Определение № 73 от 19.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2567/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението със ЗИД на ГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. С., Е. А. С. и В. С. М. срещу решение № 239 от 13.01.2017 г. по в.гр.д.№ 4994 от 2016 г. на Софийския градски съд, Гражданска колегия, II-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № I-25-71 от 23.11.2015 г. по гр.д.№ 46066 от 2014 г. на Софийския районен съд, 25 състав за отхвърляне на предявения от М. Г. С., Е. А. С. и В. С. М. срещу Б. Б. Ш., Ц. Ц. Г. и Г. П. Г. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищците върху 40 кв.м. от УПИ XV-1510 от кв.66 по регулационния план на [населено място], целия с площ от 760 кв.м. при граници на процесната част: ПИ с идентификатор 02659.2195.791, УПИ VII-1660, УПИ X.-790 и улица и осъждане на ответниците да предадат на ищците спорните 40 кв.м.

В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския градски съд е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се, че въззивното решение противоречи на посочена от касаторите задължителна и незадължителна съдебна практика /ППВС № 3 от 28.11.1973 г., решение № 57 от 05.09.1969 г. по гр.д.№ 55 от 1969 г. на ОСГК на ВС/ по следните посочени от касаторите и доуточнени от ВКС правни въпроси:

1. Има ли вещно- прехвърлително действие уговорка на съделителите в сключена при действието на ЗПИНМ съдебна спогодба, предвиждаща преминаване на част от един парцел към друг, без да е налице предварителна промяна на регулацията или обособяване на тупик по надлежния ред ?

2. При тази фактическа обстановка може ли тази част от парцела да бъде придобита по давност ?

3. Представлява ли съществено процесуално нарушение немотивираният отказ на въззивния съд да кредитира приета и неоспорена в първоинстанционното производство част от заключение на вещо лице ?

Освен това, според касаторите, произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като е налице неяснота в приложимата разпоредба на чл.40, ал.2 ЗПИНМ в частта й, включваща израза „ако са включени в съседен парцел при спазване на действащите разпоредби“.

В писмено възражение от 11.05.2017 г. пълномощникът на ответниците по жалбата Б. Б. Ш., Ц. Ц. Г. и Г. П. Г. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението на Софийския градски съд да не бъде допускано и на ответниците да се присъдят направените по делото пред ВКС разноски за адвокат в размер на 1200 лв.

Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл.108 ЗС за 40 кв.м. от УПИ XV-1510 от кв.66 по регулационния план на [населено място], въззивният съд е приел въз основа на заключение на експертиза, че съгласно регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 4200 от 1977 г., спорните 40 кв.м. са част от парцел XV-1510 от кв.66 и страничната регулационна граница между парцелите на ищците и на ответниците /парцел XV-1510 и парцел X.-1810а/ по този регулационен план съвпада с имотната граница. Установено е, че няма данни, скици и документи за извършено плащане и за уредени сметки по придаваемото дворно място съгласно съдебната спогодба, както и няма нанасяне в плана на променената със спогодбата дворищно-регулационна линия. Същевременно сегасъществуващата граница между двата УПИ съответства на уговореното между наследодателите на страните в съдебната спогодба по гр.д.№ 4252 от 1966 г. на С. народен съд, Димитровски район, 6 участък.

Въззивният съд е посочил, че не кредитира заключението на вещото лице в частта му, в която се изяснява, че съгласно съдебната спогодба от 1966 г. тогавашните парцели X. и X. съответстват на сегашните УПИ XV-1510 и УПИ X.-1810а, тъй като в тази част експертизата не се подкрепя от останалите събрани по делото доказателства. Доказателствата установявали, че тогавашния парцел X.-1510 съответства на сегашния УПИ X.-1810а, а тогавашния парцел X.-1510 съответства на сегашния УПИ XV-1510.

Въззивният съд е приел и че не следва да кредитира заключението в частта, че по действащия регулационен план на [населено място] спорните 40 кв.м. принадлежат към УПИ XV-1510, собственост на ищците, а приема, че те са част от имот с идентификатор, завършващ на 790, който представлявал сегашния УПИ X.-1810а, собственост на ответниците.

Приел е също, че съдебната спогодба има силата на съдебно решение, поради което в последващ процес между същите страни /или техни наследници и правоприемници/ утовореното в съдебната спогодба-делба се ползва със сила на пресъдено нещо относно собствеността и съответно делбеният протокол е доказателство за собственост.

За неоснователно е прието от въззивния съд възражението на ищците, че уговорката в съдебната спогодба за прехвърляне на 39 кв.м. от единия парцел към другия има силата само на предварителен договор между съсобствениците, тъй като не било осъществено реално изменение на регулационния план съгласно уговореното в спогодбата. Според съда, това не е било необходимо, тъй като действащият към датата на тази съдебна спогодба закон /Закона за плановото изграждане на населените места- чл.40/ предвиждал възможност за придобиване на реална част от парцел посредством нейното присъединяване към съседен парцел.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение първият поставен от касаторите въпрос /има ли вещно- прехвърлително действие уговорка на съделителите в сключена при действието на ЗПИНМ съдебна спогодба, предвиждаща преминаване на част от един парцел към друг, без да е налице предварителна промяна на регулацията по надлежния ред/ е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- той е обусловил изводите на съда в обжалваното решение и е от значение за конкретното дело. По този въпрос няма посочена съдебна практика, но е налице неяснота в тълкуването на приложимата в случая разпоредба на чл.40 ЗПИНМ, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение