Определение № 291 от 30.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1303/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от СТАМИНА БГ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 27 от 09.01.2025 г. по в. гр. д. № 1162/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260125 от 18.01.2023 г. по гр. д. № 1050/2020 г. на Софийския градски съд в следните обжалвани части, а именно за отхвърляне на предявените от касатора срещу Й. В. Б., Ц. В. П., Е. А. Т., Б. А. Б., В. А. Д., М. Г. Г. – Т. и С. С. Т. искове, както следва: 1/. по чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД – за осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за неизпълнение на задължението им за сключване на окончателен договор в размер на 58 229,60 лв. за претърпени от ищеца загуби (разходи във връзка с изпълнението на предварителния договор от 30.05.2018 г.) и в размер на 16 000 лв. за пропуснати ползи (по частичен иск с обща цена 1 600 000 лв.); 2/. по чл. 92 ЗЗД - за осъждане на ответниците да заплатят сумата от 20 000 евро – неустойка по чл. V.3. от предварителния договор от 30.05.2018 г. за неизпълнение на задължението им по чл. ІІІ. 3. от същия договор; като касаторът е осъден да заплати на насрещните страни сторените от тях разноски за въззивното производство. СТАМИНА БГ ЕООД релевира оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По подробно изложени в касационната жалба фактически и правни съображения моли за отмяната му и за постановяване на друго решение, с което предявените искове да бъдат уважени, а при тяхното отхвърляне - делото да бъде върнато на друг състав на въззивния съд за разглеждане на евентуалния иск с източник – неоснователно обогатяване. Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Относно критериите за тълкуване на договора – „Кои са критериите, които трябва да приложи съдът при тълкуването на договора?“; 2. Относно характера на съглашение, с което страните поемат задължение за сключване на окончателен договор – „За характера на договор, в който страните са поели ангажимент за сключване на окончателен договор и правната последица от липса на част от същественото му съдържание по чл. 19, ал. 2 ЗЗД?“; 3. Относно възможността за възникване на вземане за обезщетяване на вреди от договорна отговорност по организационна сделка – „Дали по организационна сделка има задължение за договаряне, неизпълнението на което може да обоснове договорна отговорност?“; 4. За задължението на съда да се произнесе по евентуалния иск – „По пътя на въззивното обжалване или на допълване на решението следва да се защити ищецът, тогава, когато първоинстанционният съд не е разгледал евентуално съединен иск, приемайки, че условие за сбъдването му не е отхвърлянето на главния иск, а материалноправна предпоставка за уважаването на евентуалния?“. Допълнителните селективни основания са обосновани със следното: По въпрос № 1 – с противоречие с практиката на ВКС (вкл. решения по т. д. № 888/2009 г. на ІІ т. о., по гр. д. № 634/2010 г. на ІV г. о., по т. д. № 1843/2013 г. на ІІ т. о., по гр. д. № 237/2019 г. на ІV г. о.); по втория въпрос – с противоречие с практиката, обективирана в решение на ВКС № 497 от 21.01.2013 г. по гр. д. № 674/2012 г., ІV г. о.; по третия въпрос – с противоречие с решение № 148 от 30.06.2014 г. по гр. д. № 5698/2013 г. на ВКС, ІV г. о.; а по въпрос № 4 – с неговото значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касация - Й. В. Б., Ц. В. П., Е. А. Т., Б. А. Б., В. А. Д., М. Г. Г. – Т. и С. С. Т., чрез общия им процесуален пълномощник, изразяват подробно писмено становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, с оглед данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. При формиране на решаващата си правна воля, съставът на въззивния съд накратко е обобщил мотивите на първоинстанционното решение, в което е прието, че по делото е установено наличието на валидна облигационна връзка между страните, тъй като предварителният договор за учредяване на право на строеж в собствения на ответниците имот срещу задължението на ищеца да построи сграда в имота е сключен от името на В. Д. от пълномощник с представителна власт; същият не е развален от ответниците поради липса на одобрени инвестиционни проекти, тъй като изработените от ищеца идейни решения отговарят на уговорките в предварителния договор и лесно могат да се превърнат в готов инвестиционен проект, какъвто би било безпредметно да се внася за одобряване, щом не е постигнато съгласие по него; не е настъпил обаче падежът на задължението за сключване на окончателен договор за учредяване на право на строеж, както и за прехвърляне на правото на собственост върху идеални части от имота. Съдът е приел, че съдържанието на предварителния договор не позволява същият да бъде обявен за окончателен, тъй като в него не са посочени конкретните обекти, за които ответниците ще запазят за себе си правото на строеж, като е уговорено това да стане с допълнително споразумение между страните, а такова не е сключено поради непостигането на съгласие. Ето защо е формиран извод, че предвид липсата на съществено съдържание на договора по смисъла на чл. 19, ал. 2 ЗЗД той не може да се обяви за окончателен. Твърдяната от ищеца забава на кредитора, дори да е налице, не е в състояние да преодолее липсата на съществени уговорки в договора, така че той да бъде обявен за окончателен. Останалите разгледани от първоинстанционния съд искове са отхвърлени по причина, че падежът на задължението за сключване на съответния договор не е настъпил – не е одобрен инвестиционен проект, от който ответниците да изберат обектите си, и не може да се говори за неизпълнение на такова задължение. С останалите предявени като евентуални искове ищецът е поискал същите обезщетения за вреди, но при условие, че съдът приеме, че страните не са обвързани от валиден предварителен договор, а с оглед извода на първата инстанция, че е налице договор и че при сключването му Б. Б. е действал в кръга на учредената му от отв. Д. представителна власт и затова договорът е действителен, не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на исковете. По тази причина първоинстанционния съд е приел, че не се дължи разглеждане и произнасяне по претенциите, заявени като евентуални (р. III – р. VIII от доклада). От непроизнасянето на съда по един от евентуалните искове жалбоподателят е изразил недоволството си, като в тази връзка въззивният съд е посочил, че няма процесуална възможност, при положение, че главните искове са отхвърлени, при потвърждаване на решението по тях - да се произнесе за първи път по евентуален иск. След като делото е било върнато на първоинстанционния съд за произнасяне в производство по чл. 250 ГПК по евентуалния иск, по който жалбоподателят иска въззивният съд да се произнесе за първи път, е постановено решение № 260146 от 29.02.2024 г., с което е оставена без уважение молбата на „Стамина БГ“ ЕООД за допълване на решението досежно иск за заплащане на сумата 58 229, 60 лв., предявен като евентуален, с твърдения за неправилна квалификация по чл. 59 ЗЗД вместо по чл. 55, ал. 1, предл. второ ЗЗД. Срещу второто първоинстанционно решение не е подадена въззивна жалба и същото е влязло в сила, съгласно чл. 296, т. 2, предл. 1 ГПК. По съществото на въззивната жалба съставът на апелативния съд в рамките на правомощията си е обсъдил събраните по делото доказателства, относими към спорния във въззивното производство предмет, вкл. подробно е съобразил клаузите на подписания на 30.05.2018 г. „предварителен договор за учредяване право на строеж и прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за проектиране и строителство“ и въз основа на установените по делото факти е достигнал до следните изводи: На първо място е споделен изводът на първата инстанция, че процесният договор от 30.05.2018 г. е сключен от името на ответницата В. Д. от лице с представителна власт, вкл. с оглед указанията в Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. По съществото на разгледаните от първата инстанция евентуални искове - за заплащане на обезщетения за вреди на основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и на неустойка на основание чл. 92 ЗЗД, решаващият съдебен състав е изложил следните съображения: Съобразно договора, задължението за обезщетяване на вреди – загуби за ищеца в размер на разходите, сторени от него във връзка с административните процедури с оглед възнамеряваното строителство в имота на ответниците, както и пропуснати ползи – възниква при условие ответниците да не са изпълнили в уговорения срок задължението си за учредяване на право на строеж. Тълкуването на отделните клаузи от сключения между страните договор от 30.05.2018 г. във връзка една с друга според критериите на чл. 20 ЗЗД относно това, кога става изискуемо задължението на ответниците за сключване на окончателен договор, според съда води до извод, че тази изискуемост е предпоставена от последователното сбъдване на следните условия – одобряване на инвестиционен проект, с който преди внасянето му за одобряване прехвърлителите са се запознали, удостоверено с подписите им; и осъществен избор от прехвърлителите на самостоятелни обекти в бъдещата сграда, за които си запазват правото на строеж, като по този начин се попълва съдържанието на предварителния договор за учредяване в полза на приобретателя на право на строеж досежно неговия предмет. В случая безспорно не е налице одобрен инвестиционен проект (съгл. чл. 139 ЗУТ и Наредба № 4 от 21 май 2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти), независимо дали изготвените по възлагане на ищеца идейни решения съдържат елементи на инвестиционен проект, както са посочили вещите лица. Оплакванията и доводите във въззивната жалба, че непредставянето на одобрен проект не може да се вмени във вина на ищеца, според съда не държат сметка за обективираното съгласие в договора, представлявящо основанието на исковете. Съдът е акцентирал и върху това, че чрез тълкуване на договора не може да се изменя волята на страните, към каквато правна последица ищецът се стреми. Доводите за липса на житейска и икономическа логика, при положение, че ищецът е търговец и професионалист в сферата на строителството, не са счетени за релевантни при извършването на преценка относно действителната воля на страните, избрали да постигнат съгласие по посочения в договора начин, който съдът е приел, че не е лишен от смисъл и съдържание. След като не е настъпила предпоставката за упражняване на правото на избор на обекти, които ще принадлежат на собствениците на терена, обективиран в допълнително споразумение, в което да е изразено съгласие и за условията, при които ще се учреди право на строеж при разлики в първоначално уговорения процент на запазено право на строеж от собствениците, съответно разлики в обема на прехвърлимото право на строеж за обекти в бъдещата сграда (съобразно повдигнатите от прехвърлителите въпроси при водените преговори и изясненото от вещите лица за невъзможност за пълно покриване на уговорения процент право на строеж), липсва и твърдяното неоказване на съдействие от страна на ответниците, респ. виновно неизпълнение на задължението им за избор. Въззивният съд е заключил, че сам по себе си договорът от 30.05.2018 г., без допълнително споразумение към него, каквото страните са приели, че ще сключат при постигнато съгласие за предназначените за всяка страна обекти, няма характер на предварителен договор по чл. 19 ЗЗД, поради липса на елементи от същественото му съдържание, ето защо и не е възникнало задължение за ответниците за сключване на окончателен договор. Сключеният на 30.05.2018 г. договор е организационен, а не престационен, с оглед на което съдът е приел, че не е налице хипотеза на последваща невъзможност за осъществяване на престацията, както поддържа ищецът в стремежа си да обоснове, че е носител на вземане за компенсаторно обезщетение. Следователно съобразно уговореното от страните отговорността на прехвърлителите за заплащане на разходи, сторени най-общо за административни процедури, в случая не може да се счете за възникнала. По изложените съображения, исковете за заплащане на обезщетения за вреди - загуби и пропусната полза, както и на уговорена неустойка, дължима поради несключване на окончателен договор, са намерени за неоснователни. С оглед ненастъпилата изискуемост на задължението за сключване на окончателен договор няма основание да се счита, че поради несключване на споразумение за избор на обекти прехвърлителите имат неправомерно поведение и стават задължени лица за плащането на обезщетения, съизмерени с разходите за изменение на ПУП и пр., както и на неустойка в търсения от ищеца размер. В контекста на съображенията, че не е осъществена хипотеза на договорно неизпълнение на предварителен договор, съответно, че не е настъпило условието за заплащане на обезщетения за неизпълнение, предвидено в клаузата на т. V.3. от договора, въззивният съд е формирал извод, че сторените от жалбоподателя разходи не могат да се претендират като такива при оттегляне на поръчката (чл. 288 ЗЗД). Този извод според съда е валиден, въпреки че сключеният договор с характер на подготвителен съдържа и елементи на договор за поръчка (чл. 280 и сл. ЗЗД), съчетан с упълномощаване (в частта, в която е постигнато съгласие приобретателят да поеме задължения да извършва действия в административни процедури по изменение на ПУП, одобрения на инвестиционен проект за сградата, за осигуряване на строителни книжа и пр.), която следва да се приеме за изрично оттеглена с нотариалните покани, изпратени от ответниците до ищеца, а договорът от 30.05.2018 г., на етапа на който се е развило правоотношение по него - за развален, с оглед неизготвянето на инвестиционен проект, отговарящ на заложените в договора параметри на правата на всяка от страните, с който прехвърлителите да са се запознали, съответно - поради липса на одобрен инвестиционен проект за сградата (чл. 87, ал. 2 ЗЗД). Дали в този случай е налице неоснователно обогатяване за ответниците не е предмет на изследване по предявените искове за заплащане на обезщетения за вреди от договорно неизпълнение. Искът за заплащане на обезщетение за вреди под формата на пропуснати ползи е счетен за неоснователен и на друго самостоятелно основание. Пропуснатите ползи са формирани от ищеца на база средна пазарна цена на построяването и продажбата на обектите, които му се следват. Възраженията на ответниците, че няма данни за сигурност и реалност на настъпването на увеличаването на патримониума на ищеца, са приети от въззивния съд за основателни с оглед указанията, дадени в Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че при предявен иск по чл. 82 ЗЗД за обезщетяване на вреди под формата на пропуснати ползи, произтичащи от забавено изпълнение на задължение за изграждане на обект, трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на кредитора, която не се предполага. При съобразяване на цитираното тълкувателно решение въззивният съд е намерил, че по делото не е установено сигурно бъдещо увеличаване на имуществото на ищеца с доход от продажбата на обекти от бъдещата сграда в претендирания от него размер, тъй като пропуснатата полза от неосъщественото инвестиционно намерение не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса, вкл. и размерът й. По отношение на неразгледания от първоинстанционния съд евентуален иск въззивният съдебен състав е посочил, че на основание чл. 271, ал. 2 ГПК в настоящата хипотеза няма правомощия да разгледа за първи път евентуалния иск за неоснователно обогатяване, по който липсва произнасяне от първата инстанция, тъй като такива биха възникнали само в случай, че с обжалваното първоинстанционно решение главният иск е бил уважен, а при въззивната проверка резултатът по спора е променен и главният иск е отхвърлен. В случая с оглед постановения по реда на чл. 250 ГПК и влязъл в сила като необжалван отказ от страна на първоинстанционния съд да допълни решението си чрез разглеждане на евентуалния иск по същество, възможността въззивният съд да го разгледа е преклудирана. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не се доказва приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, съответно посочени и обосновани от него. В случая първият формулиран в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правен въпрос относно тълкуването на договорните клаузи не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената от касатора съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно която на тълкуване според критериите на чл. 20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл. 20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл. 20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договора и обективирана в съдържанието му воля на договарящите. При обсъждането на договорните клаузи въззивният съд е взел предвид посоченото в раздела „Предмет на договора“ (т. ІІ.2.), че прехвърлителите осъществяват избора си на обект след изготвяне на инвестиционния проект за сградата, но е съобразил, че при уточняване на задълженията на прехвърлителите (в раздел „Права и задължения“) изрично е конкретизирано, че изборът става в 14-дневен срок от одобрението на проекта и получаването на писмена покана от приобретателя за избор на обекти (т. ІV.1.3.). При това формално противоречие въззивният съд е извършил оспорваното тълкуване, като е приел, че именно последната клауза отразява действителната, а не предполагаема воля на страните, за което е изложил съответни правни съображения и същите не се намират в противоречие с трайноустановената практика на ВКС. Правилността на така формирания извод с оглед неговата обоснованост не подлежи на преценка в етапа по селектиране на касационните жалби при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК и нейното оспорване не е основание за допускане на касационно обжалване. Липсва соченото противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с практиката на касационната инстанция и по втория формулиран въпрос – относно характера на предварителен договор при липса на част от същественото му съдържание по чл. 19, ал. 2 ЗЗД. Съгласно цитираното в обосноваване на заявеното допълнително селективно основание решение по гр. д. № 674/2012 г. на ІV г. о. естеството на договора (неговият правен характер) не зависи от начина, по който е озаглавен, ако при направеното тълкуване се прецени, че то е неправилно и не отговоря на общата воля и преследваните от страните цели; Какъв е сключеният договор се определя от неговото конкретно съдържание, от правата и задълженията на страните, които са уговорени; За да бъде обявен за окончателен, един договор трябва да включва всички съществени елементи на окончателния договор; Договор, в който е отразена уговорка на страните за сключването на друг договор, който определят като окончателен, е именно договорът - обещание за сключване на окончателен договор в бъдеще; Индивидуализацията на обектите може да стане чрез препратка към строителни книжа с посочване номера на обекта; Правните последици при отклонение от проектите или при изменение на проектите, вкл. номерацията на обектите, са различни в зависимост от това, доколко отклонението, респ. изменението се отразява на първоначалната воля на страните да договарят по отношение именно на тези обекти; Ако отклонението може да бъде преценено като незначителна неизпълнена част по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД от уговореното по предварителния договор, то искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ще бъде основателен; При договор за изработка чрез строителство отклонението ще е незначително, ако не създава пречка да бъдат удовлетворени нуждите на кредитора - ППВС № 3/29.03.1973 г.; Ако изменението е дотолкова съществено, че не могат да се удовлетворят нуждите на кредитора и ако обектът е негоден за ползване в резултат на неотстранимо отклонение, следва да се приеме, че това води до промяна волята на страните и те нямат интерес от сключване на окончателен договор; Когато съдът приеме, че предварителният договор не съдържа всички съществени елементи на окончателния договор, вкл. недостатъчна индивидуализация на недвижимите имоти /обектите/, искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е неоснователен. Видно е, че отговорът на правния въпрос в посоченото решение не се съотнася към мотивите на въззивния съд по предмета на настоящия спор, освен в частта, в която – в съответствие с практиката на ВКС – е прието, че естеството на договора не зависи от неговото наименование, а от неговото съдържание, поетите от страните задължения и неговата цел. Освен това преценката на съда относно характера на съглашението не е обусловила решаващата му правна воля за изхода от разгледания материалноправен спор. Третият въпрос, макар и неясно формулиран (дали по организационна сделка има задължение за договаряне, неизпълнението на което може да обоснове договорна отговорност), на първо място не е разрешен от въззивния съд в отрицателен смисъл, а на следващо – също не е обусловил правната му воля за постановения краен резултат по делото. Отделно от това по него липсва и противоречие с посоченото от касатора решение по гр. д. № 5698/2013 г. на ВКС, ІV г. о., според което предварителният договор е част от преддоговорните отношения между страните - той има организационен и подготвителен характер спрямо обещания с него окончателен договор между тях; Основните насрещни задължения на страните по предварителния договор са именно тези за сключването на окончателен договор, като съгласно чл. 19, ал. 2 ЗЗД предварителният договор трябва да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния; В предварителния договор страните могат да включат и други уговорки, респ. – да поемат и други насрещни задължения по него, вкл. акцесорни – за неустойка, задатък, отметнина; Преддоговорните отношения между страните могат да преминат през различни етапи; Няма никаква пречка в рамките на тези преддоговорни отношения страните да сключат и други съглашения – също с организационен и подготвителен характер спрямо следващ етап от преговорите между тях или спрямо сключването на предварителен договор; Тези съглашения също имат договорен характер (чл. 8 от ЗЗД), като не е необходимо те да имат съдържанието на чл. 19, ал. 2 ЗЗД – достатъчно е в тях ясно да е изразена взаимната насрещна воля на страните, респ. – те да са поели насрещни задължения да продължат преговорите или да сключат предварителен договор в определен срок, при определени условия и пр.; Изпълнението и на такива договорни задължения, произтичащи от споразумения с организационен и подготвителен характер, вкл. с оглед сключването на предварителен договор, могат да бъдат обезпечени с уговорени от страните неустойка, задатък или отметнина. От изложеното се установява, че въззивният съд не е формирал правни изводи, противни на тези в цитираното решение по чл. 290 ГПК, поради което поставеният от касатора въпрос не удовлетворява както общото, така и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Четвъртият въпрос касае начина на защита на ищеца (чрез обжалване или чрез допълване на съдебния акт), когато първоинстанционният съд не е разгледал евентуално съединен иск, приемайки, че поставеното условие за разглеждането му не е отхвърлянето на главния иск, а материалноправна предпоставка за уважаването на евентуалния. Въпросът изразява единствено несъгласието на касатора със съображенията на въззивния съд, въз основа на които с решението е прието, че в предмета на въззивното производство не попада разглеждането на евентуалния иск за заплащане на основание чл. 55, ал. 1 пр. 2 ЗЗД (вместо по чл. 59 ЗЗД) на сумата от 58 229.60 лв., респективно е изцяло относим към правилността на изложените в този смисъл мотиви. По тази причина въпросът не удовлетворява общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, а и не е относим към обжалвания резултат по делото съобразно диспозитива на въззивното решение (за потвърждаване на решението на Софийския градски съд единствено в частите, с които са отхвърлени искове с правно основание чл. 79 и чл. 92 ЗЗД), доколкото мотивите към съдебния акт не подлежат на самостоятелно обжалване. Независимо че при неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация касационният съд не дължи произнасяне по отношение на допълнителното селективно основание, следва да се отбележи, че касаторът не е обосновал хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по начина, указан в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, отделно от това смисълът и приложението на разпоредбата на чл. 271, ал. 2 ГПК, доколкото същата е относима в случая, са многократно изяснявани в практиката на ВКС. Предвид изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Във връзка с искането на ответниците по касация за присъждане на разноски следва да се отбележи, че доказателства за извършването на такива не се намират по делото. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение