Определение № 531 от 20.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 451/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на МЮЛЕР МАШИНС С.А., с фирмен номер CHE – 108.090.645, със седалище и адрес на управление [населено място], Швейцарска конфедерация, [улица], представлявано от Управителя М. Мюлер, чрез адв. К. Х. С. – САК, с адрес [населено място], [улица], срещу въззивно решение № 1043 от 21.10.2024 г., постановено от Апелативен съд - София по в.гр.д. № 1008 по описа на съда за 2024 г., с което след обезсилване на първоинстанционно решение № 34 от 09.10.2023 г., постановено от Окръжен съд - Видин по гр.д. № 13 по описа на съда за 2021 г., с което е отхвърлен иска на касатора с правно основание чл. 440, ал. 1 от ГПК, предявен срещу „М Лизинг“ ЕАД, НАП–ТД-Видин, и „Интерфин Север“ ЕООД за признаване за установено, че имуществото, представляващо парична сума в размер на 123 329,72 евро, налично по банкова сметка в „Първа инвестиционна банка“ АД, IBAN BG3 9 FIVN 9150 10EU RODU SZ на „Интерфин Север“ ЕООД, не принадлежи на „Интерфин Север“ ЕООД - длъжник по изпълнението по изп.д. № 20188980401042 по описа на ЧСИ С. Н., рег. № 898 с район на действие Окръжен съд - Видин, производството по делото е прекратено, поради недопустимост на предявения иск.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Оспорват се решаващите изводи на съда за недопустимост на предявения от касатора иск, поради липса на процесуална легитимация и интерес, основани на определение № 50029 от 20.01.2023 г. по гр.д. № 95/2022 г., IV ГО, ВКС, като се твърди, че съдът погрешно е приел, че средствата по сметка представляват електронни пари. Според касатора видно от прочита на § 1, т. 55 от Закон за платежните услуги и платежните системи (ЗПУПС) електронните пари са вид средства, заедно с банкнотите, монетите и парите по сметка, банковите средства по сметка не са електронни пари, тъй като не се емитират с цел извършване на електронни разплащания с трети лица, както е предвидено за електронни пари, а разпоредбата на чл. 22, ал. 3 от ЗПУПС изрично посочва, че средствата, получени с цел предоставяне на платежни услуги, не представляват електронни пари и не се считат за влогове или други възстановими средства по смисъла на Закона за кредитните институции. Според касатора тази погрешна преценка на въззивния съд, че „средствата по сметката са електронни пари“ е довела до неправилен и необоснован, но решаващ за конкретното дело извод, че „релевирането на право върху парична стойност в електронна форма, постъпила поради грешка на наредителя по банковата сметка на длъжника по изпълнението, не обосновава за лицето, наредило превода, процесуална легитимация за предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК“, поради което в противоречие със закона съдът е отрекъл правото на иск на ищеца и е възпрепятствал получаването на търсената с предявения иск защита.

Излага се, че интересът от търсената с предявеният иск защита произтича от обстоятелството, че с уважаването на иска със сила на пресъдено нещо ще бъде отречена принадлежността на процесното вземане към патримониума на длъжника по изпълнението, съответно ще бъде установена материалната незаконосъобразност на принудителното изпълнение върху процесното имущество, което ще бъде окончателно преустановено. Целта на предявеният иск е именно да се отрече възможността да се насочи изпълнение върху имущество, което не принадлежи на длъжника, да бъде прекратено принудителното изпълнение на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК и да бъде освободено процесното имущество от насоченото върху него изпълнение.

Сочи се, че даването на нещо без основание, поражда за солвенса правото да иска от акципиенса връщане на даденото. Това право по същността си е притезателно и осъществяването му принципно зависи от действията на задълженото лице. В случая обаче едно трето лице (кредитор на длъжника) пречи да бъде изпълнено задължението, твърдейки, че той има право да получи престацията - дължимия на друг кредитор резултат. Кредиторът на длъжника има право да насочи и принудително да събере вземанията, които длъжникът има срещу трети лица, но няма право да събира вземанията, които други кредитори имат към длъжника. Настоява се, че даването на нещо без основание поначало не води до придобиване на права. Следователно следва да се приеме, че средствата, постъпили поради грешка в нечия сметка не са собственост на титуляря на сметката. Според касатора това становище е възприел и законодателят, видно от прочита на чл. 11, ал. 3 от Наредба № 3 от 18.04.2018 г., според който „средствата, постъпили в резултат на неточно изпълнено платежно нареждане, не принадлежат на титуляря на сметката.“ /Пълният текст на разпоредбата е: „Служебен коригиращ превод може да се извършва независимо от наличието на ограничения в действащото законодателство или в договора за платежни услуги, доколкото средствата, постъпили в резултат на неточно изпълнено платежно нареждане, не принадлежат на титуляря на сметката.“ – бел. на докладчика в касационната инстанция/. Според касатора след като получените поради грешка средства по банковата сметка на получателя не са част от неговия патримониум, същите не могат да са обект на разпределение между кредиторите му.

Твърди се и че в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила съдът е счел, че за ищеца в случая съществува друг ред за защита, което според съда „игнорира възможността от предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК“. В тази насока се излага, че в теорията и практиката (в това число в TP № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 3/2015 г., ОСГТК) е застъпено становището, че претендираното от ищеца право не е предмет на иска по чл. 440 ГПК. Следователно, ако третото лице желае да предяви съдебно и това свое право, следва да го направи по пътя на обективното съединяване на искове. Настоява се, че в случая за ищеца липсва интерес от предявяване на иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД срещу получателя на грешния паричен превод поради обстоятелството, че последният не оспорва претендираното от ищеца право. На следващо място се излага, че предявяването на иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД срещу титуляря на сметката, не би могло да осигури на ищеца търсената защита, тъй като уважаването на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД не би могло да обвърже взискателя по изпълнителното дело, защото той не е страна в това производство, съответно правните последици от съдебното решение не биха могли да се приложат по отношение на него (взискателят не би бил обвързан нито от СПН, нито от изпълнителната сила на решението).

Оспорват се и изводите на съда, че липсва интерес от иск по чл. 440, ал. 1 ГПК с оглед на обстоятелството, че в случая следва да се процедира съгласно чл. 224 ГПК като се заявява, че действително, процесът по чл. 224 ще изпълни същата функция, както иска по чл. 440 ГПК, но според касатора не е вярно, че хипотетичната възможност за процес по чл. 224 ГПК лишава третото, засегнато от изпълнението лице от правен интерес да предяви иск по чл. 440 ГПК. Това е така, защото само и единствено от волята на взискателя по изпълнителното дело зависи дали ще да поиска спорното вземане да му бъде възложено за събиране и дали ще предяви иск срещу банката, която да привлече касатора в процеса по чл. 224 ГПК, поради което няма как да се приеме, че възможността вследствие на определени действия на взискателя да се стигне до процес по чл. 224 ГПК, лишава касатора от интерес да предяви иск по чл. 440 ГПК.

Иска се отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на въззивния съд за разглеждане на спора по същество, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поставят въпросите:

1. Ако правото на солвенса да получи връщане на даденото без основание не може да бъде осъществено поради наложен изпълнителен запор, налице ли е засягане от изпълнението по смисъла на чл. 440 ГПК?

2. Допустимо ли е в този случай солвенсът да защити засегнатото си право чрез предявяване на иск по чл. 440 ГПК за установяване, че обектът на изпълнението не принадлежи на длъжника?

Твърди се, че въззивният съд е отрекъл правото на ищеца да се брани с предвидения в негова защита иск по чл. 440 ГПК, тъй като е счел, че последният е неприложим за защита на неговото право да получи обратно даденото без основание. Касаторът счита, че този извод е в противоречие със закона и с възприетото в Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 3/2015 г., ОСГТК, съгласно което легитимирано да търси защита с иска по чл. 440 ГПК е „всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението“.

3. Приложима ли е защитата по чл. 440 ГПК, когато изпълнението е насочено върху вземане?

Сочи се, че задължителна практика по този въпрос липсва, а наличната практика застъпва две противоположни становища. Според едното искът по чл. 440 ГПК е приложим и когато изпълнението е насочено върху вземане, в който смисъл са например определение № 130 от 5.04.2019 г. на ОС - Велико Търново по в.ч. гр.д. № 108/2019 г., определение № 50029 от 20.01.2023 г. по гр.д. № 95/2022 г., IV ГО, ВКС. В обратния смисъл е възприетото и цитирано от САС решение № 42 от 27.02.2014 г. по гр.д. № 6994/2013 г., Г.К., 1 Г.О. на ВКС, както и определение № 3592 от 1.11.2017 г., в.ч.гр.д. № 4774/2017 г., САС. По въпроса за допустимостта на иска в конкретния случай според касатора е налице противоречиво решаване от съдилищата дори в рамките на висящия правен спор. Така с определение № 25 от 09.03.2021 г. на ОС - Видин по ч.гр.д. 121/2021 г. съдът по искане за обезпечение на бъдещ иск на „Мюлер Машинс СА“ е приел, че искът по чл. 440 ГПК е допустим и вероятно основателен, в резултат от което е допуснал исканото обезпечение, което по-късно е отменено от въззивния съд. След това „Мюлер Машинс СА“ е подал нова молба за обезпечение на вече предявения иск, която е оставена без уважение с определение № 106 от 08.12.2021г., постановено по т.д. № 13/2021 г. на ОС - Видин, което определение е отменено от Софийски апелативен съд, който с определение № 418 от 15.02.2022 г. по ч.гр.д. 419/2022 г. е допуснал исканото обезпечение, тъй като е приел, че предявеният иск е допустим.

4. Възможността третото задължено лице да не изпълни доброволно нареждането на СИ да преведе наличните по банковата сметка на длъжника суми представлява ли достатъчна защита на правата на солвенса, който не може да получи обратно даденото без основание?

5. Възможността взискателя да поиска съдебния изпълнител да му възложи вземането за събиране и да предяви иск срещу третото задължено лице, което от своя страна би могло да привлече претендиращия кредитор в процеса по реда на чл. 224 ГПК, представлява ли достатъчна защита на правата на солвенса, който не може да получи обратно даденото без основание?

6. Посочените възможности лишават ли солвенса от възможността да се зашити срещу незаконното принудително изпълнение чрез иск по чл. 440 ГПК?

Касаторът счита, че в случая е налице неточно тълкуване на нормата на чл. 440 ГПК. Видно е, че в същата законодателят е използвал понятието „имущество“, а не понятието „вещ“, следователно няма никакво основание да се ограничава приложното поле на разпоредбата и да се изключва приложението й когато ПИ е насочено върху вземания. Сочи се, че разпоредбата на чл. 440 ГПК е ясна и в нея се сочи, че за предявяването на иска необходимо и достатъчно условие е да е налице засегнато от изпълнението право и не може по пътя на тълкуването да се въвеждат допълнителни предпоставки за съществуването или упражняването на правото на иск. Посоченото е в съответствие и с възприетото в Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК, в което е посочено: „Тъй като предпоставките за възникването на правото на иск по чл. 440 ГПК са предвидени с изрична правна норма, то за упражняването на това право е необходимо да са налице само предвидените в тази норма предпоставки, които не могат да бъдат разширявани чрез въвеждането на допълнителни такива по пътя на тълкуването.“ С оглед посоченото според касатора цитираната от САС практика (решение № 42 от 27.02.2014 г. по гр. д. № 6994/2013 г., Г.К., I Г.О. на ВКС) е неправилна и следва да бъде преодоляна, с оглед на което същият счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

7. Предвид обстоятелството, че предпоставките за възникването на правото на иск по чл. 440 ГПК са предвидени с изрична правна норма, допустимо ли е съдът да въвежда допълнителни предпоставки за съществуването на правото на иск?

8. Съществуването и на други способи за защита на третото засегнато от незаконното принудително изпълнение лице изключва ли правния интерес от предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК?

9. Възможността на солвенса да предяви иск срещу акципиенса за връщане на полученото без основание осигурява ли достатъчна защита на правата на солвенса в случай че върху полученото без основание е насочено ПИ за парично задължение на длъжника?

10. Възможността на солвенса да предяви иск срещу акципиенса за връщане на полученото без основание изключва ли правния интерес от предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК, когато причината акципиенса да не може да върне даденото е наложен запор?

Според касатора видно от мотивите на обжалвания акт въззивният съд погрешно е приел, че „в случая за ищеца е налице възможност да защити правата си чрез иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, което игнорира възможността от предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК“, което становище противоречи на възприетото в посоченото тълкувателното решение, където се посочва, че: „Само по себе си наличието на друг способ за защита на правата на третото лице не може да изключи правния интерес от предявяването на иска по чл. 440, ал. 1 ГПК. Изборът на способ за защита на накърненото право е предоставен на заинтересованото лице и то го упражнява с оглед на вида на засегнатото право, обема на търсената защита, както и възможността за посочване и доказване в процеса на релевантните за спора факти“.

Иска се допускане на обжалвания съдебен акт до касационно обжалване, тъй като разглеждането му ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото, в това число за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика. Наличието на противоречиви съдебни актове дори в рамките на конкретния правен спор според касатора представлява още едно основание за допускането до касационно обжалване и решаване на поставените въпроси с цел точното прилагане на закона и развитието на правото.

Ответникът по касация „М Лизинг“ ЕАД оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски. Ответниците по касация НАП-ТД-Видин и „Интерфин Север“ ЕООД не ангажират отговор.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд е приел, че:

Съгласно чл. 440, ал. 1 ГПК всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, може да предяви иск, за да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника. В разглеждания казус ищецът твърди, че паричната сума, която поради грешен превод се намира по сметка в ПИБ с титуляр „Интерфин Север“ ЕООД, не принадлежи на това дружество, тъй като е следвало да се преведе по сметка на друго дружество („Интерфин“ ЕООД), и поради това се претендира да се признае, че средствата са собственост на ищеца. Съгласно цитираната по-долу практика на ВКС (в производство по чл. 288 ГПК е постановено определение № 50029 от 20.01.2023 г. по гр.д. № 95/2022 г., IV ГО, с което не е допуснато до касация решение за обезсилване на решение, разглеждащо иск по чл. 440 ГПК), в идентична хипотеза е прието, че искът по чл. 440 ГПК е недопустим. Върховният съд приема, че в случаи с грешен банков превод не се касае до заявено твърдение за собственост на конкретна вещ, тъй като не се поддържа, че за третото лице съществува такова право върху индивидуално определени парични знаци (старинни монети или парични знаци, предоставени на банката за пазене срещу възнаграждение по договор за обикновен влог). Твърденията, вкл. и на въззивника „Мюлер Машинс“ С.А., са за наличие на право върху парична престация, която е родово определена. Според върховните съдии в случая се касае до електронни пари, а не за парични (хартиени) знаци, от което следва извод, че твърдението на касатора е за право върху стойност, която парите изразяват, т.е. за право на вземане, което има към длъжника по изпълнението. Подчертано е, че Законът за платежните услуги и платежните системи (идентично на чл. 2, т. 2 от Директива 2009/110/Е0 на ЕП и на Съвета) определя електронните пари именно като парична стойност в електронна, включително магнитна форма, която представлява вземане към издателя (банка или дружество за електронни пари, лицензирани от БНБ), която се издава при получаване на средства с цел извършване на платежни операции и се приема от физическо или юридическо лице, различно от издателя (чл. 34, ал. 1). Поради казаното ВКС приема, че „релевирането на право върху парична стойност в електронна форма, постъпила поради грешка на наредителя по банковата сметка на длъжника по изпълнението, не обосновава за лицето, наредило превода, процесуална легитимация за предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК. Процесуалната легитимация за предявяване на иска по чл. 440 ГПК е ясно формулирана в посочената разпоредба, която очертава както случаите, когато той може да бъде предявен, респективно кога е налице правен интерес от него, така и кои са надлежните страни. Искът по чл. 440 ГПК е предоставен за защита само на третото лице, чието право върху вещ, вещно право или вземане срещу трето лице - длъжник на длъжника по изпълнителното дело (а не вземане срещу длъжника, както всъщност „Мюлер Машинс“ С.А. твърди, че има срещу „Интерферин Север“ ЕООД), е засегнато от принудителното изпълнение“. Тези изводи са основани на разясненията, дадени в ТР № 3 от 10.07.2017 г. по т.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС.

