Определение № 401 от 26.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 654/2018 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на А. Г. С. от [населено място] против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 342 от 30.11.2017 г., по въз.т.д.№ 428/2017 г., с което е потвърдено решение на Старозагорския окръжен съд № 133 от 21. 04. 2017 г., по т.д.№ 113/2016 г. за уважаване на предявения от [фирма] положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумата 19 040.27 евро - частично неизплатено парично задължение по запис на заповед № 84233 от 05.08.2008 г. в общ размер от 42 045 евро, с издател ответника [фирма] и авалист ответника - настоящ касатор, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 29.04.2015 г. до окончателното и изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение, въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК по ч.гр.д.№ 2125/2015 г. на Старозагорския районен съд. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на въззивното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК /редакцията преди изм. в ДВ бр. 86/2017 г./по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право, свързан с последиците от погасяването по давност на вземанията за лизингови вноски по каузалното правоотношение – договор за лизинг, по отношение погасяването на вземането по записа на заповед, имащ обезпечителна функция спрямо този договор. За илюстрация на твърдяното противоречие са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл.ГПК: № 175 от 20.11.2017 г., по т.д.№ 466/2017 г. на ІІ т.о., № 52 от 13.06.2017 г., по гр.д.№ 60103/2016г. на ІІІ г.о. и № 131 от 30.08.2017 г., по т.д.№ 557/2016 г. на І т.о. Налице е и позоваване на предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК /редакция в ДВ бр.86/2017г./, поради „явна несправедливост” на обжалвания съдебен акт. Ответникът по касационната жалба не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.293 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение срещу солидарния длъжник, настоящ касатор, с което предявеният положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК е счетен за основателен, въззивният съд е приел, че в качеството си на авалист последният дължи солидарно с издателя на процесния запис на заповед № 84233 от 05. 08. 2008 г. [фирма] сумата от19 040.27 евро - частично неизплатено парично задължение, възлизащо общо на 42 045 евро. Изложени са съображения, че процесният запис на заповед, издаден за обезпечаване изпълнението на задължение, породено от договор за лизинг № 84233/11.07.2008 г., е редовен от формална страна, тъй като притежава всички изискуеми реквизити по чл.535 ТЗ. Позовавайки се на самостоятелното юридическо битие на менителничното вземане и в разглежданата хипотеза - когато има обезпечителна функция, въззивният съд е преценил като неоснователно основното защитно възражение на ответника за погасяването му по давност, поради безспорно изтеклата погасителна давност по отношение на част от обезпеченото вземане по каузалната сделка. В допълнение Пловдивският апелативен съд се е позовал на правната същност на погасителната давност - способ за погасяване единствено правото на иск, т.е. правото вземането да бъде защитено по съдебен ред, но не и самото материално право, което ,по арг. от чл.118 ЗЗД, продължава да съществува като естествено задължение на длъжника. Затова, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, не е налице законова пречка страните посредством обезпечителната абстрактна сделка да учредят в полза на кредитора друг правен способ за събиране на същото. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане касационно обжалване е основателно. Поставеният от касатора правен въпрос има обуславящо значение за крайния изход на делото, поради което обоснова общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, съобразно указанията в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Основателно е и позоваването на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Възприетото от въззивната инстанци разрешение налага извършване на проверка за съответствието му със задължителна съдебна практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, формирана по идентичен правен въпрос и обективирана в цитираното решение по чл.290 ГПК на ВКС: № 52 от 13. 06. 2017 г., по т.д.№ 60103/2016г. на ІІІ г.о. Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС