Определение № 158 от 07.03.2022 г. на ВКС по д. № 2946/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на З. И. срещу въззивното решение на Апелативен съд София по гр.д. №2340/20 г. в частта, с която искът е отхвърлен, и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение е уважен до размер на 3 000 лв. и отхвърлен над тази сума до пълния претендиран размер от 45 000 лв. предявеният от касатора срещу Прокуратура на РБ иск по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, за обезщетяване на неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.321, ал.3, пр.2, т.2, вр. с ал.2 НК. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Намира, че в противоречие с практиката на ВКС – ППВС№4/68 г., ТР №3/2005 г., ТР №1/2001 г. и цитираните решения по чл.290 ГПК - са разрешени следните два правни въпроса от предмета на спора: Как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иска с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ? Длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретно и отчете всички относими факти и обстоятелства, които са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и незаконните мерки за процесуална принуда, обуславящи неимуществени вреди, както и да изложи мотиви за всяко от тях поотделно относно значението им за определяне на размера на обезщетението за тези вреди? Касаторът намира, че от значение за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото е правният въпрос: Кои са критериите за оценка на икономическата конюнктура в страната, които съдът следва да вземе предвид при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по иска с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ? Според касатора по въпроса е налице празнота в практиката на българските съдилища, тъй като тя не е извела ясни критерии в тази насока, като напр. размер на минималната работна заплата към момента на увреждането, среден месечен доход на член на семейството към този момент и пр. Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради силното занижаване на размера на присъденото обезщетение. По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд при определяне на размера на обезщетението е приел, че наказателното производство срещу ищеца е проведено само в досъдебна фаза за период от година и шест месеца. Ищецът е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража” за 3 месеца и „домашен арест” за 2 месеца. От доказателствата по делото според въззивния съд е установено, че наказателното преследване се е отразило негативно на ищеца – изпитвал страх и стрес, затворил се в себе си, престанал да общува с други хора, чувствал се застрашен от осъждане и изоставен. Въззивният съд е отчел тези негативни емоции от обвинението в тежко престъпление по см. на чл.93, т.7 НК, но и обстоятелството, че наказателното производство е приключило в разумен срок и няма данни то да е причинило на ищеца вреди над обичайните. Не е установено това наказателно производство, вкл. взетите мерки за процесуална принуда във връзка с него, да са довели до констатираното при ищеца психично заболяване – параноидна шизофрения и да са повлияли за рецидивирането на заболяването през 2015 г. Въззивният съд е отчел и обстоятелството, че в периода 2011-14 г. ищецът е бил обвиняем по други три наказателни дела от общ характер, приключили с осъждането му за извършени престъпления. Това обосновава по –нисък интензитет на причинените с процесното обвинение негативни емоции и приносът за тях и на другите обвинения срещу ищеца. Наказателната репресия е била позната на ищеца като начин на противодействие на противообществените му прояви, затова и причиненото му с нея моралното страдание е с много по-нисък интензитет от това при неосъждан човек. Отчитайки вида и интензитета на наимуществените вреди и стандарта на живот в страната, въззивният съд е определил обезщетение в размер на 3000 лв., равняващо се на 7 минимални работни заплати/МРЗ/ по 420 лв. към 2016 г., когато наказателното производство е прекратено и с това е възникнало основанието за отговорността на ответника. ВКС намира, че въззивното решение не противоречи на цитираната от касатора практика по поставените в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпроси. В ППВС №4/68 г. е прието, че справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от и се обосновава с конкретните обстоятелства на случая, които въззивният съд е длъжен да установи и обсъди в мотивите си при определяне на размера на обезщетението. В случая тези обстоятелства са обсъдени от въззивния съд – тежестта, продължителността и фазата, в която е протекло обвинението срещу ищеца, взетите мерки за неотклонение, отражението на обвинението върху личността му, с оглед данните за други обвинения и осъждания, както и установените последици от обвинението. Въззивното решение е подробно мотивирано относно релевантните за спора обстоятелства, както изисква ТР №1/2001 г. ОСГК и относно причинната връзка между незаконното обвинение и обезщетените вреди – ТР №3/2005 г. ОСГК. Отчетена е и икономическата конюнктура, като за база при определяне на обезщетението е ползвана МРЗ към момента на възникване на основанието за отговорност на ответника. МРЗ е утвърден критерий при преценка на социално-икономическите условия на живот в страната към определен момент – в този см. р. по гр.д. №3888/20 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №1180/20 г. на четвърто г.о., р. по гр.д. №3166/18 г. на четвърто г.о. на ВКС и др. Затова не е налице твърдяната от касатора празнина в практиката на ВКС и съдилищата. В цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК също както в обжалваното сега въззивно решение, са обсъдени конкретните обстоятелства на случая и въз основа на тях е определен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Този размер е различен, както са различни и конкретните обстоятелства на случая – в р. по гр.д. №2683819 г. на трето г.о. на ВКС ищецът е неосъждан, с кариера на граничен полицай, повдигнато му е обвинение в длъжностно престъпление, по което е оправдан, като наказателното производство засегнало във висока степен личния му живот и професионално развитие. В р. по гр.д. №4400/19 г. на трето г.о. на ВКС е посочено, че наказателното производство срещу ищцата е продължило над 15 години, като й били повдигани и нови обвинения. Прекомерната продължителност на производството и многото повдигнати й обвинения довели до тежки вредоносни последици – психосоматични и поведенчески промени, тревожност и раздразнителност, негативни промени в общественото и семейно положение на ищцата, за която също няма данни да е осъждана. По гр.д. №299/18 г. ищцата била държавен служител на ръководна длъжност и наказателното производство за тежко престъпление я злепоставило тежко в социален и професионален план, накърнени били доброто й име и възможността за професионална изява. По гр.д. №2686/16 г. на трето г.о. наказателното производство срещу ищеца също е продължило неразумно дълго – 15 години и е установено значително засягане на личния и професионалния му живот. С р. по гр.д. №4129/19 г. на четвърто г.о. е прието, че съдебното минало на ищеца и наличието на други предишни осъждания, както е изяснено напр. в решение № 376/21.10.2015 г. по гр. д. № 514/2012 г. на IV г. о. на ВКС, следва да бъдат отчетени, ведно с начина му на живот, интересите, средата му, трудовата биография и имат отношение към личността на пострадалия. Когато едно лице е осъждано и за други престъпления, интензитетът на страданията му не би могъл да се сравни с тези на лице, по отношение на което за първи път се подвига обвинение. При наложена марка за неотклонение "задържане под стража" от значение са нейната продължителност и как е повлияла на живота, чувствата и достойнството на пострадалия. Подобни са изводите на въззивния съд и по настоящото дело, като в тази връзка са обсъдени конкретните обстоятелства на случая. Въззивното решение в обжалваната част не е очевидно неправилно – подобни по размер обезщетения са присъждани по искове по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ и в други сходни случаи – напр. с р. по гр.д. №2895/19 г. на ВКС, трето г.о., р. по гр.д. №5258/17 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №2919 /18 г. на ВКС, трето г.о., р. по гр.д. №3831/17 г. на САС, недопуснато до касационно обжалване с опр. по гр.д. №1696/18 г. на четвърто г.о. на ВКС и др. Освен това размерът на обезщетението е подробно мотивиран с обстоятелствата на случая, поради което не е необосновано и прекомерно занижен. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.