Определение № 5293 от 18.11.2025 г. на ВКС по д. № 2433/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Н. Н. срещу въззивното решение на Окръжен съд Варна /ОС/ по гр.д. №2292/24 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен предявеният от С. С. срещу касаторката иск по чл.422 ГПК – признато е за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 13 500 лв., представляваща незаплатена главница по паричен заем, предоставен чрез банков превод на 18.03.19 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК, както и сумата от 501,30 лв., представляваща законна лихва за забава за посочения период. За сумите е издадена заповед по чл.410 ГПК от 13.10.23 г. по ч.гр.д. №11962/23 г. на РС Варна. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че в противоречие с цитираната многобройна практика на ВКС / осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК/ са разрешени от въззивния съд правните въпроси: 1. За преценката на свидетелските показания в тяхната съвкупност, като съдът е длъжен да изложи съображения защо възприема едни от тях, а не възприема изцяло или частично други; 2.Може ли да се презумира сключване на договор за заем, без да е установено изрично основанието на задължението за връщане на определена сума пари и достатъчно ли е наличието на разписка, в която не е посочено основанието за предаване на сумата, за да се приеме, че е налице договор за заем по чл.240 ЗЗД. В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК касаторката поставя правните въпроси: 3. Как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания; как се преценяват противоречивите показания на две групи свидетели?; 4. Длъжен ли е въззивният съд в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания да се произнесе по основателността на исковете като формира вътрешното си убеждение за правно релевантните факти въз основа на всички обстоятелства по делото и всички доводи и възражения на страните на осн. чл.235, ал.2 ГПК?; 5. Следва ли при доказване на елемент от фактическия състав на договора за паричен заем по чл.240 ЗЗД, а именно предаване на парична сума, да се презумира осъществяването и на друг елемент от същественото съдържание на договора, а именно поетото задължение за връщане на сумата, респ. каузално правоотношение по договор за заем? Касаторката сочи, че отговорът на въпросите ще способства за развитието на правото поради липса на еднопосочна съдебна практика. Очевидната неправилност на въззивното решение касаторката обосновава с допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствени правила - на чл.12, чл.235 и чл.172 ГПК, при обсъждане на писмените и гласни доказателства и при преценката на достоверността на св. показания с оглед на правилата на житейската логика. Излага възражения срещу приетото от въззивния съд, при наличните доказателства, относно сключването на договор за заем, като счита, че наличните доказателства – вкл. косвени такива, обсъдени поотделно и в съвкупност са индиция за действителните взаимоотношения на страните, които не включват сключен между тях паричен заем. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че страните са били във фактическо съжителство от 2010 г. до средата на 2019 г. и живели в собствения на майката на ответницата апартамент в [населено място]. На 15.03.19 г. ищецът сключил с О. договор за кредит за сумата 18 500 лв. На 18.03.19 г. с платежно нареждане ищецът превел на ответницата 13 500 лв. с вписано в документа основание за превод „погасяване на кредит“. Безспорно е между страните, че през 2016 г. ответницата сключила договор за кредит с „У. Б.“ АД за сумата от 10 000 лв., а през 2018 г. – друг такъв за сумата от 5 000 лв. С приети по делото заявления за предсрочно погасяване на кредити от 18.03.19 г. ответницата поискала от „У. Б.“ АД предсрочно погасяване на дълга по двата кредита с остатък към тази дата съответно 5 066,35 лв. и 8 487, 09 лв. и с платежно нареждане от същата дата превела на банката сумата от 13 500 лв. с основание „ погасяване на кредит“. По делото е установено, че към 18.03.19 г. ответницата имала многобройни заеми към други банки и търговски дружества. С нот. покана, връчена на 23.04.23 г., ищецът поканил ответницата да му заплати сумата от 13 500 лв. в 14 дневен срок, по възникналото на 18.03.19 г. задължение за връщане на сумата. Въззивният съд е обсъдил подробно показанията на разпитаните по делото 4- ма свидетели във връзка с предоставената на ответницата на 18.03.19 г. сума от 13 500 лв. и е посочил как и защо преценява достоверността им. От правна страна въззивният съд е приел, че по иска с пр. осн. чл.240 ЗЗД ищецът носи тежестта да докаже пълно и главно както предаването на процесната сума на ответника, така и че това е сторено при постигнато съгласие за връщането й, т.е въз основа на заемно правоотношение. В тежест на ответната страна е да докаже връщането на дадената й сума или твърденията, на които основава своите правоизключващи, правоотлагащи, правопогасяващи или други конкретни за делото възражения / в случая, че сумата е дадена за поделяне на разходите за предприет през 2016 г. ремонт на апартамента, в който живели страните/. След пълен анализ на събраните по делото доказателства – преводното нареждане за предаване на сумата и свидетелските показания, с които допустимо е доказана уговорката за връщане на предадената сума, въззивният съд е приел, че страните са сключили договор за паричен заем в размер на 13 500 лв. и ответницата не е изпълнила задължението си да върне сумата до изтичане на уговорения срок. Затова е уважил предявения иск по чл.422 ГПК. При тези данни по делото въпроси 1, 3 и 4 не са разрешени в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС - решаващият съд е изпълнил задължението си да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора, като съдът определя силата, с която страна по делото е доказала фактическите си твърдения, на които основава иска си или защитата срещу него / р. по гр.д. №91/10 г. на четвърто г.о./. Съобразено е правилото на чл.172 ГПК - заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните е преценена с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност, като към показанията на такива свидетели/ в случая родителите на ответницата/ съдът е подходил със засилена критичност / р. по гр.д. №1/13 г. на четвърто г.о./. Мотивирано въззивният съд е посочил защо дава или не дава вяра на едни или други свидетели, без да игнорира част от тях / р. по гр.д. №4216/08 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №759/10 г. на второ г.о./. Въпроси 2 и 5 не съответстват на изводите на въззивния съд в случая и не са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е споделил тезата, изразена в р. по гр.д. №32/39 г. ОСГК и р. по гр.д. №1285/12 г. на четвърто г.о. на ВКС, че „при наличие на различни хипотези относно факта на плащането не може от самия факт на предаването на сумата, при липса на други данни, да се презумира, че страните сключват договор за заем“. Поетото от ответницата задължение за връщане на получената сума ОС обаче допустимо е установил със св. показания / което не личи от въпросите така, както са поставени/. В решение от 17.10.2014г по гр.д.№2902/2014г. ІІІ г.о. на ВКС, решение от 23.01.2014г. по гр.д.№483/2012г., І т.о. ВКС и решение от 23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. ІV г.о. на ВКС, е посочено, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лева, не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, но ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните; при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характерът на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. В решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. дело № 167/2011 г. и р.по гр.д. №417/10 г. на ВКС, ІV г. о., е прието, че в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в случай, че предаването на паричната сума е установено - налице е писмен документ за предаване на сумата, но липсват данни, на какво основание е направено това, за останалите елементи на договора няма забрана за установяването им със свидетелски показания. В случая това е приел и въззивният съд. Поради изложеното не се установяват осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК – въззивното решение съответства на практиката на ВКС по поставените въпроси, а наличието на многобройна и последователна практика/ част от която цитира и касаторката/ изключва допълнителните предпоставки на второто основание /ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/. Не се установява и осн. по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – оплакванията на касатора във връзка с това основание сочат на неправилност по чл.281,т.3 ГПК, за която ВКС не се произнася в това производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. Очевидната неправилност на въззивното решение като особено тежък и външно установим негов порок/р. по гр.д. №1468/20 г. на второ г.о. на ВКС/ не е обоснована от касаторката и не се установява по делото. Сочените основания за допускане на обжалването не са налице. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, а на ответника по жалба С. С. следва да се присъдят поисканите с отговора деловодни разноски в размер на 1 500 лв., за адв. възнаграждение, съгласно приложения договор за правна защита – л.14. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.