 от цитирания по-горе тълкувателен акт, допускането на касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело, обосновани в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 1, т.1- т.3 ГПК. От значение за изхода на спора са тези въпроси, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, свързани с правилността на обжалваното решение, с възприемането на фактическата обстановка от страна на въззивния съд и с обсъждането на събраните по делото доказателства. Липсата на релевантен правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Първият поставен от касатора-ответник въпрос е свързан с обосноваността на съдебния акт и по-конкретно е насочен към това да бъдат тълкувани мотивите на въззивния съд – да се посочат кои доказани факти съдът е преценявал и по какъв начин, за да стигне до крайния си правен извод. Отговорът на този въпрос обаче предпоставя преценка на правилността (обосноваността) на въззивното решение, която е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Поради това, не може да се обсъжда дали същият е решен в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика, нито може да бъде счетен като имащ значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Останалите три въпроса от изложението, свързани с прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, макар и формулирани абстрактно, без да са отнесени към мотивите на обжалвания акт, принципно са значими за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите обаче също не обосновават допускане на касационното обжалване, тъй като по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Видно от мотивите на въззивния акт, съдът е определил размера на дължимото на ищцата обезщетение в съответствие с указанията, дадени в ППВС № 4/68 г., като е съобразил и обсъдил специфичните за случая обстоятелства, които са релевантни при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Следва да се посочи, че обжалваното въззивно решение не противоречи и на ППВС № 7/59 г. доколкото постановките му са неотносими към обжалвания съдебен акт – в него не се дават разрешения по въпросите за прилагането на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Решението не противоречи и на посоченото от касатора решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което различният размер на обезщетение за неимуществени вреди произтича от разликата в установените по делото конкретни обстоятелства, които имат значение за приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Неоснователно е и становището, че поставените от касатора въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Освен че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно и поради тази причина принципно не следва да се обсъжда, наличието на същото е изключено предвид съществуващата обилна съдебна практика по приложението на чл. 52 ГПК, в т. ч. и задължителна такава. Поради изложените съображения и двете касационни жалби не следва да бъдат допуснати до разглеждане от ВКС. При този изход на делото всеки от касаторите следва да заплати на ответника по касация разноски, както следва: На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът М. В. А. следва да заплати на ответника по касация ЗК „Лев Инс“ АД юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Касаторът ЗК „Лев Инс“ АД следва да заплати на пълномощника на М. В. А. адвокатско възнаграждение в размер на сумата 2 380 лв., определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК