Определение № 4086 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3981/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 150407/25.06.2019 г. по гр. д. № 56341/2012 г. на Софийския районен съд са:

• отхвърлени първоначално предявените по реда чл. 124, ал. 1 ГПК положителни установителни искове на Г. В. Г. срещу държавата, представлявана от министъра на земеделието, храните и горите, Териториално поделение на Югозападното държавно предприятие - Държавно горско стопанство - София, и Дирекция на Природен парк „Витоша“, за признаване за установено, че ищецът е титуляр, по силата на постановление за възлагане от 06.12.2011 г. по изп. дело № 01407/2010 г. и в приложното поле на чл. 92 ЗС, на неописаните в постановлението сгради: масивна сграда с действителна площ, изчислена по координати от геодезическо заснемане, от 30 кв. м.- музей на совата, и 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху масивна сграда с действителна площ, изчислена по координати от геодезическо заснемане, от 69 кв. м. - музей на водното конче, които в кадастралната карта са изобразени като представляващи единна сграда с идентификатор (№), разположена на границата между ПИ с идентификатор (№) (собственост на държавата), ПИ с идентификатор (№) (собственост на първоначалния ищец) и ПИ с идентификатор № (№), и действителното местоположение на които сгради, шахматно разположени една спрямо друга, е изобразено с лилаво защриховано Г-образно поле и външните им очертания са заключени между т.т. 1-2-3-21-19-20-1 на приложение № 1Д към заключението по допълнителната техническа експертиза на л. 487, том II-ри oт първоинстанционното дело;

• отхвърлен е предявеният от Г. В. Г. срещу Дирекция на Природен парк „Витоша“ иск по чл. 73, ал. 1 ЗС за заплащане на сумата 1 000 лв. - обезщетение за лишаване на ищеца от възможността да ползва за периода от 01.11.2012 г. до 29.11.2012 г. възложения му имот (№) с идентификатор (№) в пълния му пространствен обхват, поради оставане на Дирекция на Природен парк „Витоша“ в частта, заета от двете сгради;

• признато е за установено по предявения от Дирекция на Природен парк „Витоша“ (действаща като процесуален субституент на държавата, при участието на държавата чрез министъра на земеделието, храните и горите като съищец) срещу Г. В. Г. инцидентен установителен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, че действителната имотна граница между ПИ с идентификатор (№) (собственост на държавата), и ПИ с идентификатор (№) (собственост на първоначалния ищец) минава по лилавата точкова линия, свързваща подробни точки 26, 27, 23, 22 и 25 по координатния регистър, изобразени на приложение № 1Д към заключението по допълнителната техническа експертиза, приложено на л. 487, том II-ри oт гр. д. № 56341/2012 г.), съответно - че тази действителна граница минава по лилавата точкова линия, свързваща подробни точки К, И, З и Ж от координатния регистър, изобразени на приложение № 2Д към заключението на л. 488 от том II-ри oт същото дело, които точки по двете посочени приложения са с „х“ и „у“ координати, подробно описани на приложение № 3Д към цитираното заключение на л. 489 от том II-ри от делото.

С решение № 120420/15.06.2020 г. по същото дело без уважение е оставена молбата на Г. В. Г., обективирана във въззивна жалба с вх. № 5121488/16.07.2019 г., за допълване на основание чл. 250 ГПК на решение № 150407/25.06.2019 г.

Така постановените съдебни актове са потвърдени с решение № 260406/09.07.2024 г. по в. гр. д. № 10297/2020 г. на Софийския градски съд.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подал Г. В. Г., който иска то да бъде отменено като неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, и да бъде постановено решение, с което да се признае за установено, че границите по ПИ с идентификатор 11394.4246.14 са посочените в комплексната експертиза на вещите лица М. и Т., приета от въззивния съд, и че постройката „Музей на совата“ като незаконен строеж, представляваща несамостоятелен обект, находящ се в имот с идентификатор (№), е негова собственост по силата на чл. 92 ЗС.

От ДПП „Витоша“ е постъпил отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество касационната жалба е неоснователна; останалите насрещни страни не са подали отговори.

С въззивното решение без уважение е оставена частната жалба на Г. В. Г. срещу решение № 120420/15.06.2020 г. по гр. д. № 56341/2012 г. на Софийския районен съд в частта, с която е оставена без уважение молбата на Г., обективирана във въззивна жалба с вх. № 5121488 от 16.07.2019 г., за изменение на основното решение в частта за разноските. В тази част въззивното решение (с характер на определение) е влязло в сила, тъй като подадената частна жалба е върната.

При произнасяне по допускането на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че имот № 115030 е възстановен с решение № ВГ - 135/30.11.2000 г. на ОСЗ - Овча купел по реда на ЗВСВГЗГФ в нови реални граници като част от по-рано възстановен по реда на ЗСПЗЗ имот (№), след което между наследниците е извършена доброволна делба и един от тях е дарил на сина си, заедно със съпругата си, няколко имота, сред които имот (№) по картата на землището на [населено място], с площ от 2,000 дка, представляващ залесена горска територия, намиращ се в м. „Р. камък“, при посочени граници и съседи, един от които е имот № 000299. Впоследствие имотът е бил предмет на договорна ипотека, учредена в полза на „Петрол-Д.“, поради което върху него е насочено принудително изпълнение и с постановление на ЧСИ от 06.12. 2011 г. имотът е възложен на първоначалния ищец Г. Г., като една от посочените граници е имот № 000299 - туристическа база на МЗГ - Държавно лесничейство (НУГ).

Съгласно влезлите в сила КККР, одобрени през 2011 г., на имот № 115030 е даден идентификатор 11394.4246.14, а на имот № 000299 - идентификатор (№).

На 01.11.2012 г. ЧСИ е извършил въвод във владение във основа на влязлото в сила постановление за възлагане, за който е съставен протокол, подписан с особено мнение от директора на ДПП „Витоша“, като е посочено, че собственикът на частния имот следва да се съобрази с предприетите административни действия за отстраняване на явна фактическа грешка, допусната при гороразделянето, както и с ограниченията, произтичащи от защитния статут на ПП „Витоша“.

В първоинстанционното производство са разпитани свидетели и са приети заключения на основна и допълнителна техническа експертиза, експертиза е приета и във въззивното производство.

По делото е установено, че към момента на административното обособяване на имот № 000299, както и при постановяване на решението на ОСЗ „Овча купел“, правото на собственост върху имот (№) е принадлежало на държавата, която преди постановяване на реституционното решение от 30.11.2000 г., е упражнила, със заповед № РД - 349/14.07.2000 г. на министъра на околната среда и водите, правото си да обяви Народен парк „Витоша“ (част от който е отдел 108, включващ имот № 000299) за „природен парк“ по смисъла на чл. 5, т. 5 от Закона за защитените територии (ЗЗТ), с което той е придобил и статут на „защитена територия, определена със Закона за защитените територии“, по смисъла на § 1, т. 7 от ДР на ЗВСВГЗГФ. Съобразно с тези данни е прието, че имот (№) към момента на постановяване на реституционното решение е имал характер на „гора - изключителна държавна собственост“ по смисъла на чл. 6, т. 1 вр. § 1, т. 7 от ДР на ЗВСВГЗГФ вр. чл. 5, т. 5 ЗЗТ. Ето защо върху него е било недопустимо да се извърши реална реституция с оглед въведените за това пречки по чл. 6, т. 1 ЗВСВГЗГФ вр. § 1, т. 7 от ДР на ЗВСВГЗГФ.

Като е дал вяра на заключенията на основната и допълнителната технически експертизи и ги е съпоставил с резултатите от геодезическото измерване, извършено от вещото лице А. Д., въззивният съд е приел, че границата между гора и мера (поляна, в която се е намирал бившият пионерски лагер), преди постановяване на реституционното решение от 30.11.2000 г., е преминавала оттам, откъдето сочи едромащабната топографска карта от 1989 г. и геодезическото измерване от м. октомври 2017 г. Този фактически извод е довел до правния извод, че реституционното решение, от което се е ползвал праводателят на ищеца Г. Г., е материално незаконосъобразно в частта, в която е допуснато реституиране и на площ в посока на североизток извън пределите на горско-дървесната широколистна растителност, при приетото, че незалесената територия (поляна) е държавна собственост, а залесената територия (гора) е частна собственост. Теренът, който се намира на североизток от горско-дървесната широколистна растителност, върху която е бил възстановен ПИ (№), към датата на постановяване на реституционното решение вече е бил административно обособен като самостоятелен ПИ (№), в резултат на приключилата реституция по ЗСПЗЗ, с граници, съвпадащи с действителната естествена граница между горско-дървесната растителност и поляната. По този начин реституираната площ е обхванала и част от основите на кухнята - столова на бившия пионерски лагер, върху които основи са били построени „Музей на совата“ и „Музей на водното конче“ (тази площ е оцветена в светлозелено-жълтеникав цвят и е заключена между точки А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-З-И-К-А на приложение № 2Д към заключението на допълнителната експертиза, приета в първоинстанционното производство). За да достигне до този правен извод, въззивният съд се е позовал на един от принципите, залегнали в ЗВСВГЗГФ, според който на реституция по реда на този закон подлежат само територии, по отношение на които не е налице някоя от пречките, посочени в чл. 6 от с. з.

Съгласно чл. 6, т. 3 ЗВСВГЗГФ изключена е реална реституция върху имот, който представлява или върху който е разположено „друго законно строителство“. В случая такова „друго законно строителство“ представлява съществувалото и непремахнато строителство на основи на сграда на един етаж, представляваща кухня-столова на бившия пионерски лагер, върху които основи през 2005-2007 г. са изградени двата музея. По делото не са представени строителни книжа, които да установяват законността на построената кухня-столова на пионерския лагер, но доколкото се касае за публично строително-благоустройствено мероприятие на самата държава в изпълнение на благоустройствените предвиждания по регулационно-застроителния план, от значение е съответствието на построеното с предвижданията на актовете за устройство на територията, каквото е налице, а не наличието на строителни книжа.

Съобразно с изложеното въззивният съд е приел, че реституционното решение не следва да бъде зачетено в посочената част на основание чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК вр. чл. 6 ЗВСВГЗГФ, поради което наследниците на правоимащия собственик не са могли да придобият правото на собственост върху посочената площ, съответно и правоприемникът не може да се легитимира като собственик на тази площ. Постановлението за възлагане, от което черпи права ищецът Г., представлява деривативен придобивен способ, поради което като приобретател той придобива възложения имот, само ако имотът е бил собственост на длъжника по изпълнението, и в границите и обхвата, които възложеният имот действително е имал.

По изложените съображения въззивният съд е заключил, че предявеният инцидентен установителен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР следва да се уважи като основателен, като се признае за установено, че действителната имотна граница между поземления имот, собственост на държавата, и поземлен имот, собственост на Г., минава по лилавата точкова линия, свързваща подробни точки 26, 27, 23 и 22 и 25 по координатния регистър, изобразени на приложение № 1Д към заключението по допълнителната техническа експертиза.

По предявения от Г. Г. положителен установителен иск въззивният съд е приел, че спорните сгради на двата музея не са намират в обхвата и границите на възложения на ищеца имот (№) (с идентификатор (№)), а в обхвата и границите на имот (№) (с идентификатор (№)), собственост на държавата, поради което този иск се явява неоснователен. В допълнение съдът е посочил, че постановлението за възлагане не е породило вещноправен ефект по отношение на сградите и с оглед задължителното тълкуване, дадено с ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, че приобретателят по възлагателното постановление не придобива на основание чл. 92 ЗС намиращите се във възложения поземлен имот сгради с характер на самостоятелни обекти, ако те не са били възбранени, описани, оценени и посочени в постановлението за възлагане. В случая двете сгради, които при насочване на изпълнението върху имот № 115030 са били с характер на самостоятелни обекти, не са били възбранени, описани и оценени от съдебния изпълнител, нито спрямо тях е била проведена публична продан, като ирелевантно е дали са законни и дали отговарят на изискванията на ЗУТ за законен строеж.

По съображения, че ищецът Г. Г. никога не е бил титуляр на правото на собственост върху територията, оцветена в светлозелено-жълтеникав цвят и заключена между точки А-Б-В-Г-Д-Е-Ж-З-И-К-А на приложение № 2Д към заключението на допълнителната експертиза, въззнивният съд е приел за неоснователен осъдителния иск за парично вземане, предявен срещу ДПП „Витоша“, за заплащане на сумата 1 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от възможността ищецът да ползва имот (№) с идентификатор (№) в периода от 01.11.2012 г. до 29.11.2012 г. в пълен пространствен обхват поради това, че част от имота е била заета от двете сгради.

Предвид несбъдването на вътрешно-процесуалното условие (уважаване на първоначалния иск за собственост), въззивният съд е посочил, че не следва да се разглежда възражението за заплащане на полезни разноски (подобрения) върху имота на ищеца Г. по смисъла на чл. 72, ал. 2 ЗС в размер на 62 877,19 лв., претендирани от ДПП „Витоша“ като извършени от добросъвестен владелец, както и материалноправно възражение за право на задържане на спорните сгради до заплащане на подобренията, на основание чл. 72, ал. 3 ЗС.

С решение № 120420/15.06.2020 г. по гр. д. № 56341/2012 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на Г. Г. за допълване на основание чл. 250 ГПК на постановеното по делото основно решение. Въззивният съд е приел това решение за правилно. Приел е за неоснователни, на първо място, доводите, че ДПП „Витоша“ е предявила срещу Г. и отрицателен установителен иск за собственост за признаване за установено, че ответникът не е собственик на частта от имотите, попадаща под процесните сгради, по който нямало произнасяне от първоинстанционния съд. Като се е позовал на молбата - становище от 07.04.2021 г., подадена от ДПП „Витоша“, е посочил, че друг иск, освен искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, не е предявяван по делото от този ищец. На следващо място за неоснователни са приети и доводите, че в нарушение на процесуалния закон първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата за допълване на първоинстанционното решение в частта относно евентуалното възражение за заплащане на подобренията, извършени в двете сгради, и относно правото на задържане на сградите до заплащане на подобренията на основание чл. 72, ал. 3 ЗС. Посочено е, че тези възражения са направени при условията на евентуалност - ако бъде уважен първоначалният иск за собственост. С оглед несбъдването на вътрешно-процесуалното условие за разглеждането им, първоинстанционният съд не е следвало да се произнася по тях. На последно място за неоснователни са намерени и доводите, че първоинстанционният съд неправилно бил оставил без уважение молбата по чл. 250 ГПК в частта, с която се иска допълване с отделен диспозитив по иска с правно основание чл. 92 ЗС за придобиване по приращение на построените сгради, тъй като, видно от диспозитива на решението от 25.06.2019 г., такова произнасяне на първоинстанционния съд е налице.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси, които счита, че са разрешени при предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК:

Процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и задължен ли е въззивният съд да изложи мотиви при преценката на всички доказателства, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства;

2. Може ли въззивният съд да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди другите и изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни.

По тези въпроси въззивното решение, според касатора, противоречи на следната съдебна практика: „а/ ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, б/ т. 19 от ТР № 4/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, в/ т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, г/ решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС, І-во г. о., д/ решение № 136/11.01.2021 г. по гр. д. № 1865/2019 г. на ВКС, І-во г. о., е/ решение № 50121/16.03.2023 г. по гр. д. № 4519/2021 г. на ВКС, І-во г. о.“

3. Въззивният съд може ли, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да се произнесе по незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението - касаторът твърди, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 106/28.09.2022 г. по гр. д. № 3905/2021 г. на ВКС, І-во г. о.

Материалноправни въпроси:

1. Представлява ли „прилежаща площ“ земя от горския фонд към незаконно изградени второстепенни постройки;

2. Приложима ли е разпоредбата на чл. 6, т. 3 ЗВСВГЗГФ по отношение на земи от горския фонд, които не попадат в хипотезата на пар. 1, ал. 1 от ДР на ППЗСПЗЗ и върху които са изградени незаконни второстепенни постройки;

Твърдяното противоречие на въззивното решение е с решение № 293/21.02.2000 г. по гр. д. № 1275/1999 г. на ВКС, ІV-то г.о., решение № 361/22.03.2006 г. по гр. д. № 3199/2004 г. на ВКС, ІV-а г. о. и решение № 1146/20.10.2008 г. по гр. д. № 4832/2007 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.

3. При предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 54, ал. 2 ЗКИР следва ли ищецът при условията на пълно и главно доказване на първо място да установи правото си на собственост при оспорването му от другата страна с цел извършване на преценка дали при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със съдебната практика на ВКС по приложение разпоредбата на чл. 54, ал. 2 ЗКИР, касаеща необходимостта и начина на доказване на правата на ищеца при предявен иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 54, ал. 2 ЗКИР - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 101/27.09.2022 г. по гр. д. № 4981/2021 г. на ВКС, І-во г. о.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице, като съображенията за това са следните:

По процесуалноправните въпроси:

По поставените първи и втори процесуалноправни въпроси, касаещи приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, трайната съдебна практика приема, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да обсъди в мотивите на решението си всички относими доказателства, твърдения, доводи и възражения на страните. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е изпълнил това задължение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е посочил какво конкретно е останало необсъдено в случая, а в касационната жалба е развил оплаквания, които изразяват позицията му относно правилната интерпретация на събрания доказателствен материал, фактическите констатации, които следва да бъдат приети за установени и правните изводи, които следва да бъдат достигнати. Тези оплаквания се квалифицират като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято обоснованост не е предмет на обхвата на проверката в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК. Съгласно задължителните разяснения по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване както по чл. 280, ал. 1, т. 1, така и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Третият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора, че първоинстанционният съд се е произнесъл по приложението на чл. 17, ал. 2, изр. 2-ро ГПК, без този въпрос да е разглеждан и обсъждан от първоинстанционния съд, без по него да са събирани доказателства и без същият да е поставен във въззивната жалба, подадена от него. За да обоснове основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторът се е позовавал на решение № 106/28.09.2022 г. по гр. д. № 3905/2021 г. на ВКС, І-во г. о., в което е прието, че съдът не може да основе решението си на невъведено от ответника възражение, както и на факти, на които той не се е позовал; произнасянето по факт, който не е бил надлежно въведен в предмета на спора, кумулира както нарушение на чл. 269 ГПК, така и на принципите за диспозитивното начало, състезателността и равенството на страните в процеса. Поддържаното противоречие не е налице. Видно от мотивите към първоинстанционното решение, първоинстанционният съд обстойно е обсъдил материалната законосъобразност на реституционния акт - решението от 30.11.2000 г. на ОСЗ, като в съответствие със задължителната практика на ВКС - т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е обосновал произнасянето си по този въпрос с императивния характер на материалноправните норми, уреждащи пречките за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ. Произнасянето на въззивния съд е основано на същата задължителна практика на ВКС. Допускането на касационно обжалване по този въпрос не може да се основе и на доводите в касационната жалба за недопустимост на косвения съдебен контрол върху реституционното решение на Общинската служба по земеделие, доколкото същата е участник в административното производство по издаването на акта и същевременно е орган на Министерството на земеделието, храните и горите - процесуален субституент на държавата, която е съищец по иска на ДПП „Витоша“. С ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСВГЗГФ и върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК. Съображенията за това разрешение са, че държавата не е страна в производство пред ОСЗ - съгласно чл. 27, ал. 1 АПК страни в производството по издаване на индивидуален административен акт са заявителят и привлечените и встъпили заинтересовани лица. Общинската служба по земеделие не е страна в административното производството, а орган, пред който то се развива, и който не е натоварен с представителни функции по отношение на държавата. От това следва, че държавата не е имала качеството на участник в това производство по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК, поради което при спор за собственост не е обвързана от постановения административен акт. Ето защо, като е упражнил косвен съдебен контрол за материална законосъобразност на решението за възстановяване на собствеността, въззивният съд не е допуснал противоречие със задължителната практика на ВКС. А доколкото е прието, че двете сгради са били с характер на самостоятелни обекти, не се установява противоречие на въззивното решение и с посочената в касационната жалба друга задължителна съдебна практика - ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС.

По материалноправните въпроси:

С решение № 101/27.09.2022 г. по гр. д. № 4981/2021 г. на ВКС, І-во г. о., е прието, че според трайно установената практика на ВКС при предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 54, ал. 2 ЗКИР иск, ищецът на първо място следва по безспорен начин да докаже, че е собственик на имота, който е неправилно попълнен или границата му с друг имот е неправилно отразена, като съдът първо трябва да се произнесе по въпроса кому принадлежи правото на собственост върху погрешно нанесената част и след това да отрази тази своя констатация на изготвената от вещото лице скица чрез нейното приподписване, което именно ще послужи като основание за отстраняването на грешката в кадастралната карта. Искът по чл. 54 ал. 2 ЗКИР според приетото в ТР № 8/23.02.2016 год. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС е положителен установителен иск за собственост и предмет на делото е правото на собственост на ищеца.

В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил от тази съдебна практика. По предявения от ДПП „Витоша“ срещу първоначалния ищец (сега касатор) Г. Г. инцидентен установителен иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР съдът е изследвал и установил по безспорен начин, че е налице грешка в кадастралната карта, състояща се в това, че спорната част е част от имот (№), но е заснета неправилно към имота на ответника по този иск. Установил е, че правото на собственост върху имот (№) към постановяване на реституционното решение е било в патримониума на държавата и по този начин се е произнесъл по предмета на иска в съответствие със съдебната практика. Отразил е своите констатации на изготвена от вещо лице скица чрез нейното приподписване. И тъй като е налице законова пречка - имотът е с характер на гора - изключителна държавна собственост, било е недопустимо да се извърши възстановяването на собствеността, на което касаторът се позовава, за да обоснове твърдението си, че спорният участък е негова, а не държавна, собственост. А изводът на въззивния съд, че ищецът е доказал правото си на собственост върху този участък, касае правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК по селекция на касационните жалби. Съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС и липсата на обстоятелства, които да налагат промяна на тази практика, изключват възможността касационното обжалване по третия материалноправен въпрос да се допусне както на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по останалите материалноправни въпроси (първи и втори). Тези въпроси, на първо място, са поставени при предпоставка, която не съответства на мотивите към обжалваното решение, а именно, че спорните постройки са второстепенни и представляват незаконен строеж - въззивният съд е приел, че в случая от значение е съответствието на построеното с предвижданията на актовете за устройство на територията, каквото е налице, а не наличието на строителни книжа, както и че при насочване на изпълнението върху имот (№) двете сгради са били с характер на самостоятелни обекти. На следващо място- в случая не става дума за „прилежаща площ“ към сграда (каквото твърдение се съдържа в първия въпрос), доколкото не е налице разделна собственост - върху земята и върху сградите, а последните, както бе посочено, не са възприети от съда като незаконни второстепенни. И на последно място - решенията, на които касаторът се позовава, разглеждат въпроси, различни от поставените. Така, решение № 293/21.02.2000 г. по гр. д. № 1275/1999 г. на ВКС, ІV-то г.о., и решение № 1146/20.10.2008 г. по гр. д. № 4832/2007 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., са по въпроса дали приобретателят по сделка придобива и намиращите се в прехвърленото дворно място сгради, които не са посочени изрично в нотариалния акт, а в решение № 361/22.03.2006 г. по гр. д. № 3199/2004 г. на ВКС, ІV-а г. о., е разгледан иск за обезщетение за ползване без основание на земя и незаконно построени върху нея сгради в хипотезата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ДПП „Витоша“ следва да се присъдят разноски, съставляващи адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, в размер на 1 500 лева по договор за правна защита и съдействие от 17.10.2024 г., изплатени по банков път, видно от бюджетно платежно искане от 24.10.2024 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,