Определение № 1416 от 20.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 272/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от УМБАЛ „Проф. д-р Ст.Киркович” АД, гр. Стара Загора, подадена чрез пълномощник адв. К. М. от АК-С. З., срещу въззивно решение № 296/24.10.2024 г. по в. гр. д. № 324/2024 г. на ОС – Стара Загора, в частта, в която, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 98/05.02.2024 г. по гр.д. № 4318/2022 г. на РС – Стара Загора в обжалваната от ответника част, е осъден ответникът УМБАЛ „Проф. д-р Ст.Киркович” АД да заплати на ищцата И. Я. В. сумата 7 000 лв., представляваща обезщетение за причинени ѝ неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху сумата считано от 04.09.2019 г. до окончателното плащане, и 1050 лв. разноски, както и още 6073,36 лв. разноски по бюджета на съда. В останалите части, в които искът е бил отхвърлен за разликата над 7 000 лв. до предявения размер от 10000 лв., въззивното решение не е обжалвано от ищцата, и не е предмет на касационното производство. Постановеното въззивно определение по чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молба на ищцата за изменение въззивното решение в частта за разноските, е обжалвано с частна жалба и се разглежда по образуваното друго- частно гражданско дело, пред ВКС. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, доколкото искът не е бил предявен против лицето допуснало лекарската грешка, а само срещу неговия работодател, евентуално, че е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяната му и връщане делото за ново разглеждане, евентуално отхвърляне на иска или намаляване размера на обезщетението, или обезсилване с прекратяване производството по делото. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основания за допускане касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Насрещната страна в касационното производство И. Я. В. с писмен отговор чрез пълномощник адв. С. М. - САК, оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Съдебното исково производство е образувано по искова молба на И. Я. В., в която описва последиците от раждането през м.май 2019 г. третото си дете в „УМБАЛ-Бургас“ АД, гр. Бургас премахване на матката, маточните тръби и яйчниците, последвало и спонтанно изтичане на урина от влагалището, установени при друг прием в бургаската болница в края на м.август 2019 г., урологичен проблем също и „чуждо тяло“, както в резултат на проведена на 28.08.2019 г. разширена лекарска комисия, с участието на външен консултант, било взето решение ищцата да бъде насочена за лечение в урологично отделение при ответника УМБАЛ „Проф. д-р Ст.Киркович” АД, гр.Стара Загора като болница с по-високо ниво на компетентност, като била дехоспитализирана и устно й било обяснено, че трябва да постъпи в болницата в гр. Стара Загора, където приемът й е уговорен с изпълнителният директор на болницата. Въпреки това ищцата била приета в болницата в гр.Стара Загора, но не в урологично отделение, а в хирургично отделение с диагноза „друга и неуточнена чревна непроходимост“, като не е било съобразено казаното от нея при приема, че има болки долу ниско в корема и спонтанно изтичане на урина през влагалището и показани документи от болницата в гр.Бургас. Твърди, че некоректно поставената приемна диагноза в болницата в гр.Стара Загора, липсата на активно наблюдение в тази болница по време на 6-дневния престой там, закъснялото МРИ /скенер/, и въпреки данните от последното за фистулен ход между пикочния мехур и влагалището (което дава и частично невярна информация, защото сочело наличие на маточно тяло и аднекси, които били отстранени по-рано в болницата в гр.Бургас през м.май 2019г., и не сочело и наличие на чуждо тяло) не била насочена за прием в урологичното отделение на тази болницата, каквито били и указанията в документацията от болницата в гр.Бургас, а била изписана, при това с „подобрение“. Тези действия и бездействия на лекарите в ответната болница били противоправни, защото състоянието й не било правилно оценено, а лечението-забавено, загубила е ценно време за лечението си, което е протрахирало физическите и душевни болки и страдания, била подложена на излишно очакване в състояние на фебрилитет, болки и невъзможност да уринира нормално, което влошило неимоверно психическото й състояние и допринесло до тежко депресивно разстройство, което продължавало и към подаване на исковата молба. За посочените действия и бездействия на лекарите на ответната болница иска болницата да й заплати обезщетение за неимуществени вреди 10000 лв., със законната лихва от деликта 04.09.2019 г. до плащането, и разноските по делото. Ответната болница оспорва иска с възраженията, че искът е недопустим, тъй като ищцата признава, че има друг иск срещу болницата в гр.Бургас, че поведението на лекарите в ответната болница е съобразено с добрата медицинска практика, медицинските стандарти и нормативната уредба, оспорва на ищцата да са били отстранени аднексите/ само матката/, но това било грешно отразяване в изследването, което не променяло здравния статус на ищцата, оспорва при приема да са допуснати грешки при поставяне на диагнозата. Първоинстанционният съд е приел, че искът е доказан и основателен, уважил го е за сумата за обезщетение в размер на 7000 лв., и е отхвърли за разликата до предявения размер. Сезиран с въззивна жалба от ответника в уважената част, и насрещна въззивна жалба от ищцата в отхвърлителната част, въззивният съд е потвърдил изцяло решението. По същество на спора въззивната инстанция е споделила изложените в първоинстационното решение мотиви, към които е и препратила на основание чл. 272 ГПК, като е изложила и собствени мотиви по оплакванията с въззивната жалба на ответника в производството. В решението са описани установените данни от събраните писмени доказателства, свидетелски показания, и експертизи- първоначална и повторна комплексни медицински експертизи, и такава на вещо лице по психично здраве. При преценка на събраните доказателства, въззивният съд е приел, че при лечението на И. В. в УМБАЛ „Проф. д-р Ст.Киркович” АД, гр. Стара Загора, е бил причинен на същата т.нар. „медицински деликт“, тъй като не е получила качествена, адекватна и своевременна медицинска помощ, от каквато е имала нужда при постъпването си в това болнично заведение. Този извод възззивният съд е основал на преценка на събраните писмени, гласни доказателства и СМЕ. Кредитирал е заключението на повторната комплексна съдебно - медицинска експертиза на вещите лица д-р Ю.Й./хирургия/, д-р А.С./урология/, д-р В. С./ АГ/ и д-р В.С./образна диагностика/, чиито констатации са възпроизведени в решението, и според които е прието, че диагнозата „чревна непроходимост“, с която ищцата е била приета на лечение ответното лечебно заведение, не е била категорично потвърдена от направените ѝ изследвания и диагностични дейности. Установено е, че ищцата е била насочена за прием в ответното болнично заведение като такова с по-висока степен от болницата в гр.Бургас, и разполагащо с нужната компетентност да проведе изследвания и лечение на констатирания урологичен проблем на ищцата, за които прием на ищцата е издадена нужната медицинска документация, която също е била предоставена на лекарите от ответното болнично заведение. Установено е, че за този урологичен проблем ищцата не е била лекувана при ответника, като дори и не е консултирана с лекари-специалисти от съответните области на медицината /урология/. Вещите лица са изтъкнали, че ищцата е била изписана след изтичането на срока на клиничната пътека за лечението на „чревна непроходимост“ и насочена към АГ, въпреки че в деня на изписването ѝ от лечебното заведение вече са били потвърдени данните за наличието на „везико-вагинална фистула“, представляваща състояние, изискващо планово оперативно лечение, предполагащо прехвърлянето ѝ в урологично отделение на болницата, тъй като основното заболяване вследствие на цезаровота хисктеректомия е в компетенциите вече на уролози и хирурзи. Базирано на заключенията на кредитираната от съда повторна комплексна експертиза, е прието за установено, че предприетото спрямо ищцата поведение на служителите на УМБАЛ „Проф. д- р С. Киркович“ АД - гр.Стара Загора – описани от вещите лица действия и бездействия, не отговаря на изискванията на добрите медицински практики и стандарти, с което на ищцата са причинени неимуществени вреди, представляващи търпени през този период от време физически и психически болки и страдания, защото отлагането на лечението в ответната болница в гр.Стара Загора е удължило с една седмица дискомфорта и влошеното качество на живот на ищцата, тъй като една при лечениято на ищцата след това в болницата в гр.Плевен, е бил лекуван урологичния проблем и отстранено чуждото тяло. Въззивният съд е приел за неоснователни оплакванията във въззивната жалба на болничното заведение, като е посочил, че фактическите и правни изводи, направени от първоинстанционният съд са обосновани, направени след извършен пълен и всестранен анализ на всички събрани доказателства. Като неоснователно е определено и възражението, че заключението на повторната КСМЕ е ценено в нарушение на процесуалните правила, т.к. по делото не са установени никакви обстоятелства, които да обосновават необходимостта от отвод на участвали в състава на експертизата като вещи лица лекари. Участието им като вещи лица в производството по друго дело не представлява основание за отвода им, доколкото предмет на доказване по двете дела, респективно задачите на двете експертизи, в състава на които лекарите участват като вещи лица, са различни. Съдът е приел, че осъщественият от служителите на въззивното болнично заведение деликт не е причинил изначално физически и психически болки и страдания, но с неполагането на дължимата грижа същите са допринесли за по-дългото им търпене във времето, защото престоят на пациентката в ответното лечебно заведение не е допринесъл за лечението на констатирано и налично урологично заболяване, за него тя не е получила никаква медицинска грижа, а е приета и лекувана за друго заболяване, за съществуването на което не е имало достатъчно начални индикации, а направените впоследствие изследвания не го потвърждават. От показанията на родителите на ищцата е установено, че те постоянно поддържали контакт с дъщеря си по времето на престоя в болницата в Стара Загора, дъщеря им продължавала да се оплаква от болки и изтичане на урина, въпреки че и давали лекарства, че след изписването от тази болница нямало промяна във физическото състояние на дъщеря им, но психически същата се влошила, сривала се взе повече, станала по-нервна и избухлива, избухвала в плач или гняв, изпадала в депресия, не искала да излиза, дори по-рядко общувала и с родителите си. От приетата СМЕ на в.лице по психично здраве е установено, че след проведените на ищцата множество операции, същата е получила разстройство в адаптацията, преминало през умерено тежък депресивен период, за което приемала и медикаменти, без данни преди раждането през м.май 2019 г. да е имала такива оплаквания. По отношение на дължимото заместващо обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отчетена икономическата конюнктура в страната към 2019 г., в частност размерите на линията на бедност, на минималната работна заплата и данните на НСИ за средностатистически разходи за домакинствата, която служи също като база за измерение при определяне на справедливият размер на обезщетението, ведно с другите критерии, касаещи личността на увреденото лице, вида, степента и интензитета на търпените болки и страдания и тяхната продължителност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1/Ищцата получила ли е адекватно на състоянието си лечение, и с оглед липсата на законова дефиниция на понятието „лекарска грешка“, има ли допусната такава при лечението на И. Я. Д., след като медицинския одит не открива никакви грешки при приемането, диагностицирането и лечението на същата, до този извод стига и една КСМЕ, както и в тази посока са и ангажираните гласни доказателства? 2/Може ли да бъде потърсена отговорността на възложителя на тази специфична работа, ако липсва някой от елементите от фактическия състав на деликтната отговорност, или тази липса води до отпадане на същата отговорност? 3/Допустимо ли е пациент който е изписан с подобрения, след проведено адекватно диагностициране и лечение, да може да претендира за вреди и да получи обезщетение, независимо от установената фактическа обстановка за обратното, и след като категорично е доказано, че чуждо тяло забравено в него независимо от неговите твърдения, не е имало, а това което изпада от неговия организъм е част от материалите които са използвани за осъществяване на животоспасяваща спрямо него операция? 4/Спазен ли е принципът на „адекватните очаквания“ прогласен в практиката на ВКС, а именно в случая предложено и осъществено ли е лечение, което да е съобразено с медицинските стандарти и добрите практики и съобразени ли са всички права на пациентката? 5/В конкретния случай за претендиране неимуществени вреди от лекарска грешка каква е спецификата на подлежащите на установяване факти и връзките между тях и необходимостта от медицински знания, като ясно отграничи тези, за които са необходими такива познания и други, за които важат опитните правила и логиката предвид установените по делото факти? 6/Следва ли иска по чл.49 ЗЗД, обективно да е съединен с такъв по чл.45 ЗЗД, ответници по деликта да е на първо място посочен от ищеца конкретен лекар или друго лице от болницата, и солидарно с него пасивно отговорен и стъпващ на отговорността на непосредствения извършител, работодател съответна болница? Тази процесуална фигура задължителна ли е за осъществяване или не и ако е задължителна, при нейната липса налице ли е недопустимост на касирания съдебен акт, а и първоинстанционния такъв? 7/Задължен ли е съда да изложи мотиви, основани на самостоятелен анализ на всички факти и обстоятелства по делото, на всички искания и възражения на страните, при противоречие между няколко експертизи задължен ли е да изложи мотиви защо приема едната, а не приема другата, или не? 8/Може ли да се изгради вътрешно убеждение за наличието или липса на причинни връзки, без да е извършено съобразяване кои от фактите, респективно връзките между тях са предмет на специални знания, а за кои следва да се стъпи на опитните правила и логиката при преценка на доказателствения материал? Задължен ли е съда да прецени всички доказателства по делото, като ако съществува противоречие между няколко експертизи, служебно задължение ли е на съда да назначи трета такава, дори и да няма оспорване от страна на която и да е от страните? А ако е имало оспорване, включително с искане за отвод на вещи лица, процесуално нарушение ли е дори само на това основание и тяхното участие в друга експертиза в друг процес, свързан със същата тази ищца и с нейното здравословна състояние, да назначи нова експертиза и противоречията между няколкото експертизи да намерят своето изясняване? 9/При непозволеното увреждане пасивно солидарни ли са за причинените вреди на пострадалия прекия изпълнител и възложителя на работата при извършването на която е пострадало увреденото лице? 10/Длъжен ли е съда да обсъди в мотивите си заключение и обяснение на вещо лице по СМЕ, противоречията в тях, доводите на страната във въззивната жалба в съответствие с останалите доказателствава по делото, и да изложи самостоятелни мотиви кои факти и обстоятелства приема за доказани, и кои не? 11/ Процесуално нарушение ли е, ако по делото не са събрани всички необходими доказателствава, включително неназначаване на тъй наречена арбитражна експертиза, и неразпитване на лекар от разпита на който са могли да се осъществят изключително важни факти за спора по делото - наличието или не на чуждо тяло в тялото на ищцата? 12/Независимо или не дали съда възприема едно експертно заключение, той следва ли да изложи свои собствени мотиви обосноваващи преценката му за годността на едната или другата експертиза? По въпросите се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие с решение № 1 от 04.03.2018 г. по гр.д. № 356/2016 г. на ОС - Ямбол, свързаното с него решение № 67 от 02.10.2018 г. по в.гр.д. № 201/2018 на АС – Бургас и свързаното с него определение № 700/23.10.2019 г. по гр.д. № 1295/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 89 от 27.10.2020 г. по гр.д. № 1694/2019 г. на ВКС, III г.о., ТР № 1/2019 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, както и следващите решения на ВКС, посочени в касационната жалба: решение № 503 от 21.07.2010 г. по гр.д. № 1069/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 250 от 21.11.2012 г. по гр.д. № 1504/2012 г. на ВКС, III г.о., решение № 508 от 18.06.2010 г. по гр.д. № 1411/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 310 от 31.12.2019 г. по гр.д. № 1166/2019 г. на ВКС, IV г.о., решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр.д. № 588/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о. По всички въпроси се твърди бланкетно наличие и на основаниято по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: С т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, е изяснено, че общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, като касационната инстанция не може да извежда такъв въпрос от съдържанието на изложението или от касационната жалба, а може само да конкретизира и уточни такъв зададен от касатора въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, ВКС съдът не може да го извежда от съдържанието на изложението и от оплакванията с касационната жалба. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфичните предпоставки за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК. Въпроси № № 1, 3, 4 и 5 са фактически, а не правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на тези въпроси е изцяло в зависимост от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства, и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Проверката на фактите по спора, в т.ч. и дали доказателствата в тази насока са достатъчни относно пълното доказване, е недопустимо да се извърши в производството по чл.288 ГПК, тъй като касае обосноваността на решението. Въпросите са израз на несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд и представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а последните са от значение за правилността на решението и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Отсъствието на обща предпоставка за селекция по тези въпроси изключва преценката дали по тях е налице специфичната такава по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК, като липсва и обосновка по допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпрос № 2 се отнася до предпоставките за ангажиране отговорността на възложителя на работа за непозволено увреждане, но същият е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 49 ЗЗД, тъй като са изложени мотиви за това дали са налице елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане, респ. дали то е причинено от служители на ответната болница. Даденият положителен отговор на тези въпроси е обусловил и уважаване на предявения иск. А дали изводите на въззивния съд са обосновани и правилни, не се преценява в настоящето производство. По приложението на чл.49 ЗЗД, вкл. и когато вредата е причинена противоправно при осъществяване на медицинска помощ, е налице богата практика на ВКС (решения по чл.293 ГПК), вкл. и посоченото от касаторите ППВС № 4/1968 г., която е съобразена от въззивния съд и по отношение на която няма основание да бъде променяна или осъвременявана, което самостоятелно изключва наличието на основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане касационното обжалване. Въпроси № 6 и № 9 са свързани, но не може да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първо, същите не са обсъждани от въззивния съд, и са необуславящи. Второ, въпросите почиват на собственото разбиране на касатора за предявяване на иска за обезщетение срещу делинквента и срещу възложителя едновременно като процесуална предпоставка за неговата допустимост, каквото изискване не е поставено в закона. В практиката на ВКС е изяснено трайно, че увреденото лице разполага с възможност да насочи иска си за обезщетение срещу лицата, възложили работата (по чл. 49 ЗЗД) или срещу прекия причинител на вредите (по чл. 45 ЗЗД), или едновременно и срещу двамата, като при предявяване иска срещу двамата по отношение на деликтната солидарна отговорност са приложими разпоредбите на чл. 121 - 127 ЗЗД. Задължението за обезщетение за вреди е едно и от кредитора (увреденото лице) зависи дали ще предяви иска си срещу всички длъжници и за целия дълг, както и за солидарното им осъждане в общ или отделни процеси. Възложителят отговаря и дори да не е установена личността на изпълнителя (Решение № 32/19.02.2015 г. по гр.д. № 2269/2014 г. на ВКС, IV г.о.). Ето защо предявяването на иска за обезщетение едновременно срещу възложителя на работата и срещу прекия причинител на вредата, не е процесуална предпоставка за допустимост на иска, и не сочи на недопустимост на въззивното решение, в която насока са поставените въпроси № № 6 и 9. Въпрос № 6 частично се отнася до задължението на въззивния съд да прецени за установяване на кои факти са необходими специални знания. Въпросът за задължението на въззивният съд при формиране на своите фактически изводи да се съобрази с правилата на формалната логика, на емпиричните правила и на научно-теоретичното познание при преценката на доказателствата по делото, е довод за необоснованост на обжалвания акт, а последното е относимо към процеса на анализ на доказателствата по делото и не може да се преценява в производството по чл.288 ГПК. Това важи и за въпроса длъжен ли е въззивният съд да установи (респ. провери) верността на фактите, въз основа на които постановява своето решение и да назначи служебно експертиза поради необходимост от медицински знания, защото се отнася до законосъобразността на процесуалните бездействия на инстанцията по същество, а такива не могат да бъдат разглеждани във фазата по чл.288 ГПК. В случая такъв въпрос и не кореспондира с процесуалното поведение на въззивния съд и мотивите по неговото решение, защото по делото са назначени и изслушани две комплексни медицински експертизи за установяване на факти, за които са необходими специални знания, и на заключението по една от които съдът е основал изводите си за наличие на противоправно поведение на служители на ответната болница. Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване и по поставените процесуални въпроси № № 7, 8, 10, 11 и 12, относими към задължението на въззивния съд да прецени всички релевантни за спора факти, от които произтича спорното право, като обсъди всички допустими и относими доказателствата, и изложи мотиви въз основа на тях кои правно значими факти намира за установени, а други за неосъществили се, вкл. и при разнопосочни заключение на вещите лица, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. С практиката на ВКС по така поставения въпрос, вкл. посочената в изложението, въззивният съд изцяло се е съобразил. Осъществяването на всички относими към спора факти и обстоятелства е обсъдено, като са преценени и правните последици от осъществяването на същите, също така и оплакванията на въззивника. С препращането изрично към мотивите на първоинстанционния съд, и посочване, че те са изчерпателни, въззивният съд е споделил и направил като свои мотиви изложеното от първата инстанция обсъждане на противоречието между двете комплексни експертизи и обосновка защо е кредитира повторната такава, самият въззивен съд изрично е посочил, че възприема повторната комплексна медицинска експертиза като обективна, пълна и обоснована, с което е изпълнил задълженията си да прецени събраните по делото доказателства. Направената от въззивния съд обосновка изключва наличието на противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 202 ГПК и чл. 235, ал.2 и чл. 236 ГПК, а правилността на преценката на фактическия и доказателствен материал е относима към правилността на постановения съдебен акт и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК, както вече бе посочено по-горе в настоящето определение. Не е обосновано и значението на всички поставени въпроси № № 1-12 в контекста на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане касационно обжалване, според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Посочването, че въпросът са такива от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона, и че липсва практика на ВКС, не е достатъчна обосновка на тази специфична предпоставка. При извършената служебна проверка не се установяват данни за пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. Решението е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на предявения иск с основание чл.49 ЗЗД. Същото няма белези на очевидна неправилност. Предвид изхода на спора касаторът няма право на възстановяване на разноски в настоящето производство, като дължи такива на насрещната страна за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Съгласно ЗВЕРБ сумата се превалутира на 766,94 евро. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК