Определение № 50761 от 25.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4691/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. И. М. чрез адв. М. З. и адв. М. Г. от АК - Бургас, против въззивно решение № III-29/23.03.2021 г., постановено по в.гр.д. № 30/2021 г. по описа на Окръжен съд -Бургас, с което е потвърдено решение от 05.11.2020 г., постановено по гр. дело № 328/2020 г. по описа на Районен съд-Бургас, с което е отхвърлен предявения от С. И. М. срещу „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД гр.София, с ЕИК:[ЕИК], иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за сумата 3000 евро, представляваща възнаградителна лихва, платена от него без основание за периода от 21.01.2015 г. до 20.01.2020 г. по сключен помежду им договор за банков кредит № 055 от 25.02.2008 г. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Има ли сила на присъдено нещо между страните, разрешен предходен спор между същите, решен въз основа на един и същи юридически факт, в случай, че предявената нова претенция е на същото основание със същия петитум, но единствено за различен - следващ период от време?; 2. Променя ли се и дерогира ли се СПН в този случай, с оглед защитната позиция на ответната банка по новото дело и твърдението и, че между страните е налице отнапред фиксирана и твърдо договорена възнаградителна лихва, при положение, че по силата на предходно и взлязло в сила съдебно решение между същите страни, въз основа на същия юридически факт и същата претенция, с изключение на времевия интревал,съдът е приел, че възнаградителната лихва - ГЛП / БЛП се определя от два компонента, а именно: 1-месечен EUROBOR, който несъмнено е променлива величина и твърдо договорена надбавка, като ГЛП подчертавам, към датата на подписване на договора /с оглед размерът на 1 -месечен EUROBOR към този момент /, като сбор от тези два компонента е бил 6,70%; и 3.Длъжен ли е съдът да мотивира постановения акт, като съобрази и обсъди всички събрани доказателства по делото?. Сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС: Решение № 73 от 05.07.2018 г. по гр. д. № 3228/2017 г. на ВКС, III ГО; Решение № 76 от 16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016 г. на ВКС, IV ГО и ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д №3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Сочи се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се навеждат доводи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата „УНИКРЕДИТ БУЛБАНК” АД [населено място] е подал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за ипотечен кредит от 25.05.2008 г., по силата на който банката- кредитор е предоставила в заем на ищеца сумата от 45 000 евро, която последният се е задължил да й върне при условията на договора, заедно с начислените върху него лихви на равни анюитетни месечни погасителни вноски в срок до 25.02.2043 г. съгласно погасителния план, представляващ неразделна част от договора, при който размерът на годишния лихвен процент е 6.70 %, формиран при базисен лихвен процент от 4.191 % и надбавка от 2.509 %. Констатирал е, че приложимият към съответния период на олихвяване от действието на договора базисен лихвен процент /БЛП/ се определя от Управителния съвет на Банката или оторизирани от него органи и/ или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в т.10.3 и т.10.4 от Условията по кредити на физически лица. По повод частично предсрочно погасяване на част от главницата по кредита страните са подписали анекс № 1 от 13.01.2012 г., с който са извършили промяна в срока на погасяване на договора - до 25.06.2028 г. и са приели нов погасителен план, като всички останали уговорки по договора са останали непроменени между тях и са запазили действието си. В т.11.1.3 от договора за кредит, е предвидено, че при издължаване чрез анюитетни вноски, каквато е процесната хипотеза, ГПЛ е фиксиран в размер на 4.1а /т.е. в случая 6.70 %/ и не подлежи на промяна освен, когато пазарните условия не доведат до необходимост до увеличаването му най-малко с един пункт. Посочено е, че кредитополучателя дава съгласие на банката за едностранна промяна на ГПЛ по лихвения план по т. 4.1а, без необходимост от сключване на допълнително споразумение, в случай на нарастване на БПЛ с повече от 1 пункт от размера, определен в деня на сключване на договора за кредит или от последно определения от му по след извършена промяна от кредитора по предходната точна размер, за което кредитора следва да уведоми кредитополучателя. Установено е, че с влязло в законна сила съдебно решение № IV-4/08.02.2016 г. по в.гр.д. № 2076/2015 г. по описа на БОС, банката е осъдена на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД да заплати на М. сумата от 4495.01 евро, представляваща заплатена без основание по сключения помежду им договор за ипотечен кредит от 25.02.2008г. разлика между първоначалния размер на договорената месечна анюитетна вноска и изменения такъв в резултат на едностранно увеличаване от страна на банката на размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, с която сума банката се е обогатила неоснователно за периода от 21.01.2010 г. до 20.01.2015 г. поради нищожност на клаузата на т. 11.1.3 от договора за кредит, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че независимо, че фактическата обстановка и по разглежданото от него и предходното дело са сходни, предявените искове, макар да изхождат от един и същ юридически факт, касаят различни обстоятелства. В настоящия случай се твърдяло, че банката неоснователно не е намалила лихвения процент под уговорения в договора, докато по предходното дело, въз основа на същия договор за кредит, искът е основан на неоснователно увеличаване на лихвения процент. Предвид липсата на установена в договора и Общите условия възможност за едностранна промяна на лихвата от която и да е от страните, решаващият съд е приел, че дължимата възнаградителна лихва за периода от 21.01.2015 г. до 20.01.2020 г. е в установения в т.4.1а от договора размер от 6,70 %. При сключване на договора страните се съгласили кредитирането да се извърши при посочените условия – при ГЛП в размер на 6,70 %. С обявяване на клаузата на т.11.1.3. за нищожна като неравноправна, била отречена само възможността за неговото увеличаване именно поради липса на реципрочна клауза за нейното намаляване. С оглед на това съдът не е възприел тезата на ищеца, че при намаляване на индекса EURIBOR банката е била задължена да намали годишния лихвен процент. Тъй като за исковия период банката начислявала на ищеца ГЛП именно в уговорения фиксиран размер на 6.70 %, исковата претенция е приета за неоснователна. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първият въпрос не може да се определи като обусловил правните изводи на съда и изхода на делото. В случая в обжалваното решение, въззивния съд не е правил извод, че двете претенции /настоящата и тази предмет на в.гр.д. № 2076/2015 г. на БОС/ се различават единствено по това, че се отнасят за различни периоди от време. Поставения въпрос е привързан към собственото разбиране на касатора за факти по делото, които съдът не е приел за установени. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма, и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо /в т. см. т. 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС/. Приетото от въззивния съд е, че макар и основана на договора за кредит сключен между страните, процесната претенция се обосновава с твърдения за нови факти, различни от тези по предходното дело, а именно, че банката неоснователно не е намалила лихвения процент под уговорения в договора за новия период, докато в предходното дело /в.гр.д. № 2076/2015 г. на БОС/, въз основа на същия договор за кредит, искът е бил основан на твърдения за неоснователно /произтичащо от неравноправни клаузи в договора за кредит/ едностранно увеличаване на лихвения процент от страна на банката за предходен период. Силата на пресъдено нещо между страните по предходното водено помежду им производство е била съобразена от въззивния съд, доколкото е изключено приложението на обявените за неравноправни клаузи на договора и ОУ, в частта им досежно уговорената възможност банката едностранно да увеличава договорната лихва, поради обстоятелството, че такава реципрочна възможност не е предвидена и за намаляване на лихвата. По отношение на втория въпрос не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според указанията на т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на ВКС по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В настоящия случай отговорът на въпроса е обусловен от фактите по делото, по – конкретно от тълкуване на клаузите на договора за банков кредит. Поради това не може да се приеме, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същия е от значение единствено за правилността на обжалваното решение, която може да бъде проверявана само след допускане на касационното обжалване. Крайният извод на въззивния съд е обусловен от преценката му за липса на постигнато от страните съгласие и установен допустим начин в договора и Общите условия, за едностранна промяна на лихвата, от която и да е от двете страни, а за изявено съгласие, че годишния лихвен процент, посочен като абсолютна величина в клаузата по т.4.1а от договора, е минимален при олихвяване на кредита. Този извод на въззивния съд не е в противоречие с трайноустановената съдебна практика. Поставения трети въпрос, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Освен това, установените факти в мотивите към решението са правилно квалифицирани под нормата, чиято хипотеза ги урежда. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 630 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.