Определение № 35 от 15.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7357/2013 г.

Производството е по чл.274 ал.3 вр.ал.4 ГПК. Образувано е по постъпила частна касационна жалба от „Л.”-О., представлявано от процесуален представител адв.П. Р., срещу определение № 2494/23.09.2013 г. по ч.гр.д.№1858/2013 г. на Бургаски окръжен съд. Жалбоподателят прави оплакване за нарушение на процесуалните правила,незаконосъобразност, необоснованост на определението на въззивния съд.Намира,че подадената от него искова молба е редовна и че неправилно отново е разпоредено да бъде вписана, при положение,че вече е налице отказ на съдията по вписванията и че е предявил владелчески иск при който исковата молба не подлежи на вписване. Иска отмяна на обжалваното определение.Прилага изложение по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК. Ответницата по касационната жалба Д. К. Стоянова в писмен отговор, подаден чрез процесуалния й представител адв.И. Т. ,изразява становище за недопустимост на същата.Не претендира разноски. По допускането на касационно обжалване настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното: С обжалваното определение е потвърдено определение от 02.08.2013 г. по гр.д.№2184/2013 г. на районен съд-гр.Б., с което производството по делото е прекратено и исковата молба е върната,поради неотстраняване на нередовности в срок по дадени от съда указания. Въззивният съд е приел, че след спирането на производството по делото до решаването на преюдициален спор и последвалото възобновяване, са дадени указания да бъде вписана исковата молба, с която е предявен иск по чл.108 ЗС .Счел е аргумента за постановен отказ на съдията по вписванията през 2007 г. -преди спиране на делото, като неоснователна причина ищецът да бездейства. Настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. намира,че определението на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване с оглед разпоредбата на чл.274 ал.ІV ГПК ,като постановено по дело, решението по което не би подлежало на касационно обжалване.Исковата молба е подадена на 02.07.2007 г., при действието на ГПК/отм/. С нея е предявен иск по чл.108 ЗС с предмет право на строеж върху имот, който е подробно описан и индивидуализиран.По делото е представено удостоверение, от което е видно,че данъчната оценка на вещното право е в размер на 16 434,30 лв. Според чл.55 ал.1 б.”б” ГПК /отм./цената на иска за собственост се определя в размер на ¼ от данъчната оценка или ако няма такава-от пазарната стойност на имота,т.е. тя възлиза на 4 108,57 лв.По тази цена е внесена и дължимата д.такса.Ако се приеме,че е предявен владелчески иск, както твърди касаторът, тя съгласно чл.55 ал.1 б.”в” ГПК /отм./ е ½ от размера по предходната буква-2054,28 лв.Спор за цената на иска е било възможно да бъде повдигнат според предвиденото в чл.56 ал.1 ГПК /отм./най-късно в първото заседание, което е проведено на 04.10.2007 г. Частната касационна жалба е подадена на 09.10.2013 г. по пощата. Според предвиденото в чл.280 ал.2 ГПК след изменението от 2010 г.,не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела.Това е приложимият ред в случая по аргумент за противното на §25 ПЗР ЗИД ГПК /бр.100/2010 г. на Държавен вестник /. Процесуалният закон има непосредствено действие от влизането му в сила и въвежда обективен критерий за допустимостта на касационното обжалване на въззивните решения,респективно определения, в зависимост от цената на иска.В случая касационната жалба е подадена срещу неподлежащо на касационен контрол определение с оглед цената на предявения иск и следва да бъде оставена без разглеждане. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,