На следващо място според въззивния съд (както се приема и от ВКС) е необходимо да се изтъкне, че в случая за ищеца е налице възможност да защити правата си чрез иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (за връщане на недължимо платеното без основание срещу длъжника по изпълнението), което игнорира възможността от предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК. Според последната разпоредба правният интерес от предявяването на този иск се състои в установяването на обстоятелството, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника. Ето защо с предявяването на иска по чл. 440 ГПК ищецът не би могъл да получи целената правна защита, тъй като дори съдът да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи на длъжника, това няма да се отрази в правната сфера на ищеца. При отчитане на обстоятелството, че в конкретния случай погрешно дадената престация е парична и следователно родово определена, т.е. не става въпрос за престиране на индивидуално определени вещи (индивидуализирани парични знаци като особени движими вещи, върху които да е насочено принудителното изпълнение), следва извода, че получаването й без основание в патримониума на определено лице обуславя правен интерес от осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу получилото сумата лице, в какъвто смисъл са разясненията в т. 1 на Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС и в който случай установителен иск по чл. 440 ГПК е недопустим поради липса на правен интерес. Според съда нормите на чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД и на чл. 440, ал. 1 ГПК са пълни и ясни, а по приложението им е създадена константна съдебна практика, включително и тълкувателна такава на ВС и ВКС.

Посочва се в горния смисъл и друга практика на съдилищата, която въззивният състав споделя - решение № 42 от 27.02.2014 г. по гр.д. № 6994/2013 г., Г.К., I Г.О. на ВКС, влязло в сила определение № 1743 от 1.07.2021 г., ч.гр.д. № 1919/21 г., САС, 4 с-в, влязло в сила определение № 260607 от 29.01.2021 г. по т.д. № 2728/18 г., СГС, ТК. В тези актове също се приема, че липсва интерес от иск по чл. 440, ал. 1 ГПК за установяване, че запорирано вземане не принадлежи на длъжник по изпълнението (а всъщност на ищеца). Доразвити са доводи и с оглед това, че ако спрямо запорираното вземане има претенция от друг кредитор (в случая ищеца „Мюлер Машинс“ С.А.), третото лице (банката) трябва да уведоми съдебния изпълнител и да откажа да предаде вземането (чл. 508, ал. 1, т. 2 ГПК), а при предявен срещу него иск на взискателя при липса на доброволно изпълнение от негова страна след наложен запор, да процедира съгласно чл. 224 ГПК (спор между кредитори), за да избегне двойно плащане.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Съобразно изложеното, за да бъде преценявано наличието на някой от допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба, касаторът следва да е формулирал въпрос или въпроси, представляващи годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, както същият е разяснен непосредствено по-горе и в случая част от поставените въпроси не съставляват такова годно общо основание.

Първият и третият от въпросите на касатора са несъответни на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите му към обжалваното решение.

Съдът никъде в мотивите си не е приемал, че въпреки невъзможността наредителят да получи връщане на даденото поради наложен изпълнителен запор, то не е налице засягане от изпълнението по смисъла на чл. 440 ГПК. Извън така установеното, приетото от съда е във връзка с недопустимостта на конкретно предприетата от ищеца в случая и при тези условия /включително засягането му от изпълнението/, на конкретно предприетата искова защита.

Не са налице и изводи на въззивния състав, още по-малко пък определящи изхода на делото във въззивната инстанция в насока на това, че защитата по чл. 440 ГПК е неприложима, когато изпълнението е насочено върху вземане. Напротив – възможността в случаите като процесния защитата по чл. 440 от ГПК да се търси и когато изпълнението е насочено върху вземане, е неколкократно и изрично изтъкната от въззивния съд в мотивите му, но също така и с последващото уточнение, че тази защита е предоставена на кредитор, когато изпълнението е насочено върху вземане, но на длъжника му към третото лице, а не върху негово вземане към длъжника му, както е в случая. Наличието на последната хипотеза, обусловила и извода на съда за недопустимост на иска в случая, е нарочно заявена от касатора и в касационната му жалба, в която изрично се оспорва правото на кредитор на длъжника по изпълнението, да събира вземанията, които други кредитори имат към длъжника /каквото е процесното/. Поначало процесното имущество, като обект на изпълнението е определено от касатора именно като „вземане“ едва във въззивната му жалба, докато в исковата му молба същото е заявено като собствени на касатора – ищец „парични средства“, които са запорирани и същият не може да оперира с тях. В допълнителната искова молба процесното имущество е определено като парична сума, налична по банковата сметка на длъжника по изпълнението, с конкретизация, че същата не принадлежи нему, а на ищеца – касатор. Дори и изложеното да се отдаде на непрецизност на формулировката видно е, че заявената и поддържана от ищеца хипотеза е именно последно визираната от въззивния съд – че обект на изпълнението е вземане на ищеца към длъжника по изпълнителното дело, а не на последния към третото задължено лице /в случая – банката/.

Вторият въпрос на касатора е относим изцяло не към наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване, а към правилността на въззивното решение, доколкото да се отговори на въпроса би означавало касационната инстанция да даде еднозначен отговор относно допустимостта или недопустимостта на предявения иск – дейност, която е осъществима само в последващо допускането на касационно обжалване производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с.з. с предмет преценка само наличието или не на основания за такова допускане.

Въпросите от четвърти до шести не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция – възможността за последващо производство по т.нар. „спор между кредитори“, уреден в чл. 224 от ГПК, е посочена от въззивния състав само като допълнителен аргумент в подкрепа на вече самостоятелно формираните и изложени от въззивния състав преди това, изводи относно недопустимостта на предявения иск. В допълнение – шестият въпрос е също, както вторият, относим изцяло към правилността на въззивното решене, и по същите съображения.

Деветият и десетият от въпросите са несъответни на действителните изводи на въззивния съд в мотивите му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Съдът действително е посочил, че в случая за ищеца е налице възможност да защити правата си чрез иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД (за връщане на недължимо платеното без основание срещу длъжника по изпълнението), което игнорира възможността от предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК. Видно е от изложеното от съда обаче непосредствено след това, че действителните мотиви на съда, обусловили изводите му за недопустимост на предявения иск, са основани не на простото приемане, че възможността за предявяване на иск по чл. 55 от ЗЗД изключва правния интерес от предявения такъв по чл. 440 ГПК. Решаващите мотиви на съда в случая са основани на това, че правният интерес от предявяването на този иск /по чл. 440 ГПК/, се състои в установяването на обстоятелството, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника. Според приетото от съда обаче, с предявяването на иска по чл. 440 ГПК ищецът не би могъл да получи целената правна защита, тъй като дори съдът да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи на длъжника, това няма да се отрази в правната сфера на ищеца – обстоятелство, което вида на конкретната /парична/ престация, която е родово определена, за съда гладно обуславя извода, че получаването й без основание в патримониума на определено лице обуславя правен интерес от осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД срещу получилото сумата лице, в какъвто смисъл са разясненията в т. 1 на Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, но в който случай установителен иск по чл. 440 ГПК е недопустим, поради липса на правен интерес.

На седмия и осмия въпроси на касатора, макар и да са до голяма степен хипотетични, може принципно да се признае качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото същите намират обосновката си в цитираното от касатора в Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на ВКС по т.д. № 3/2015 г., ОСГТК и мотивите към него. По отношение на въпросите обаче не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на жалбата – противоречие с тълкувателното решение, доколкото разрешенията в същото са относими и приложими към съотношението на защитата по чл. 440 ГПК с тази, осъществявана чрез жалба срещу действията на съдебния изпълнител по реда на чл. 435 и сл. от ГПК, но не и както това е обсъждал и приел въззивният съд в мотивите си – с друга, конкурираща, искова защита.

При този изход на производството касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация „М Лизинг“ ЕАД не ангажира доказателства за направени такива.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение