Определение № 1241 от 13.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 632/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Т. Л. А. от [населено място] против определение № 253 от 29.01.2024 г. по в. ч. гр. д. № 3398/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, потвърждаващо постановеното от Пловдивски районен съд определение № 12833 от 10.11.2023 г. по гр. д. № 17902/2021 г., с което е върната исковата молба и е прекратено производството по предявения от настоящия частен касатор срещу „Банка ДСК“ АД иск за установяване недължимостта на сумите по изпълнителен лист от 07.03.2008 г., събрани по образуваното въз основа на него изп. д. № 1131/2009 г. на ЧСИ Л. М.. В частната касационна жалба се твърди неправилност на атакуваното определение. Изразено е несъгласие с извода за липса на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, като наличието на такъв е аргументирано с обстоятелството, че влязлото в сила решение по този иск ще бъде задължително за съда, който ще разгледа впоследствие иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сумите, събрани в изпълнителното производство, както и с основанието, на което същият е предявен – чл. 254 ГПК (отм.) във връзка с чл. 124 ГПК, а не чл. 439 ГПК, както е приел въззивният съд. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, частният касатор поставя въпросите: „ 1. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК поради обусловеността от него на осъдителния иск по чл. 55 ЗЗД, предвид това че съдът е длъжен да зачете задължителното действие на влязлото в сила решение по чл. 252 ГПК (отм.), или по чл. 254 ГПК (отм.) или по чл. 124 ГПК; 2. Необходимо ли е наличието на идентичност в предмета на установителния иск (отрицателен) и осъдителния иск; Налице ли е идентичност между предмета на отрицателния установителен иск по чл. 124 ГПК и осъдителния такъв по чл. 55 ЗЗД; 3. Налице ли е правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) във връзка с чл. 124 ГПК при принудително погасяване чрез плащане вземания по изпълнителния лист, предвид възможността от предявяване на осъдителен иск по чл. 55 ЗЗД“. По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 93 от 24.09.2019 г. по гр. д. № 3221/2018 г. на III г. о. и Тълкувателно решение 8/2012 от 27.11.2013 г. на ОСГТК, а също и в противоречие с практиката на СЕС – решение от 23.11.2023 г. по дело С 321/22. Ответникът по частната касационна жалба – „Банка ДСК“ АД, [населено място] – оспорва същата и моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение по съображения в писмен отговор от 07.03.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. За да потвърди определението на Пловдивски районен съд за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че за ищеца Т. Л. А. липсва правен интерес от предявения срещу „Банка ДСК“ АД иск за установяване недължимост на сумите, за които е издаден изпълнителен лист от 07.03.2008 г. по реда на чл. 237 ГПК /отм./ и които суми са събрани по образуваното въз основа на този изпълнителен лист изп. д. № 1131/2009 г. на ЧСИ Л. М. (понастоящем прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК). Решаващият състав е посочил, че предявяването на отрицателен установителен иск за недължимост на вземания, за които има издаден изпълнителен лист, е способ за защита против принудителното изпълнение и правен интерес от този иск е налице не само при наличие на висящо изпълнително производство, но и във всички случаи, когато е възможно такова да бъде заведено. Поради това е застъпил становището, че не във всички случаи, когато изпълнителното дело е прекратено, правният интерес от отрицателния установителен иск отпада – например при прекратяване поради настъпила перемпция, защото кредиторът има възможност непосредствено след влизане в сила на прекратяването да заведе ново изпълнително дело. Доколкото обаче в конкретния случай прекратяването е постановено поради погасяване на вземанията по изпълнителния лист, вече не е налице правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск, а е налице правен интерес от предявяване на осъдителен иск за връщане на платеното без основание Въззивният съд е счел за неоснователен аргумента на частния жалбоподател, че наличието на правен интерес произтича от преюдициалното значение на отрицателния установителен иск спрямо иска по чл. 55 ЗЗД и от значението му за спиране на давността за връщане на сумите. Посочил е, че след като жалбоподателят разполага с иск, който прекъсва давността и чрез който може директно да постигне връщане на това, което без основание е напуснало патримониума му, не е необходимо спиране на погасителната давност, нито е необходимо постановяването на решение по установителен иск, което да обвързва съда, който ще разгледа иска по чл. 55 ГПК. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставените от частния касатор въпроси не отговарят на императивното изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По отношение на въпросите по т. 2 този извод произтича от обстоятелството, че тези въпроси изобщо не са били предмет на обсъждане в мотивите на обжалвания акт, поради което решаването им е ирелевантно за преценката относно допустимостта на предявения иск. Що се отнася до въпросите по т. 1 и т. 3 от изложението, същите касаят правилността на въззивното определение, която е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му, както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това, не може да се счете, че е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС. Цитираното от частния касатор Тълкувателно решение 8/2012 от 27.11.2013 г. на ОСГТК е напълно неотносимо за спора, тъй като е постановено във връзка със защитата на правото на собственост и други вещни права, а не касае правния интерес изобщо, т. е. като абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на всеки установителен иск, нито правния интерес в специфичната хипотеза на събрани суми в изпълнителното производство, за които се твърди, че са недължими, каквато е настоящата хипотеза. Липсва противоречие и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 93 от 24.09.2019 г. по гр. д. № 3221/2018 г. на ВКС, III г. о. В него не е прието, че във всички случаи първо следва да се води отрицателен установителен иск, а след това – иск по чл. 55 ЗЗД, както необосновано твърди частният касатор. Решението касае хипотеза, различна от настоящата, при която отрицателният установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.) е предявен с оглед защита срещу предприетото принудително изпълнение на вземането по издаден на извънсъдебно основание изпълнителен лист при висящо изпълнително производство, което е спряно поради завеждането на установителния иск. Именно поради това, касационният състав е счел, че в производството по чл. 55 ЗЗД за връщане на недължимо събраните в изпълнителното производство суми следва да бъде зачетена силата на пресъдено нещо за недължимост на същите суми, формирана по предявения отрицателен установителен иск по чл. 254 ГПК (отм.). На последно място, настоящата инстанция намира, че не е налице и противоречие с цитираната от частния касатор практика на СЕС, тъй като същата е постановена във връзка със специфичен случай на установителен иск – за прогласяване нищожност на договорни клаузи поради неравноправност на същите и при предявен насрещен иск за неизпълнение на договора, в който се съдържат тези клаузи. Освен това, видно от съображенията, изложени във връзка с поставения в преюдициалното запитване втори въпрос, СЕС е посочил ясно и недвусмислено, че въпросът за правния интерес на потребителя в контекста на иск за установяване непротивопоставимостта на неравноправни клаузи попада в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение