Определение № 543 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4229/2018 г.

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от О. - С., представлявана от кмета С. Р., чрез юрисконсулт И. Г., срещу определение № 706/01.08.2018 г. на друг състав на Върховния касационен съд по гр.д. № 2895/2018 г., по описа на IV гражданско отделение, с което е върната касационната жалба на общината срещу решение на Сливенския окръжен съд по гр.д. № 109/2018 г. Производството е по чл. 274, ал.2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК. Частната жалба е редовна от външна страна, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимно лице, и срещу подлежащи на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт, защото в касационната жалба са изложени съображения за служебно допускане до касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК. В обжалвания съдебен акт съдебният състав не е изложил съображения във връзка с това, а съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Насрещните страни – Д. И. и Ж. И., чрез адв. К., отговарят, че частната жалба е неоснователна. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски. Н. Т. Д. и К. Т. Д. са ответници по иска на Д. И. и Ж. И.. [община] е привлечена от тях като трето лице-помагач, въпреки, че това не е ясно от диспозитивите на първостепенния и въззивния съд. Предявили са обратен иск срещу привлеченото трето лице, на осн. чл. 219, ал. 3 ГПК. Те, чрез адв. М. М., изразяват становище за допустимост, но неоснователност на частната жалба. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Въззивното решение, срещу което е подадена върнатата касационна жалба, е постановено по главния иск на Д. И. и Ж. И. против Н. Т. Д. и К. Т. Д. и по обратния иск на ответниците Д. против тяхното трето лице – помагач – [община]. Всички искове са граждански, оценяеми и тяхната цена е под 5000 лв., което не е спорно между страните. Правилно, при това положение, съставът на Върховния касационен съд по касационно гр.д. № 2895/2018 г. е оставил без разглеждане касационната жалба. Ограничението по чл. 280, ал. 3 ГПК засяга всички оценяеми граждански искове, независимо от правното основание и, доколкото в ГПК или друг нормативен акт изрично не е разпоредено нещо друго. Законовото ограничение не зависи от евентуалния порок на постановеното въззивно решение. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, съответно касационните доводи по чл. 281 ГПК за нищожност, недопустимост и неправилност, се преценяват само по отношение на допустимите касационни жалби – редовни, подадени срещу подлежащо на касационно обжалване решение, в срок, от легитимна страна. Касационната инстанция следи служебно за допустимостта на касационната жалба, така че не е обвързана и от преценката на администриращия съд за допустимост и редовност. Грешните указания и последващо неправилно администриране не може да дерогира изричното правило на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1-во ГПК. В заключение, частната жалба е неоснователна, а определението, предмет на настоящото производство, следва да бъде потвърдено. Жалбоподателят е трето лице-помагач и съгласно чл. 78, ал. 10 ГПК няма право на съдебноделоводни разноски, но дължи такива, ако ги е причинило със своите процесуални действия. Ето защо, и предвид резултата, О. - С. следва да заплати на Д. И. и Ж. И. общо сумата в размер на 400 лв., а на Н. Т. Д. и К. Т. Д. – общо 200 лв., заплатен от тях адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение