Определение № 2071 от 21.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 418/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Н. А. С., със съдебен адрес - М., чрез адвокат А. С., против определение № 26025 от 18.12.2025 г. по в.ч.гр.д. № 14039/2025 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателката частна жалба срещу определение № 47558 от 17.11.2025 г. по гр.д. № 42465/2024 г. на Софийския районен съд. С него е оставена без уважение молбата ѝ за връщане на сума в размер на 800 лв. на основание чл. 4б ЗДТ.

В изложението на основанията за допускане на касационен контрол, приложено към жалбата, са поставени следните въпроси, за които се твърди, че са били разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за развитието на правото:

1. „Допустимо ли е връщане на заплатена държавна такса, ако впоследствие ищецът е освободен от заплащане на такси в производството?“.

2. „Може ли да се приеме, че след като ищецът е заплатил държавната такса, а впоследствие същият е освободен от заплащането ѝ, внесената държавна такса е заплатена на отпаднало основание?“.

Твърди се и очевидна неправилност на обжалваното определение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното:

Съдебното производство е образувано по искова молба на Н. А. С., с която са предявени искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева. С разпореждане № 103446 от 21.07.2024 г. по гр.д. № 42465/2024 г. на Софийския районен съд исковата молба е оставена без движение с указания за внасяне на държавна такса в размер на 800 лв. Указанията са изпълнени в срок и с молба с вх. № 242954 от 06.08.2024 г. е представено преводното нареждане, в което като задължено лице е посочена ищцата, а вносител е нейният адвокат. С молба с вх. № 341960 от 28.10.2024 г. по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК е направено искане за освобождаване от държавна такса и разноски. След събирането на доказателства във връзка с имущественото състояние на ищцата, съдът се е произнесъл по искането в открито съдебно заседание на 04.02.2025 г., като го е уважил. С последващи молби с вх. № 51828 от 13.02.2025 г. и вх. № 266005 от 05.08.2025 г. страната е направила искане държавната такса с размер на 800 лв. да бъде върната по посочена от нея банкова сметка. С определение № 47558 от 17.11.2025 г. първоинстанционният съд е приел, че молбата за връщане на сумата е неоснователна и я е оставил без уважение.

Въззивната инстанция е потвърдила постановеното определение, като се е позовала на съдебната практика по приложението на чл. 4б ЗДТ, че за недължимо платена се приема внесената държавна такса при наличието на предходно освобождаване на ищеца от внасянето ѝ. Приел е, че в конкретния случай към момента на внасянето на държавната такса – 31.07.2024 г. – е било налице основание за това, тъй като ищцата все още не е била освободена по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. В исковата молба липсва направено искане за освобождаване от такси и разноски, като дори в описанието на приложенията фигурира посочване на документ на внесена държавна такса. Впоследствие предвид дадените указания за внасянето на таксата отново не е направено искане за освобождаване, като ищцата е внесла в срок указаната сума без да сочи, че към този момент са налице предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК. В заключение съдът е приел, че държавната такса не се явява недължимо внесена, поради което не подлежи на връщане.

Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС като общо основание за допускане на въззивното решение /определение/ до касационен контрол касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Поставените въпроси повтарят поддържаните от страната аргументи, на които въззивният съд е отговорил по същество в обжалваното определение. Същите се отнасят до правилността на обжалвания акт, което самостоятелно не обосновава допускането на касационното обжалване. Допълнително, не е налице противоречие с цитираното Тълкувателно решение № 5 от 12.07.2018 г. по тълк.д. № 5/2015 г. на ОСГТК на ВКС, в което в т. 10 е прието, че недължимо заплатените държавни такси подлежат на връщане. Въззивният съд е изложил изрични мотиви защо в конкретния случай не е налице хипотезата на недължимо заплатена държавна такса. Искането за освобождаване от внасянето на такси и разноски по чл. 83, ал. 2 ГПК може да бъде направено на всеки етап от делото с възникването на невъзможност на страната да покрива разноските по него. Освобождаване се постановява след събиране на конкретни доказателства относно имущественото състояние на лицето към момента на направеното искане и важи занапред до установяване на промяна на състоянието. В този смисъл изводите на въззивната инстанция не противоречат на установената съдебна практика, че до постановяване на освобождаването страната дължи заплащането на необходимите такси по делото съобразно общото правило на чл. 71 ГПК. Второто цитирано от страната решение по гр.д. № 4663/2018 г. на ВКС, IV г.о., е неотносимо към предмета на настоящия спор.

Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В конкретния случай в представеното изложение липсва такава – не е цитирана противоречива, погрешна или остаряла съдебна практика, на която съдът се е позовал, нито е посочена непълна или неясна правна норма, която съдът е приложил.

Въззивното определение не е и очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на закона, нито груби нарушения на правилата на формалната логика.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.