Определение № 5369 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 600/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. К. и К. К. срещу решение №521/23г. на БлОС, с което са обявени за относително недействителни три дарения, извършени през 2016г. от К. К. като дарител и нейната сестра В. К. като надарен. В хода на делото, на мястото на починалата В., е конституирана В. К.. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК и чл. 280, ал.2 от ГПК. За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното: Предявен е иск по чл. 135 ЗЗД за обявяване на относителна недействителност на три дарения, извършени през 2016г.. Ищецът Я. К. твърди, че е кредитор на К. К. по силата на две заповеди за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, издадени през 2017г.. През 2016г. длъжникът К. К. е дарила три свои недвижими имоти на сестра си. В петитума на иска е поискано обявяване на относителна недействителност на трите дарения от 2016г., но вместо 2016г. в исковата молба е посочено, че сделките са съдържат в нот.актове от 2013г.. Приложени са като доказателства трите нотариални акта за дарение с дата от 2016г.. В срока за отговор ответниците са оспорили иска. Възразили са, че сделките са валидни и не са увреждащи. Пред РС е представено писмено изявление от В. К., че процесните търговски помещения са били построени върху наследствен имот, но нейната сестра К. К. се била отказала от наследството. РС уважил исковете като приел, че вземането на ищеца било установено с влязла в сила съдебно решение, както и че вземането е възникнало на 28.09.2016г., след като ищецът на същата дата развалил предварителен договор за покупко- продажба на недвижим имот, сключен с К. К. чрез връчването на нотариална покана и е поискал връщане на платените суми по договора, както и плащане на неустойка по договора. Тъй като процесните дарения били извършени след възникване на задължението, то знанието за увреждането на надарената се презюмирало по силата на закона. В диспозитива РС е описал сделките, че са по нот.дело от 2016г., но с рег.№ от 2013г.. Във въззивната жалба на ответниците се въвеждат твърдения, че съдът се бил произнесъл недопустимо, тъй като искът бил за обявяване на относителна недействителност на сделки от 2013г., а РС се бил произнесъл по сделки от 2016г., с рег.№ от 2013г.. Освен това съдът не бил взел предвид удостоверение за отказ от наследство от 2003г., от което следвало извод, че процесните имоти още преди даренията били собственост на надарената В. К.. В срока за отговор ищецът е възразил, че в исковата молба била допусната техническа грешка относно датата на нотариалните актове, както и че това не води до изменение на иска или до постановяване на недопустимо решение. ВС е споделил изцяло мотивите на РС относно наличието на предпоставките по чл. 135, ал.1 от ЗЗД. По отношение на отказа от наследство съдът е приел, че дарението на чужда вещ не е нищожно, а последиците на дарствените сделки е извън предмета на производството. Относно разминаването на годината на дарствените сделки в диспозитива, ВС е приел, че тази грешка може да се отстрани и чрез диспозитива на въззивното решение. В касационната жалба на ответниците са изложени съображения, че К. К. не е била собственик на дарените имоти, освен това съдът е постановил недопустимо решение, тъй като се бил произнесъл по нередовна искова молба, имайки предвид разминаването в годината на увреждащите сделки. В изложението към жалбата се поставят следните въпроси: Съдът следва ли да извърши служебна проверка по отношение на липсата или наличието на правото на собственост? Налице ли е нищожност на договор за отстъпване на право на строеж, ако е записано, че насрещната страна няма да изпълнява задълженията си или поради безвъзмездност, доколкото В. е отстъпила на К. безвъзмездно право на строеж? ВКС счита, че липсва основание за допускане на касационно обжалване, защото ВС е постановил валиден и допустим акт, който не е очевидно неправилен и освен това двата поставени въпроса в изложението са необуславящи, нямат връзка с предмета на делото и спора, нито с предмета на доказване. Не е налице вероятна недопустимост, по причина, сочена от касаторите, че в исковата молба е било поискано прогласяване на относителна недействителност по отношение на сделки от 2013г., а първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли по отношение на сделки, сключени през 2016г.. Ищецът е уточнил във въззивната жалба и в съдебно заседание пред въззивния съд, че се касае за техническа грешка в исковата молба, и че е било безспорно, че увреждащите сделки са сключени през 2016г., чиято относителна недействителност е претендирал. ВКС намира, че първоинстанционният съд е допуснал ОФГ в решението си като грешно е описал сделките с рег.№ от 2013г., но тази явна фактическа грешка може да се отстрани и след приключване на производството по делото. От друга страна, въззивният съд е формирал воля в мотивите си относно увреждащи сделки, извършени през 2016г., и съответно е изразил волята си в диспозитива в пълно съгласие между мотиви и диспозитив. Така че ВС се е произнесъл по предявения иск, в рамките на поисканото, и не е нарушил диспозитивното начало в процеса. Не е налице и основанието „очевидна неправилност“ за допускане на касационно обжалване. Само и единствено от мотивите на въззивното решение не се констатира логическо противоречие между доказателствата и установените факти, както и между установените факти и фактите от хипотезата на приложената правна норма. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал.1 от ГПК въз основа на формулираните правни въпроси в изложението. В отговора на исковата молба не е било оспорено правото на собственост на длъжника по чл. 135 от ЗЗД, който е дарител по увреждащите сделки, нито са представени отказ от наследство, нито договор за учредяване на право на строеж, на които доказателства се позовава касатора за първи път съответно относно първото доказателство- във въззивната жалба, а относно второто- за първи път в касационната жалба. Поради това правото на собственост се удостоверява от издадените и неоспорени нотариални актове за дарение, които имат материална доказателствена сила относно правото на собственост, доколкото нотариусът е длъжен да провери правото на собственост преди сключването на нотариалната сделка (т.р. №11/13г. на ОСГК). По принцип въпросът за правото на собственост на длъжника по чл. 135 от ЗЗД относно предмета на увреждащата сделка е релевантен, защото кредиторът по чл.135 от ЗЗД има интерес от иска, за да насочи принудителното изпълнение върху имота, предмет на увреждащата сделка, което би могъл да стори, само ако длъжникът е бил собственик. Както се посочи по- горе обаче, относно правото на собственост не е имало спор по делото и представените нотариални актове са достатъчни за установяването на правото на собственост. Вторият въпрос относно нищожността на договора за учредяване на право на строеж, се въвежда за първи път с касационната жалба, поради което е извън предмета на спора и предмета на доказване, този въпрос е ирелевантен- без значение е за изхода на делото. Освен това договор за учредяване на право на строеж не е представен по делото, нито е била оспорена неговата действителност. Съответно не е била обоснована и връзката на този договор с предмета на настоящия спор. Освен това за нищожност на договори съдът следи служебно, но само когато от доказателствата по делото може да се констатира тази нищожност (т.р.№1/22г. на ОСГТК). В случая не е изпълнено нито едно условие, за да се провери служебно действителността на сделка, която евентуално би имала релевантни правни последици за предмета на делото. С оглед изхода на спора право на разноски би имал ищецът по делото. Но искането на ищеца Я. К. за присъждане на разноски за настоящата инстанция е неоснователно, доколкото не е представено доказателство за извършването им, тъй като в договора за правна помощ е посочено, че възнаграждението се плаща в деня на подписване на договора, но фактът на плащане не е удостоверен чрез разписка, както и самият договор за правна помощ няма характер на разписка за плащане. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО